Решение № 360 от 25.11.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. гр. Димитровград, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора М. Петрова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Гражданско дело № 20245610100806 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от Т. Т. Ч., ЕГН ********** срещу “Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, иск за обявяване за недействителен на основание чл. 22 ЗПК на Договор за кредит № 9783527005 от 17.11.2020 г., обективно съединен с иск за връщане на недължимо платена сума във размер на 50 лева, частичен иск от сума в общ размер на 264 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че между страните на 17.11.2020 г. е сключен Договор за кредит № 9783527005/17.11.2020 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сума в размер на 1100 лева, която последният се задължил да върне в срок до 30 дни, при лихвен процент в размер на 40,99 % и ГПР – 49.7 %. Посочва, че съгласно предвиденото в договора, кредитополучателят следва да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 226,94 лева. Поддържа, че съгласно чл. 11 от Общите условия при удължаване срока на договора дължи и такса съгласно Тарифа за таксите на кредитора, както следва: при удължаване на срока със седем дни – 105,69 лева, с четиринадесет дни – 158,40 лева, с тридесет дни – 264 лева. Излага доводи, че предвид уговореното между страните, при усвоена сума в размер на 1100 лева за период от около месец, кредитополучателят следва да върне общо 1364 лева, от които 37,06 лева – договорна лихва, 226,94 лева – такса за допълнителна услуга и 1100 лева – главница.

В изложения контекст и доколкото кредитополучателят е потребител, поддържа, че договорът попада под приложното поле на ЗПК и същият е 1 недействителен на основание чл. 22 ЗПК, както и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Излага подробни аргументи в подкрепа на изложеното становище, включително, че не са спазени изискванията както за форма поради липсата на хартиен или друг траен носител, така и тези на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК.

Поддържа, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК поради непосочване на компонентите, включени в ГПР, както и разписана методика за изчисляването му. В продължение на изложеното твърди, че таксата за експресно разглеждане е следвало да бъде включена при формиране на ГПР, а липсват данни в тази връзка, от една страна, а от друга – че е налице неяснота относно разликата в размера на ГПР и уговорения лихвен процент.

На самостоятелно основание поддържа, че договорът е нищожен, тъй като уговорената договорна лихва противоречи на добрите нрави, което влече нищожност на целия договор. Поддържа се още, че клаузите, уреждащи заплащане на такса „експресно разглеждане“ и такса „удължаване“ са неравноправни и нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 147, ал. 1 ЗЗП и нищожни на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД. Като отделно основание за нищожност на процесния договор ищецът посочва и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.

Предвид изложеното, искането към съда е договорът да бъде обявен за недействителен, като едновременно с това ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 50 лева, частичен иск от претенция в общ размер на 264 лева, представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор. С протоколно определение от 24.10.2024 г. по молба на ищеца и при липсата на противопоставяне от страна на ответника, съдът е допуснал изменение на исковата претенция за неоснователно обогатяване чрез увеличаване на размера й, като искът се счита за предявен за сумата от 713,00, представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор, формирана, както следва: 37,06 лева – договорна лихва, 226,94 лева – такса за експресно разглеждане, 84,00 лева – такси за събиране на вземания и 365,00 лева – наказателна лихва за забава. Представя доказателства. Прави искания.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска. Не оспорва факта на сключване на процесния договор при посочените параметри, като твърди, че на 12.08.2021 г. ищцата е заплатила сумата от 1813,00 лева, с което е погасила изцяло задълженията си във връзка с посоченото облигационно правоотношение, а сумата е отнесена, както следва: 1100 лева – главница, 37,06 лева – договорна лихва, 226,94 лева – такса за допълнителна услуга експресно разглеждане, 365 лева – наказателна лихва за забава и 84 лева – такси, свързани със събиране на просроченото задължение. Излага подробни съображения за неоснователност на ищцовите твърдения, свързани с релевираните основания за нищожност на процесния договор. В изложения контекст твърди, че съглашението отговаря на всички законови изисквания, включително тези за форма, начин на формиране и размер на ГПР, а усвоявайки заемната сума, ищцата се е съгласила с всички условия по договора. Прави искания, представя доказателства и претендира 2 разноски, като релевира възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

За да бъде уважена претенцията на ищеца по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, същият следва да установи при условията на пълно и главно доказване обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит, е нищожен на заявените правни основания – че процесният договор противоречи на посочените основания.

На следващо място, по иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, отново ищецът носи тежестта да докаже при условията на пълно и главно доказване факта на извършеното в полза на ответното дружество плащане.

Ответникът от своя страна следва да установи наличието на валиден договор за заем, по силата на който е предоставил заемната сума на ответника, както и наличието на всички обстоятелства, обуславящи заплащане на претендираната от ищеца сума.

С доклада на делото като безспорно и поради това ненуждаещо се от доказване е обявено обстоятелството, че между страните е сключен Договор за кредит № 9783527005/17.11.2020 г.

Не се спори още, че ответникът е предоставил в заем на ищцата процесната сума в размер на 1100,00 лева за срок от 30 дни, при лихвен процент 40,99 % и ГПР – 49,7%, както и че ищцата е погасила всички дължими суми във връзка с договора за кредит.

Спорът между страните в настоящото производство се отнася до въпросите, свързани с действителността на сключения между тях договор, чиято евентуална недействителност би могла да обоснове връщане на претендираната от ищцата сума.

Според настоящия съдебен състав, по отношение на процесния договор за заем намират приложение разпоредбите на ЗПК, доколкото по своя характер процесното облигационно правоотношение представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Специалният закон в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК предвижда по императивен път изисквания към съдържанието на тази категория договори, а отклонението от част от предписаното в горецитираните норми води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК.

На следващо място, съдът е длъжен, предвид императивния характер на посочените разпоредби, установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, да следи служебно за спазване 3 на тези норми и дължи произнасяне дори ако нарушението им не е въведено като довод от някоя от страните. В изложения контекст, още с проекта за доклад по делото, обявен в последствие за окончателен, съдът е указал на страните, че следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като им е осигурил възможност да изразят становище по тези въпроси.

Предвид изложеното и след извършена служебна проверка за действителността на сключения между страните договор за потребителски кредит и неговите клаузи, съдът констатира следното:

Към процесния договор приложение намират разпоредбите на ЗПК в редакцията му към ДВ бр. 17 от 26 Февруари 2019 г., доколкото договорът е сключен на 17.11.2020 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница.

В настоящия случай в договора, сключен между страните, са посочени размерът на кредита, общо дължимите от потребителя суми, както и годишният процент на разходите, който по размер формално не надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според този състав на съда обаче така посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като липсват данни в него да е включена таксата за експресно разглеждане, представляваща разход за допълнителна услуга. Именно поради обстоятелството, че посочената такса, чието заплащане е предвидено, както в договора, така и в предоставения на потребителя Стандартен европейски формуляр с преддоговорна информация, представлява по своята същност разход за допълнителна услуга, свързан с договора за кредит, то тази такса е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторил това, ищецът е препятствал възможността за възприемане от страна на потребителя на поетата от последния финансова тежест. Отделно от това, 4 въвеждането на подобна такса, предвид и нейния размер, възлизащ на около 20 % от главницата, води до скрито оскъпяване на заема.

Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че като е оповестил ГПР, в който не е включен този разход за допълнителна услуга, кредиторът е нарушил принципа на добросъвестността. По този начин се заобикаля и забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като в случай, че кредиторът беше включил този разход в годишния процент на разходите, то размерът на последния би се увеличил над предвидения в посочената разпоредба.

Ето защо обоснован е изводът за противоречие на договора с чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, което от своя страна е основание за недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 9783527005/17.11.2020 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК – поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Отделно от горните съображения, следва да се отбележи, че в чл. 10а, ал.

2 и ал. 4 ЗПК се съдържа забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита, като във всички случаи, в които такси и комисиони се събират, видът, размерът и действията, за които се събират, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В настоящия случай уговарянето на заплащане на такса за експресно разглеждане, е осъществено без да е посочено ясно каква е типичната насрещна престация, която да обоснове по-високи разходи по кредита за кредитополучателя. Нещо повече, целта на таксите и комисионите по чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да компенсират административните разходи на кредитори, свързани с договора за кредит, но различни от основната услуга по предоставянето му. Настоящият съдебен състав намира, че възлагането в тежест на допълнителни възнаграждения, които са свързани с усвояването и управлението на кредита, не може да бъде обосновано с икономическия интерес на кредитора-търговец и предпоставя неоснователното му обогатяване за сметка на икономически по-слабата страна, а именно потребителя.