Решение № 4250 от 01.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4250 гр. Пловдив, 01.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330116418 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от М. З. И., ЕГН: ********** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 21, ал. 1 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за кредит с № ** г. поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка по сключения между страните Договор за кредит с № ** г. поради противоречието й със закона, както и осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 216,79 евро, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за кредит с № ** г., а в условията на евентуалност за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 174,38 евро, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за неустойка по чл. 11, ал. 1 от сключения между страните Договор за кредит с № ** г, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2025 г. до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 800 лева при ГЛП 50% и ГПР 65,66%. Съгласно чл. 11 от договора ищецът се задължавал да заплати неустойка за 1 непредставяне на обезпечение в размер на 341,06 лева. Твърди се, че ищецът е заплатил по договора за кредит 800 лева - главница, 82,94 лева - лихва и 341,06 лева - неустойка. Твърди се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото неустойката за непредставяне на обезпечение не е включена в размера на ГПР по кредита. По този начин се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Включването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. Изтъква, че предвидената клауза за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и неравноправна по см. на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В законоустановения срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който се оспорват предявените искове. Признава се, че размерът на неустойката не е включен в размера на ГПР по кредита.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не е спорен фактът на сключване на процесния Договор за потребителски кредит с № ** г., както и неговите параметри.

Съгласно чл. 11 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен, като в случай на непредставяне на обезпечение, ищецът дължал заплащането на неустойка в размер на 341,06 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към 2

ГПР, като стремежът му е по този начин е да заобиколи нормата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65,66 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 882,94 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл.

11 от Договора „неустойка” в размер от 341,06 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Ето защо искът за недействителност на договора е основателен, поради което и предявеният в условията на евентуалност установителен иск 3 не подлежи на разглеждане.

Доколкото сключеният между страните Договор за паричен заем № 1211758 от 20.12.2024 г. е недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК, плащанията на суми над главницата по кредита, в това число и за лихва и неустойка, се явяват лишени от основание. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Следователно за уважаване на предявения иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума в размер на 216,79 евро / 424 лева на ответното дружество.

В тежест на ответника е да докаже наличие на валидно правно основание да получи сумата.

Следва да се посочи, че направеното в исковата молба доказателствено искане на ищеца да се задължи ответникът по делото да представи справка за извършените плащанията по договора е недопустимо, доколкото разпоредбата на чл. 190 ГПК е приложима само при данни по делото, че определен документ съществува и се намира у ответника, а не и за съставяне на документи за целите на делото (в този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана напр. в Определение № 563/21.01.2010 г. на ВКС по гр. дело № 785/2010 г., IV г. о., ГК).

При това положение, съдът намира, че ищецът, въпреки надлежно разпределената му доказателствена тежест и въпреки изричните указания на съда по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства за факта на плащане на процесната сума в полза на ответника, не доказа да е заплати в полза на ответника сумата от 216,79 евро / 424 лева/ или сумата от 174,38 евро / 341,06 лева /– за задължения по сключен между ищеца и „Сити Кеш“ ООД договор за потребителски кредит. Ето защо и така предявените осъдителни претенции в условията евентуалност следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

За да достигне до този извод, съдът съобрази, че с изготвения проект за доклад, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, е указал на ищеца, че не сочи доказателства за плащането на претендираните суми, като последният не е представил и впоследствие доказателства в тази насока.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Доколкото ищецът с Определение № 16193/17.12.2025 г. е освободен от внасяне на държавна такса и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, следва да се осъди ответникът да заплати по сметка на Районен съд – Пловдив дължимата държавна такса за уважения установителен иск в размер от 25, 57 евро.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. М. от *, видно от представените договори за правна защита и съдействие.

Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско 4 възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). Като взе предвид приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C438/22, съдът намира, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство, съдът намира, че на адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, в общ размер на 150 евро с вкл. ДДС за процесуално представителство на ищеца по делото. Съдът намира, че това възнаграждение на адвоката отговаря на положения от него труд по делото и по размер е справедливо и обосновано. По-нисък размер на адвокатското възнаграждение би бил израз на обезценяване на висококвалифицирания труд на адвоката.