Определение № 1768 от 16.06.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1768 гр. София, 16.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20268002900531 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Х. Г. от гр. Хасково - чрез адвокат М. Т., против решение № 304 от 05.11.2025 г., постановено по в. т. д.

№ 386/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е отменено решение № 40 от 19.05.2025 г. по т. д. № 38/2024 г. на Окръжен съд Хасково и е осъдена Н. Х. Г. да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата 171 184.95 лв. (равностойност на 87 525.47 евро), представляваща изплатено от ЗК „Лев Инс“ АД на Д. А. К. застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени при ПТП на 12.04.2019 г., причинено виновно от Н. Х. Г. като водач на лек автомобил с рег. № Х 6013 КН със сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗК „Лев Инс“ АД, която е напуснала местопроизшествието, без да уведоми и изчака идването на органите за контрол на движението по пътищата, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 26.03.2024 г. до окончателното плащане, и разноски в размер на 3 624 лв. (равностойност на 1 852.92 евро).

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението - изцяло или частично, и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на обжалващата страна за въззивното и за касационното производство.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е формулирано искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси : „1. Как следва съдът да гради фактически 1 изводи по релевантните за спора факти; 2. За приложението на чл. 52 ЗЗД и за задълженията на съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на увреденото лице; 3. За предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента; 4. За приложението на чл. 300 от ГПК в производството по предявен иск с правно основание чл. 500, ал.1, т. 3 от КЗ относно това допустимо ли е пред гражданския съд ответникът да доказва наличието на „неотложна причина за напускане на мястото на ПТП“ при условие, че е осъден от наказателния съд за престъпление по транспорта при квалифициращ признак „избягал от местопроизшествието“. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въпросът по т. 1 е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 12, и с практиката в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 74/25.07.2019 г. по гр. д.

№ 2999/18 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50239/18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на ВКС, IV г. о., и др., въпросът по т. 2 - в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, а въпросът по т. 3 - в противоречие със задължителната практика в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т. 7. Четвъртият въпрос е зададен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че по него няма трайна практика на ВКС и е от значение за точното тълкуване на чл. 300 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на решението - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в гр. София - чрез юрк. Н. Г., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 18.02.2026 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото, обсъдил е поддържаните от страните доводи и възражения и е достигнал до 2 извод, че са осъществени предпоставките по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за осъждане на ответницата Н. Х. Г. да заплати на ищеца ЗК „Лев Инс“ АД претендираната с предявения иск сума от 171 184.95 лв.

При произнасяне по съществото на спора въззивният съд е съобразил безспорните във въззивното производство факти, че с определение от 05.11.2020 г. по НОХД № 1069/2020 г. на РС - Хасково е одобрено споразумение, съгласно което Н. Х. Г. е призната за виновна, че на 12.04.2019 г. в гр. Хасково, при управление на лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № Х 6013 КН, нарушила чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинила тежка телесна повреда на Д. А. К. загуба на крак, изразяваща се в ампутация на десния крак на нивото на бедрото вследствие получени травматични увреждания на крака, като избягала от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, предл. 1 вр. ал. 1, б. „б“, предл. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК. В проведеното преди постановяване на определението открито заседание пред наказателния съд Н.

Г. е заявила изрично, че разбира в какво е обвинена, признава се за виновна, известни са й последиците от споразумението и от неговото одобряване и се съгласява с определеното наказание. По повод на инцидента, в изпълнение на сключено без участие на делинквента Н. Г. извънсъдебно споразумение, застрахователното дружество - ищец е изплатило на пострадалия Д. К. сумата 171 184.95 лв., от която 170 000 лв. - обезщетение за претърпените в резултат на произшествието неимуществени вреди, и 1 184.95 лв. - обезщетение за имуществени вреди. Предвид разпоредбите на чл. 383, ал. 1 НПК и чл. 300 ГПК, според които одобреното от съда в наказателното производство споразумение по чл. 382, ал. 7 НПК има последиците на влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, въззивният съд се е произнесъл, че след като със споразумението е установено извършеното от ответницата деяние, съставомерен елемент на което е бягството от местопроизшествието, е недопустимо съгласно чл. 300 ГПК тя да оспорва регресното вземане на застрахователя с възражение, че е имала неотложна причина да напусне мястото на произшествието. Изложил е съображения, че ако такива причини са съществували, е нелогично в наказателното производство ответницата да признае, че е избягала от местопроизшествието преди задължителното в случая посещение на органите за контрол по пътищата и да получи за това си деяние наказание по съответния текст на НК, без да посочи основателна причина за напускане на местопроизшествието, а по-късно да оспорва иска на застрахователя по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ с твърдения за наличие на неотложна причина. Поради изложеното въззивният съд е изразил несъгласие с решаващия извод на първоинстанционния съд, обусловил отхвърлянето на иска - че е доказано възражението на ответницата за наличие на неотложна причина да напусне мястото на ПТП. Посочил е, че този извод е неправилен, тъй като не е съобразен със задължителната сила на споразумението и с 3 произтичащата от чл. 300 ГПК забрана в гражданския процес да се извършва преценка за осъществяване или неосъществяване на факти, които са елемент от установения от наказателния съд престъпен състав на деянието.

Въпреки формирания извод, че е недопустимо да се обсъжда наличието на неотложна причина за напускане на местопроизшествието, въззивният съд е разгледал възражението на ответницата и е обсъдил събраните във връзка с него доказателства. Съобразявайки наведените в отговора на исковата молба твърдения, с които са обосновани неотложните причини, въззивният съд е приел на първо място, че психическото състояние на ответницата, за което няма данни да е изисквало медицинска помощ, уплахата й от извършеното деяние и притесненията за намиращите се в автомобила й малки деца не могат да се квалифицират като неотложни причини по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. В подкрепа на този извод съдът е акцентирал върху отсъствието на доказателства ответницата или децата й да са били застрашени от или да са били обект на проявена агресия след инцидента, като е отбелязал, че дори да е имало проява на агресия и тя да е наложила незабавно напускане на местопроизшествието, ответницата е била длъжна да уведоми органите на МВР за причиненото от нея произшествие и да се завърне на мястото на инцидента след тяхното идване там, което не е сторено. Съдът е взел предвид и обясненията на ответницата, дадени пред органите на досъдебното производство и впоследствие пред първоинстанционния съд, че след настъпване на произшествието е възприела обстоятелството, че има пострадал човек, но си е тръгнала бързо от местопроизшествието, без да се обади на тел.

112, тъй като не знаела, че трябва да остане там до идване на контролните органи, а освен това почувствала заплаха за себе си и за децата си; че по-късно отказала да даде кръвна проба за алкохол не защото имало причина за отказа, а защото знаела, че не е употребила алкохол. Относно последното обяснение съдът е препратил към съдържащия се в наказателното дело акт за установяване на административно нарушение от 12.04.2019 г., според който автомобилът, с който е реализирано произшествието, е установен около 19.10 ч. (произшествието е настъпило около 17.50 ч.), като собственикът му Н. Г. е заявила, че превозното средство е било управлявано от друго лице (а в саморъчните писмени обяснения пред органите на досъдебното производство е вписала, че от сутринта до 19.30 ч. в деня на инцидента никой не е управлявал нейния автомобил) и е отказала да бъде изпробвана с техническо средство за употреба на алкохол, наркотични вещества или техни аналози, както и да даде кръвна проба. Във връзка с отказа съдът е отбелязал, че с влязло в сила споразумение от 24.08.2017 г. по НОХД №1020/2017 г. на РС Хасково ответницата е призната за виновна с налагане на наказание „лишаване от свобода за срок от три години“ и лишаване от право за управлява МПС за срок от 10 години за извършване на престъпление по чл.

343б, ал. 1 НК (състав за налагане на наказание на лице, което управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда, установено по надлежния ред). Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните в 4 първоинстанционното производство свидетели Г. Д. и Бойко Маринов - очевидци на ПТП, които са заявили, че след като ударила с автомобила си пострадалия Д. К., ответницата слязла от колата, без към нея да са отправяни заплахи от събралите се хора, видяла пострадалия на земята, качила се обратно в автомобила си и бързо потеглила. От показанията на свидетелката Д. А. - леля на ответницата, съдът е приел за установено, че след произшествието последната не е потърсила помощ от психиатър или от психолог. Заключението на назначената от първата инстанция съдебно -психологическа експертиза не е кредитирано от въззивния съд по съображения, че не отразява реалното психично състояние на ответницата след инцидента, тъй като не е основано на обективни данни, а е базирано изцяло на твърдения на ответницата за случилото се и за проявените от нейна страна емоционални реакции. В заключение, след съвкупна преценка на доказателствата и на установените от тях факти, въззивният съд е приел, че психоемоционалното състояние на ответницата и цялостното й поведение непосредствено след произшествието не обосновава извод за наличие на „неотложни причини“ за напускане на местопроизшествието по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ.