Определение № 15 от 07.01.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15 гр. Стара Загора, 07.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Атанас Д. Атанасов

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно частно гражданско дело № 20245500500723 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Подадена е въззивна частна жалба от "Б.Д.” АД чрез процесуалния представител юрисконсулт Д. Г. /с надлежно учредена по делото представителна власт/ срещу разпореждане № 7941/11.11.2024 г. по ч. гр. д. № 5000/2024 г. на Районен съд – Стара Загора, VII състав, в частта, в която е отхвърлено като неоснователно заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу Б. И. Б. за следните вземания: 1/ сумата от 51,65 лева, представляваща обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ за периода от 15.02.2024 г. до 31.10.2024 г. и 2/ сумата от 160 лева – разходи при изискуем кредит.

Жалбоподателят твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част. Сочи, че претендираното обезщетение за забава е начислено въз основа на фиксиран лихвен процент от 10 пункта съгласно чл. 16.1. от ОУ към договора за кредит. Навежда довод, че договорните клаузи, уреждащи лихвената надбавка за забава, не нарушават изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие в отношенията между страните. Същевременно клаузите не противоречат на разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, тъй като в случая банката е начислила само допустимата от закона наказателна надбавка от 10 % върху неизплатената част от главницата. Сочи, че представеното със заявлението извлечение от кредитна сметка е пълно и съдържанието му отговаря изцяло на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Относно претендираните разходи при изискуем кредит жалбоподателят твърди, че същите нямат характер на такса за управление на кредита, тъй като не са свързани с предоставяне на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение, а представляват предварително извършена от банката оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Следователно не е 1 налице противоречие с нормата на чл. 10а ЗПК. Предвид изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени разпореждането в обжалваната част, като постанови издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за посочените по-горе суми. Претендира разноски по делото, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди направените в жалбата оплаквания и материалите по делото, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК. Същата е подадена в срока по чл. 413, ал.

2 ГПК, вр. чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна.

В обжалваното разпореждане районният съд е приел, че искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за посочената по-горе наказателна лихва за забава противоречи на императивните норми на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, тъй като сключеният между страните договор е такъв за потребителски кредит, а съобразно чл. 16.1. от ОУ към договора сборът на общия процент на уговореното обезщетение за забава е по-висок от законната лихва. Съдът е приел, че от извлечението от счетоводни сметки на банката не се установява олихвяването да е в размера на законната лихва, а съдът не може да тълкува или допълва документа, удостоверяващ задължение по чл.

417 ГПК. Отделно от горното в случая е налице заобикаляне на ЗПК, доколкото кредиторът е начислил скрито обезщетение за забава, увеличавайки на практика договорната лихва на основание забавата на длъжника, като кредитът изобщо не е бил обявяван за предсрочно изискуем. Относно претендираните разходи при изискуем кредит районният съд е приел, че в случая не става ясно какъв точно е характерът на вземането. При забава кредиторът има право само на законната лихва за времето на забавата, като начисляването на други такси и комисионни, какъвто е и настоящият случай, противоречи на уреденото в чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК правило.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното разпореждане, поради което на основание чл. 272 ГПК, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, вр. чл. 279 ГПК препраща към тях. Но във връзка с наведените в частната жалба доводи в случая е необходимо да се добави следното:

По делото се установява, че ч. гр. д. 5000/2024 г. на Районен съд – Стара Загора е образувано по подадено от „Б.Д.“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за следните дължими от Б. И. Б. парични суми: 1/ 23606,67 лева - главница; 2/ 2026,23 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 15.02.2024 г. до 31.10.2024 г.; 3/ 51,65 лева - обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ за периода от 15.02.2024 г. до 31.10.2024 г.; 4/ 44,68 лева – законна лихва за периода от 01.11.2024 г. до 05.11.2024 г. и 5/ 160 лева – разходи при изискуем кредит.

В заявлението е посочено, че паричните вземания произтичат от договор за кредит за текущо потребление от 25.10.2023 г., отчитан по кредитна сметка № 11/0000000030353040. Твърди се, че предсрочната изискуемост на кредита 2 е настъпила на основание чл. 16.2. от ОУ към договора за кредит, за което кредитополучателят е бил надлежно уведомен.

Заявителят „Б.Д.“ АД е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на приложен към заявлението документ – извлечение от счетоводните книга на банката.

С разпореждане № 7941/11.11.2024 г. по ч. гр. д. № 5000/2024 г. на Районен съд – Стара Загора, VII състав, е постановено издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника за сумите, представляващи главница, възнаградителна лихва за периода от 15.02.2024 г. до 31.10.2024 г. и законна лихва за периода от 01.11.2024 г. до 05.11.2024 г., ведно със законната лихва от 07.11.2024 г. до изплащане на вземането, като заявлението е отхвърлено като неоснователно за останалите претендирани суми – предмет на настоящата частна жалба.

Съгласно нормата на чл. 418, ал. 2 ГПК, вр. чл. 417, т. 2 ГПК заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист се издава при представено извлечение от счетоводните книги на банка, към което е представен документът, от който произтича вземането на банката, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия. В това производство проверката на съда за съществуването на претендираното вземане е ограничена до обстоятелствата дали е налице писмен акт, предвиден от закона като основание за издаване на изпълнителен лист, дали представеният документ е формално редовен от външна страна и дали същият удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Съгласно нормата на чл.

411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът е длъжен да провери дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и да следи за съответствие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител. Ето защо, за да се отхвърли заявлението е достатъчно съдът да констатира наличие на обоснована вероятност за неравноправност на клаузи по договора за паричен заем, от които произтичат претендираните вземания.

Съдът намира, че доколкото настоящите претенции се основават на договор, по силата на който заявителят /банка/ е предоставил кредит на физическо лице, в случая следва да намерят приложение правилата на ЗПК и ЗЗП.

Правилни са изводите на първоинстанционния съд за недействителност на клаузата, от която произтича претендираното вземане за лихвена надбавка за забава.

Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г., законната лихва за просрочени парични задължения e в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.

За процесния период от 10.03.2020 г. до 05.08.2024 г. основният лихвен процент на БНБ е в размер между 3,43% и 3,80%. Т.е. максималният размер на 3 дължимата законна лихва за периода възлиза на 13,80%.

В случая жалбоподателят „Б.Д.“ АД е посочил изрично в заявлението по чл. 417 ГПК, че претендира заплащане на лихвена надбавка за забава на основание договор за кредит от 05.08.2014 г. и общите условия, представляващи неразделна част от същия.

Съгласно т. 16.1. от общите условия, представени като приложение към заявлението, при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. А съгласно т. 8 от договора, кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който е в размер на 10,65% годишно или 0,029 % на ден. С оглед на горното съдът счита, че в клаузата на чл. 16.1. от ОУ е предвидено обезщетение за забава във вид на мораторна неустойка, като същото е съставено от два компонента – договореният от страните процент на възнаградителната лихва по кредита, както и надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. По този начин общият размер на обезщетението за забава възлиза на 20,65 % годишно, т.е. същото е в размер, надвишаващ този на законната лихва за процесния период. Ето защо и клаузите, в които то е уредено, се явяват нищожни поради противоречието им с императивните правила на чл. 33, ал. 1 и, ал. 2 ЗПК.

Настоящият съдебен състав приема, че при наличието на нищожна клауза за дължимо обезщетение за забава /каквато е налице в настоящия случай/, разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД не намира приложение, поради което съдът не може да измени волята на заявителя и да замести посочената като основание на вземането недействителна клауза с разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо в конкретния случай цялото уговорено между страните обезщетение за забава не следва се присъжда, като същото не може да бъде намалено до размерите по чл. 33, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В тази насока първоинстанционният съд е съобразил съществуващата съдебна практика на Съда на ЕС, съгласно която не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза /решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, С-618/10/. Съобразена е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на Върховния касационен съд на Република България, според която нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право /решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС, I т. о./.

Правилно заявлението е отхвърлено и в частта относно претендираното вземане за разходи при изискуем кредит, тъй като клаузата, която го урежда, е уговорена в нарушение на императивното правило на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

На следващо място следва да се отбележи, че с посочената клауза се 4 цели заобикаляне на нормативно установеното в ЗПК ограничение относно максимално допустимия размер на обезщетението за забава. Този извод се потвърждава и от изявленията на самия жалбоподател, обективирани в частната жалба, съгласно които „с клаузата предварително се определя размерът на имуществените вреди…“. Както бе изяснено по-горе, изпадането на кредитополучателя в забава обуславя правото на кредитора да търси единствено обезщетение, което не може да надвишава размера на законната лихва върху неплатената в срок главница за времето на забавата. Ето защо договорните клаузи, предвиждащи допълнителни задължения /независимо от тяхното наименование като "такси", "разходи" и др./, които по същността си имат за цел обезщетяване на вреди, настъпили поради забавата на длъжника, се намират в противоречие с императивните разпоредби на чл. 33, ал.1 и 2 ЗПК. Ето защо заявлението е неоснователно и в частта относно претендираната сума, представляваща разходи при изискуем кредит.