Определение № 1838 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1838 гр. София, 11.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и *** година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002103655 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. И. и К. А. И., чрез адв. И.

К., срещу въззивно решение № 137 от 04.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 105/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено решение № 15 от 19.01.2024 г., постановено по гр. д. № 141/2023 г. по описа на Районен съд – Смолян, за прогласяване по иск, предявен от С. Д. П. и П. Д. А. против И. Д. И., К. А. И. и А. Т. Ч., нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ***, ***, д. № *** г. на нотариус при Районен съд – Смолян, с който наследодателят на ищците Д К.

М. е продал на И. Д. И. правото на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. метра, представляващо УПИ ***, в *** по плана на село П. С., общ. С., ведно с построената в имота *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. метра, на основание чл. 26, ал. 2, т. 2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и е признато за установено по отношение на С. Д. П. и П. Д. А., че А. Т. Ч. не е собственик на ***та жилищна сграда, построена в процесното УПИ, ведно с правото на строеж върху описания недвижим имот.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна изцяло.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите посочват в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „В рамките на правомощията си, 1 длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на материалния закон, като извърши самостоятелна проверка на правната квалификация на предявения иск, и при констатацията, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва ли да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество? В кой процесуален момент е длъжен да извърши тези действия въззивният съд – с решението си по същество, или още с доклада по делото?“ – сочи се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ „Официален документ, и в частност – нотариален акт, чиято дата на съставяне не е установена по безспорен начин и поради това не може да се счита за достоверна, придобива ли достоверна дата от датата на смъртта на лицето, което го е подписало, по смисъла на чл. 181 от ГПК?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за отсъствието на правна уредба по поставеното питане; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички твърдения във въззивната жалба, всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ – твърди се наличието на противоречие с приетото в решение № 255 от 09.05.2019 г. по гр. д. № 858/2018 г., решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр. д.

№ 1368/2016 г. и двете на IV г.о., както и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответната страна по жалбата П. Д. А., чрез адв. Р. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

Втората ответница по жалбата С. Д. П. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор.

Ответната по жалбата страна А. Ч. взема становище за основателност на жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт относно произнасянето по отрицателния установителен иск за собственост, е процесуално недопустима, тъй като е подадена от ненадлежна страна.

Касаторите И. и К. И.и не са страна по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, респ. не са легитимирани да обжалват съдебния акт в тази му част, доколкото тази претенция е предявена от ищците С. Д. П. и П. Д. А. срещу ответницата А. Т. Ч..

Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно произнасянето по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на 2 въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е установил, че пред първата инстанция са били предявени искове от С. П. и П. А. против И. и К. И.и и А. Ч. – да бъде прогласена нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 10.10.*** г., оформен с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, ***, дело № *** г., с който Д К. М. е продал на И. Д. И. правото на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. метра представляващо УПИ ***, в *** по плана на село П. С., общ. С., ведно с построената в имота *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. метра, поради противоречието му със закона, както и отрицателен установителен иск – от С. П. и П. А. против А. Ч. с искане да се признае за установено по отношение на ищците, че ответницата А. Т. Ч. не е собственик на *** жилищна сграда със застроена площ от 41, 00 кв. м., построена в процесното УПИ, ведно с правото на строеж върху описания недвижим имот.

Съобразил е, че с молба уточнение ищците са конкретизирали, че правният им интерес произтича от обстоятелството, че са собственици на процесния имот по силата на наследствено правоприемство от баща им Д М., починал на ***.*** г., макар и да не са страна по договора за покупко-продажба, навеждайки и твърдения, че сделката не е породила вещно-правен ефект, тъй като е извършена от неправоспособно лице /починало лице/. В тази връзка въззивният състав е намерил, че основанието на иска се определя от всички наведени факти, обстоятелствата, на които той почива, като в конкретния случай това са фактите, въз основа на които се иска прогласяване на нищожността на продажбата поради липса на съгласие. Приел е за без значение обстоятелството, че ищците чрез пълномощниците им са посочили, че правното основание на първата искова претенция е чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, тъй като съдът е този, който определя правната квалификация на иска.

При тези съображения е преценил като неоснователно възражението на пълномощника на ответницата А. Ч., че районният съд се бил произнесъл по непредявен иск, респ. че не се е произнесъл по предявения такъв.

От фактическа страна въззивният състав е намерил за установено по делото, че ищците С. П. и П. А. са законни наследници-дъщери на Д К. М., починал на ***.*** г. в село П. С.; че по силата на нотариален акт за покупка на недвижим имот чрез народния съвет по ЗСГ ***, ***, дело № 229/1983 г., Д М. е станал собственик на процесния имот, находящ се в с. П. С., а именно: право на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. м., съставляващо парцел ***, в ***, по плана на селото, ведно с построените върху същия парцел в груб строеж *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. м. и паянтова стопанска постройка от 42 куб. м.; че съгласно показанията на св. Г. П. и К. М., разпитани в първата инстанция, които кредитира, Д М. е живял в тази къща до смъртта си, след което този имот е бил придобит по наследство от неговите дъщери – ищците по делото, които през 1998 г. са декларирали описаният по-горе имот като наследствен и заплащат 3 данъци за него като го ползват и го владеят необезпокоявани от никого; че с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, ***, дело № *** г. бащата на ищците – Д М. си е запазил правото на ползване върху имота, докато е жив; че общият наследодател на ищците е починал на ***.*** г., а оспорената в производството сделка е изповядана с нотариален акт на 10.10.*** г., т. е. след смъртта на продавача. Съобразявайки последния факт е констатирал, че същият сочи на невъзможност лицето, което е посочено като продавач, да извършва каквито и да е фактически или правни действия, тъй като смъртта е сложила край на неговата право и дееспособност. В този смисъл е счел като неоснователно възражението на И. и К. И.и, че районният съд не бил изследвал дали е налице волеизявление на прехвърлителя Д М., тъй като не бил оспорен подписа на продавача.

Въззивната инстанция е приела, че правилно районният съд е разсъждавал, че датата на сключване на договора, посочена в нотариалния акт, е важна именно с оглед преценката дали към момента на сключване на договора е било налице твърдяното от ищците в настоящото производство основание за нищожност на договора. Установила е още, че видно от заключението на в. л. Г.,чието заключение възприема като обективно и компетентно дадено, първоначално посочената дата е била ***.*** г., която пак е по-късна от датата на смъртта на прехвърлителя. Изложила е съображения, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот е двустранен договор, като за сключването му е необходимо да има две насрещни, съвпадащи си волеизявления, като в случая липсва волеизявление от страна на прехвърлителя Д М., тъй като същият към момента на изповядване на сделката с нотариален акт № ***, ***, дело № *** г., е престанал да съществува като правен субект поради настъпилата физическа смърт.

От назначената съдебно-графологическа експертиза, неоспорена от страните, въззивният съд е установил, че в нотариалния акт, обективиращ сделката, са налице множество поправки в текста – на пет места върху лицевата страна на нотариалния акт са извършени технически подправки на ръкописния и машинописния текст, както следва: 1. в цифровия ръкописен текст, посочващ номера на нотариалния акт: първоначалният текст е бил „***“, като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „***“; 2. в цифровия ръкописен текст, посочващ номера на делото първоначалният текст е бил „***", като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „***“; 3. В ръкописният и печатен текст в началото на нотариалния акт, посочващ датата, месеца и годината: първоначално с химикалка паста е бил изписан текстът „***“, а с пишеща машина „***“. Ръкописният текст „***“ е заличен с коректор, а машинописният „4“ и „***“ е заличен по механичен начин с изтриване, след което върху ръкописния текст с химикална паста е изписан текстът „***“.

Върху машинописната цифра „4“ е отпечатана цифра „5“, а върху машинописния текст „***“ е отпечатано „***“, т. е. първоначалната дата е 4 била „*** *** г.“, а след подправката е направена да се чете „*** *** г.“; 4. В ръкописния текст, посочващ името на нотариуса: първоначалният текст е бил „М. К.“, като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „Б. К.“; 5. В машинописния текст първоначално е бил напечатан текстът „***“, като впоследствие върху него с неколкократно повтаряне на буквите е отпечатан текстът „***“, като буква „д“ е напечатана едно върху друго и като голяма и като малка буква.

При тези данни въззивният състав е намерил, че правилно районният съд е определил правното основание на първия иск, тъй като липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е налице, когато изявление за сключване на сделката изобщо не е направено, както е в конкретния случай.

Отделно е посочил, че разпоредбата на чл. 181 ГПК е приложима само по отношение на частен свидетелстващ документ, какъвто не е нотариалният акт, който представлява официален документ – съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Констатирал е също, че вписването на акта в книгите за вписванията не е част от вещнопрехвърлителния ефект на нотариалния акт, а само създава противопоставимост на други вписвания, извършени в по-късен момент.