Решение № 709 от 07.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 709 гр. Стара Загора, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20265530100718 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК и чл. 19 ЗПК, евентуален иск по чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, във връзка с чл.33 ЗПК, и чл. 143, ал.1 ЗЗП, както кумулативно съединен иск и чл. 55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. твърди в исковата си молба, че бил страна по договор за кредит № .../09.12.2024 г., сключен със „Стик-Кредит“ АД. Съгласно чл.1 от договора за кредит кредитодателят се задължавал да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 700.00 лева, а кредитополучателят, т.е. ищецът, се задължавал да върне сумата от 845.78 лева съгласно условията на договора, при срок на договора 10 месеца. Съгласно Договор за кредит № .../09.12.2024 г. ГПР по кредита бил в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер на 36 %.

В чл.27, ал.1 от договора било предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 838,02 лева, добавена към дължимата главница и лихва. Ищецът бил добросъвестен и погасил предсрочно Договор за кредит № .../09.12.2024г., като заплатил 457.90 евро. Договор за кредит № .../09.12.2024 г. бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК. В условията на евентуалност ищецът твърди, че неустойката договор за кредит № .../09.12.2024 г. била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Сключеният договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, 1 ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в договора за кредит не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и била основание за недействителност на Договора за кредит. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула.

Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на неустойка, не ставало ясно, дали същата била включена в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно било включено в процента на ГПР. В случая, в договора за кредит яснота досежно какво било включено в същия липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирал годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях. Именно и поради това, договора за потребителски кредит бил недействителен, поради неспазване на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Наред с това посочената годишна лихва в договор за паричен заем не било ясно как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят 2 бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да била спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да били посочени всички разходи, които заемателят щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разберял действителния размер на ГПР, да тълкувал всяка една от клаузите в договора и да преценявал дали тя създавала задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1. точка 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С290/19, С-535/2020 год. било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.ЗЗП. В случая следвала да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР Въз основа на това Договор за кредит № .../09.12.2024 г., следвало да се прогласи за недействителен. В правната доктрина и 3 съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Неустойката по договор за кредит била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, неустойката по Договор за кредит била нищожна, тъй като последната била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извършил оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, неустойката по Договор за кредит дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.