Решение № 5619 от 23.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

23.07.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: П. ТОНЕВА

Мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13603 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 371366 от 26.03.2018г. по гр.д. № 64636/2016г. Софийски районен съд, 125 състав осъдил П.А.М., ЕГН **********, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 9 515.53 лв. - неплатена главница по договор за потребителски кредит от 24.01.2015г., ведно със законната лихва от предявяване на иска - 11.11.2016г. до окончателното плащане, сумата 1 053.19 лв. - възнаградителна лихва по чл. 8 от договора за кредит за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г., сумата 31.39 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 28.10.2016г. до 10.11.2016г., и сумата 120 лв. - такса „предсрочна изискуемост“, както и сторените по делото разноски в размер на 1 932.21 лв.; Със същото решение отменил протоколно определение от 15.03.2018г., с което е допуснато изменение на исковете: за заплащане на възнаградителна лихва от 11.11.2016г. до 17.07.2017г. и за заплащане на обезщетение за забава от 11.11.2016г. до 17.07.2017г., и не приел изменение на исковете: за заплащане на възнаградителна лихва от 11.11.2016г. до 17.07.2017г., и за заплащане на обезщетение за забава от 11.11.2016г. до 17.07.2017г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата П.А.М. чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. К.Т. от САК.

Съгласно уточнение с молба от 29.11.2018г., решението се обжалва в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца главница в размер на 9 515.53 лв., договорна лихва в размер на 1 053.19 лв. и такса в размер на 120 лв.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение в атакуваните части е неправилно. Несериозно било да се твърди от институция като банката – ищец, че не би могла да се снабди с актуален адрес или да намери на посочения в договора адрес длъжника си, за да може да го уведоми относно обявяването на предсрочната изискуемост на дълга. По делото нямало представена покана за доброволно изпълнение, а не била „пусната“ и елементарна справка от ЕСГРАОН, за да се види дали длъжникът не е вече покойник. Неправилно с атакуваното решение районният съд осъдил ответницата да заплати законна лихва върху главницата от 24.01.2015г., след като предсрочната изискуемост настъпила на 17.07.2017г.

Банката била начислила незаконосъобразно големи лихви, които увеличавала едностранно. Позовава се на отменената разпоредба на чл. 9, ал. 2 ЗЗД, като очевидно се визира чл. 10, ал. 2 ЗЗД доколкото се твърди, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Банката не можела едностранно да променя условията, защото това би трябвало да води до възможността клиентът да прекрати договора поради несъгласие, за да не се превърне във вечен длъжник. Поради това лихвите не се дължали, като начислени неправомерно с оглед неравностойното положение, в което е поставена ответницата.

Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна „Б.Д.“ ЕАД не е депозирала отговор на жалбата по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 12.06.2019г. чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание: чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 9 515.53 лв. – предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2015г., чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 1 053.19 лв. – договорна лихва по чл. 8 от договора за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г., чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 31.39 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г., и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 120 лв. - такса „разходи по изискуем кредит“, дължима съгласно Тарифата на банката при трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 11.11.2016г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата чрез назначения й особен представител е оспорила предявените искове с възражения, че не е настъпила предсрочна изискуемост на дълга предвид необявяването й от банката съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; Лихвите били незаконосъобразно начислявани в завишен размер, в нарушение на чл. 9, ал. 2 ЗЗД; Релевирано е и възражение за нищожност на клаузите относно дължимата лихва като неравноправни, тъй като давали на банката възможност едностранно да променя лихвата, без да е ясно дефинирано при какви условия може да става това.

Искала е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните части, но въззивният съд го намира за частично неправилно по следните съображения:

Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно ал. 2 на чл. 430 ТЗ, заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.

В случая от приетия договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2015г. се установява по безспорен начин наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за банков потребителски кредит, по силата на който ищецът предоставил на ответницата кредит в размер на 10 000 лв. Съгласно чл. 2, срокът за издължаване е 120 месеца, с месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план /Приложение № 1/, съдържащ информация и за общо дължимата сума от кредитополучателя. С чл. 8 страните уговорили, че кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в размер на 12 % годишно или 0.03 % на ден, и надбавка в размер на 10.819 процентни пункта /п.п./, при изпълнение на Условията по програма Промоцонални условия стандартен КТП. При нарушаване на Условията кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличение на надбавката, съгласно Условията. Максималният размер, който може да достигне лихвеният процент в резултат от неизпълнението на Условията, е променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити в размер 6-месечния Софибор към съответната дата и надбавка в размер на 13.761 п.п. В чл. 8.1 е предвидено, че независимо от промяната на лихвения процент, свързана с неизпълнение на Условията, той се променя с промяната на 6-месечния Софибор в сроковете и при условията, посочени в ОУ. При сключване на договора на кредитополучателя са предоставени Общите условия, които същият заявил, че приема, както и извлечение от Тарифата на банката. Приети като доказателство по делото са и подписани от кредитополучателя ОУ.

От основното заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните се установява, че неплатеният остатък от главницата по договора възлиза на 9 515.53 лв., неплатената възнаградителна лихва за периода 13.12.2015г. – 11.11.2016г. е в размер на 1 053.19 лв., а неплатената санкционираща лихва /лихва за забава/ за периода 15.04.2016г. – 10.11.2016г. е в размер на 23.92 лв.

Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с уведомяването на кредитополучателя за настъпилата предсрочна изискуемост на дълга. Районният съд е извършил служебно справка в НБД „Население“, съгласно която отвтветницата е жива и е обявила постоянен и настоящ адрес, на които обаче не е открита, което е наложило и назначаването на особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовавала ответницата в отговора на исковата молба касае въпросите относно предсрочната изискуемост в заповедното производство и в исковото производство по установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези разрешения са възприети, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита - същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба по осъдителен иск за връщане на банков кредит обаче може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника (в този смисъл практиката на ВКС – решение № 161/08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г., ІІ ТО, решение № 77/10.05.2016г. по т.д. № 3247/2014г. ІІ ТО и др.). Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че с връчване на исковата молба на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и изтичане на двуседмичния срок за получаване на книжата на 17.07.2017г., по силата на установената в закона фикция исковата молба ведно с обявената с нея предсрочна изискуемост на дълга са й редовно връчени, а следователно изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост следва да се счете за достигнало до длъжника. Не е било спорно и по делото се установява, че към завеждане на исковата молба в съда непогасени са били 11 вноски по кредита, т.е. налице са били предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост съобразно чл. 19.2 от ОУ на договора. Поради това правилно СРС е уважил иска за главницата в пълния му предявен размер. Противно на поддържаното в жалбата, районният съд не е присъдил законна лихва върху главницата считано от 24.01.2015г., а от датата на завеждане на исковата молба в съда – 11.11.2016г.

Присъждането на законна лихва е законна последица от уважаване на иска, поради което доводът в жалбата в тази връзка е неоснователен.

Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с твърдяната нищожност на клаузите, уреждащи размера на договорната /възнаградителна/ лихва като неравноправни. С чл. 8 от договора страните са уговорили преференциален променлив лихвен процент от 12 % годишно, увеличен с надбавка от 10.819 п.п. В тази клауза няма уговорена възможност за кредитора да увеличава едностранно лихвата по кредита – между страните е уговорено, че при неизпълнение на Условията кредитополучателят ще заплаща по висока лихва, формирана от променливия лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити в размер 6-месечния Софибор към съответната дата и надбавка в размер до 13.761 п.п. Следователно с договора страните са се съгласили при неизпълнение от кредитополучателя да заплаща лихва в по-голям размер вместо уговорения преференциален такъв, а не е дадена възможност на кредитора едностранно да променя размера на лихвата, както се поддържа в жалбата. Поради това клаузата на чл. 8 от договора не е неравноправна и като такава – нищожна. Освен това видно от заключението на ССЕ е, че през целия период на действие на договора променливият лихвен процент от 12 % не е повишаван от банката /обратно, понижаван е/. Дали клаузата на чл. 8.1 от договора е неравноправна е неотносимо за настоящия спор, тъй като не е прилагана в процесния период.