Решение № 4668 от 06.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4668 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100505128 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца А. К. П., чрез адв. П., срещу решение № 1824/07.02.2023г., постановено по гр.д. № 56153/2021г. по описа на СРС, 42-и състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 10905/23.06.2023г. и допълнено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 32586/03.08.2025г., в частите, в които са отхвърлени предявеният срещу ответника „Транскарт Файненшъл Сървисис“АД главен иск по чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителност на рамков договор за потребителски кредит, сключен на 31.10.2018г., и евентуалният й иск по чл. 143, т. 10 ЗПК за прогласяване на недействителност на клаузите на чл. 9, ал.

3, чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от същия рамков договор и са уважени главните насрещни искове на „Транскарт Файненшъл Сървисис“АД срещу ищеца П., като същата е осъдена да заплати на „Транскарт Файненшъл Сървисис“АД на основание чл. 240, ал.

1 ЗЗД сумата 959.84 лева, представляваща главница по рамков договор за потребителски кредит, сключен на 31.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2021г. до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата 252.74 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 30.09.2019г. до 28.02.2021г. и на основание чл. 79 ЗЗД сумата 170 лева – такси по договора.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение било неправилно и 1 необосновано. По делото било установено от заключението на ССчЕ, че посоченият в договора ГПР от 25.74% не отговарял на действителния такъв, тъй като при съобразяване на напомнителната такса и таксата за месечно извлечение, размерът му се определял на 31.2%. Неправилно при тези данни и в нарушение на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, СРС приел, че договорът все пак бил действителен. По отношение на евентуалния иск неправилно било възприето, че клаузите на чл. 9, ал. 3 чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от процесния рамков договор не били неравноправни. Същите уреждали едностранно право на търговеца да променя лихвения процент по кредита и таксите и комисионните по него. Липсата на което и да е от императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ГПК водела до недействителност на договора за потребителски кредит. Решението било неправилно и в частите в които СРС уважил насрещните искове на ответника. По делото не били представени доказателства кредиторът да обявил предсрочна изискуемост на кредита. Позовава се и на недействителността на договора, както и на клаузите за договорни лихви и такси, при което потребителят дължал единствено чистата стойност, без лихва и други разходи по кредита. Сума в размер на предоставената от 959.84 лева ищецът била върнала на кредитора. Неправилно ответникът отнасял извършените от нея плащания за погасяване на други разходи – лихви, такси за обслужване, а в настоящото производство претендирал повторното им плащане. Моли за отмяна на решението в обжалваните части, като вместо това сключеният от страните рамков договор за потребителски кредит от 31.10.2018г. бъде признат за недействителен на основание чл.

22, вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а насрещните искове на ответника – да бъдат отхвърлени от съда. В условията на евентуалност моли да бъдат признати за неравноправни по см. чл. 143, т. 10 ЗЗП клаузите на чл. 9, ал. 3, чл.

13, ал. 2 и чл. 21 от рамковия договор. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Транскарт Файненшъл Сървисис“АД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Договорът бил действителен и нямало основание за включване на таксите за издаване на месечно извлечение и напомнителната такса при определяне на размера на ГПР, тъй като те се отнасяли до допълнителни услуги. Напомнителните такси били последица от неизпълнението на клиента и нямало основание същите да бъдат включени в ГПР – чл. 19, ал. 1 ЗЗД. В чл. 37, ал. 1 ОУ били посочени дейностите, които дружеството извършвало като разходи, при неизпълнение на задълженията от страна на клиента, като изброяването не било изчерпателно. Таксата за извлечение била предвидена в случаите, когато имало непогасена главница към края на календарния месец – Ценова листа по рамковия договор. Позовава се още на чл. 34, ал. 3 ОУ. Посочените от ищеца договорни клаузи не били неравноправни. В чл. 42, ал.

1 ОУ били предвидени обективни и независещи от волята на кредитора причини и предпоставки, при които могли да бъдат изменени условията по кредита. Ал. 2 от 2 същия текст уреждала защитата на клиента – в двумесечен срок да се запознае с промените и да уведоми кредитора приема ли същите. Отделно потребителят не претърпял каквито и да е вреди – негови права не били накърнени – чл. 143 ЗЗП.

Предсрочната изискуемост била обявена на клиента с получено от последния уведомление на дата 10.12.2021г. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Като необжалвано в частите, в които СРС отхвърлил предявените от „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД срещу ищеца А. К. П. насрещни искове, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 31.10.2018г., ОУ и ценова листа, неразделна част от рамковия договор, съгласно чл. 1, ал. 2, по делото се установява, че на 31.10.2018г. страните сключили договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД, дружество с лиценз за извършване на дейност като платежна институция, се задължил да издаде на клиента платежна карта Транскарт Класик за извършване на платежни операции при условията на договора – чл. 2, ал. 1. За изпълнение на платежните операции дружеството се задължило да открие на клиента платежна сметка – чл. 4. За изпълнението на платежни операции чрез платежната карта търговецът се задължил да предостави на ответника П. потребителски кредити, усвоими еднократно за изпълнението на конкретна платежна операция чрез платежна карта, с максимален лимит от 1000 лева – чл. 6, чл. 7. Отпуснатият му кредит клиентът се задължила да погасява в срок 12 месеца, считано от датата на усвояването – чл. 8.

Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. справка за дълга и неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ съдът приема, че в изпълнение на поетите с договора задължения на 02.11.2018г. ответникът „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД предоставил на ищеца П. заемна сума от 1 000 лева.

От приложения Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 31.10.2018г., чл. 11 от същия, се установява, че страните се 3 съгласили клиентът до 15-о число на всеки месец да погасява сума равна, или поголяма от минималните погасителни вноски по всички кредити, дефинирани в ОУ и ценовата листа и посочени в последното месечно извлечение по чл. 12, ал. 1.

Последната разпоредба предвижда задължение на кредитора веднъж месечно да предоставя на клиента на хартиен или друг траен носител подробно месечно извлечение относно извършените платежни операции и задълженията по усвоените кредити със съдържание, дефинирано в ОУ. Нормата на чл. 13 от договора предвижда, че във връзка с изпълнението на рамковия договор, клиентът дължи на дружеството такси и комисионни в размери и срокове, посочени в ценовата листа. За изготвянето и изпращането на месечното извлечение на хартиен носител при наличие на непогасена главница по кредит към края на календарния месец, ценовата листа на дружеството предвижда такса от 1 лев.

С нормата на чл. 9 от договора страните уговорили годишен лихвен процент (ГЛП) – 18.5%, приложим към усвоената главница. В чл. 10 от договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) – 25.74% и обща дължима от клиента сума в абсолютна стойност – 1 127.04 лева. Ал. 2 на същия текст, относно изчисленията на ГПР и общата сума пояснява, че изчисленията били направени при допускане, че общият максимален лимит бил усвоен веднага и изцяло от клиента, че всички кредити са със срок 12 месеца и се погасяват на 12 равни месечни вноски, а годишната такса за използване на платежната карта, която съгласно ценовата листа е в размер на 24 лева, се плаща еднократно с първата вноска.

Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Законодателят е предвидил относно договора за потребителски кредит и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.

По въпроса за действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло и на отделните негови клаузи, преценката следва да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този 4 закон, е нищожна. В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен.

Следователно в специалния закон ЗПК са въведени специални основания, при наличието на които целият договор за кредит се явява недействителен по силата на самия закон.

При извършената служебна проверка въззивният съд намира, че по отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 – Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи са еднакви по вид и формат и с не по-малък от 12 размер на шрифта.

Спазено е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 7 - Посочен е общият размер на кредита – 1 000 лева, като в договора и приложимите общи условия ясно са описани условията за усвояването му.

С въззивната си жалба ищецът изразява несъгласие с мотивите на първата инстанция във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този въпрос настоящият съдебен състав намира следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.