Решение № 1111 от 19.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1111 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа М.-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа М.-Тонева Въззивно гражданско дело № 20251100501632 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20175 от 08.11.2024 г. по гр.д. № 40235/2024 г. Софийски районен съд, 180 състав: Признал за установено по реда на чл. 422 и сл. ГПК, че С. П. В., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумите, както следва: 4 753.26 лв. – за доставена, но незаплатена топлинна енергия за период м. 05.2021 г. – м. 04.2023 г. до обект, представляващ ап. 48, находящ се в гр. София, ж.к. „********, абонатен № ********, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.03.2024 г., до окончателно изплащане на сумата, 545.91 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2022 г. – 29.02.2024 г. и 46.36 лв. – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода м. 05.2021 г. - м. 04.2023 г., ведно със законната лихва от 15.03.2024 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15263/2024 г. по описа на СРС, 180 състав, като отхвърлил иска за доставена топлинна енергия в частта за сумата от 3 088.45 лв., иска за мораторна лихва върху тази сума за периода 15.09.2022 г. – 29.02.2024 г. - в частта за сумата от 1

386.12 лв., и изцяло иска за сумата от 8.98 лв. – мораторна лихва върху главница за дялово разпределение за периода 16.07.2021 г. до 29.02.2024 г.;

Признал за установено по реда на чл. 422 и сл. ГПК, че В. М. В., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумите, както следва: 1 584.42 лв. – за доставена, но незаплатена топлинна енергия за период м.

05.2021 г. – м. 04.2023 г. до обект, представляващ ап. 48, находящ се в гр.

София, ж.к. „********, абонатен № ********, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.03.2024 г., до окончателно изплащане на сумата, 181.97 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2022 г. – 29.02.2024 г., и 15.45 лв. – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода м. 05.2021 г. - м. 04.2023 г., ведно със законната лихва от 15.03.2024 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15263/2024 г. по описа на СРС, 180 състав, като отхвърлил иска за доставена топлинна енергия в частта за сумата от 1 029.48 лв., иска за мораторна лихва върху тази сума за периода 15.09.2022 г. – 29.02.2024 г. - в частта за сумата от 128.71 лв., и изцяло иска за сумата от 2.99 лв. – мораторна лихва върху главница за дялово разпределение за периода 16.07.2021 г. - 29.02.2024 г.

Съобразно изхода на спора и чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са разпределени разноските за исковото и за заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД, като трето лицепомагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците С. П. В. и В. М. В., които го обжалват в частта, с която исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон.

Първостепенният съд неправилно приел, че между страните е налице валидна облигационна връзка. Съдът не взел предвид, че по делото не е представено заявление-декларация за откриване на партида, което означавало, че въззивниците не са изразили съгласие за встъпване в договорни отношения с ищеца. На следващо място неправилно първоинстанционният съд приел, че ответниците са изпаднали в забава за плащане, респ. че дължат мораторна лихва. Като се цитират клаузи от Общите условия на договора се поддържа, че за да изпадне длъжникът в забава за плащане на задължението по общата фактура е необходимо да има отправена покана от кредитора, каквато 2 представлявала и фактурата, а в случая доказателства за изпращане и получаване на фактурите не били представени. Нещо повече – не били представени доказателства и за публикуване на месечните данни на интернет страницата на ищеца. Спрямо общите фактури по чл. 32, ал. 3 от ОУ за процесния период разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ била неприложима, тъй като отчитането на топломерите, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на обща фактура за тези периоди било настъпило след предвидения в ОУ 45-дневен срок за плащане след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед на това и съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпадал в забава само след покана, каквато обаче не била получавана. Поради това молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират разноски, като за тези във въззивното производство представят списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в 3 жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 . Според чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и пр.

Според разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна 4 енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.

153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая от приетите договор от 12.04.1990 г. за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ, акт за сключен граждански брак от 1986 г. и справка за родствени връзки се установява по безспорен начин, че ответниците са собственици на процесния топлоснабден апартамент № 48 при квоти от 3/4 ид. части – за С. В., и 1/4 ид. част – за В. В.. Този факт не се и оспорва с въззивната жалба. Единственият довод в жалбата за липса на валидни облигационни правоотношения между страните е, че по делото не били представени заявления-декларации за откриване на партида на името на ответниците. Този довод, освен че е преклудиран, е и по същество 5 неоснователен предвид установеното, че ответниците са собственици на имота, и при липсата на твърдения, че топлопреносното предприятие е сключило договор с трето лице със съгласието на ответниците, именно последните се явяват клиенти на топлинна енергия за битови нужди.

Ето защо по делото е установено, че в процесния период между ищеца и ответниците са съществували валидни договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г., като отношенията между страните в процесния период са се регулирали от ЗЕ и подзаконовите актове по прилагането му. Като клиенти на топлинна енергия за битови нужди, ответниците дължат цената на доставената в имота им топлинна енергия съобразно квотите им в собствеността.