Определение № 1115 от 15.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1115 гр. София, 15.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20258002901082 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационният жалбоподател А. Д. А. /ответник в първоинстанционното производство/, чрез адвокат М. Л. обжалва решение № 1290 от 10.12.2024 г. по в.гр.д. № 1312/2024 г. на Апелативен съд - София, ГО, 1 състав, в частта, с което е потвърдено решение № 5615 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 9959/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, 28 състав, в частта, с която е признато за установено, че настоящият жалбоподател дължи на „Ново Финанс“ ООД сума в размер на 67 377,94 лв., представляваща част от главница /дължима за периода 02.12.2022 г. – 02.09.2030 г. по договор за заем № 845-СФ-02.09.2020 г. от 02.09.2020 г./, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Допустимо ли е, при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит 1 поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските, които не са с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото, при положение че е установено и прието от съда, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника преди депозирането на заявление: за издаване на заповед за парично задължение въз основа на документ? – противоречие с тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК.

Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс“ ООД, гр. Варна /ищец в първоинстанционното производство/, чрез адвокат Д. Т., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационният жалбоподател Д. Д. А. /ответник в първоинстанционното производство/, чрез адвокат Н. И., също обжалва решение № 1290 от 10.12.2024 г. по в.гр.д. № 1312/2024 г. на Апелативен съд - София, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 5615 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 9959/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, 28 състав, в частта, с която е признато за установено, че настоящият жалбоподател дължи на „Ново Финанс“ ООД сума в размер на 67 377,94 лв., представляваща част от главница /дължима за периода 02.12.2022 г. – 02.09.2030 г. по договор за заем № 845-СФ-02.09.2020 г. от 02.09.2020 г./, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Допустимо ли е, при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските, които не са с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото, при положение че е установено и прието от съда, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника преди депозирането на заявление за издаване на заповед за парично задължение въз основа на документ? – противоречие с тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК.

Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс“ ООД, гр. Варна , чрез адвокат Д. Т., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че 2 не са налице основания за допускане решението до касационно обжалване.

Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадените касационни жалби са допустими, подадени в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е признал за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК наличието на вземания на кредитора „Ново финанс“ ООД към Д. А.

А., заемополучател и Д. А. и А. А., солидарни длъжници, произтичащи договор за заем, сключен между страните Договор за заем № 845-СФ-02-092020 г., както следва: сумата от 70 971,86 лв. главница, със законната лихва от 17.10.2021 г., сумата от 8 952,48 лв., договорна отсрочена възнаградителна лихва, падежирала в периода от 02.10.2020 г. до 02.03.2021 г. и дължима на основание чл. 2.2. б. з от договора з заем, сумата от 9 014,62 лв., договорна възнаградителна лихва, падежирала в периода 02.04.2021 г. до 06.10.2021 г., дължима на основание чл.2.2 б. ж от договора за заем и сумата от 3,92 лв. законна мораторна лихва.

По договор за заем са установени вземанията за сумата от 2 957,15 лв., главница със законна лихва от 27.10.2021 г., сумата 373,16 лв., договорна (отсрочена)възнаградителна лихва , падежирала от 02.10.2020 г. до 02.03.2021 г. и дължима на основание чл.2.2., б. з от договора, сумата от 375,62 лв., договорна възнаградителна лихва, падежирала в периода 02.04.2021 г. до 06.10.2021 г. дължима на основание чл. 2.2. б. ж от договора за заем и сумата от 0,16 лв. законна мораторна лихва от 06.10.2021 г. до 19.10.2021 г., както и са признати сторените разноски в заповедното производство. Прието е, че договорът за заем е сключен, като сумите, дадени от заемодателя са придобити от заемополучателя, същият представлява заем за потребление. Уговорено било сумите да се предоставят за 120 месеца, като крайната дата, до която са предоставени заемите е 02.09.2030 г., при лихвен процент 25 % годишно.

Прието е за уговорено между страните в чл.2.2 б. „з“, че дължимата лихва за първите 6 месеца се дължи в края на уговорения между страните срок, като в случай, че се прекрати договорът, при прекратяването му. Прието е, че е налице уговорка за връщане на сумата на вноски с определени месечни 3 падежи, на база на дължимата лихва съгласно чл.2.2. б. „ж“, и част от главницата 1 637,95 лв. и съответно 68,25 лв., платими на анюитетни (равни) вноски, като през целия срок на заема, заемополучателят погасява дължимата сума по б. „ж“ и част от главницата по б. „и“, с изключение на уговореното в б. „з“. Прието е, че е уговорено между страните, че ГПР е 25 %, както и, че при забава в погасяване на дължимата вноска с повече от 30 дни, цялото вземане става предсрочно изискуемо.

Съдът е приел, че страните са подписали договора, като по този начин са се съгласили с всички клаузи, както и са подписали погасителните планове.

Прието е, че с уведомителни писма до заемополучателя Д. А. е обявена предсрочна изискуемост, считано от 03.10.2023 г. С оглед заключението на вещото лице е прието, че на 21.05.2021 г. е последното плащане на произтичащите от договора задължения.

По отношение на възраженията на ответниците за недействителност на договора, поради несъобразяване със защитата на потребителите, каквото качество имали, въззивният съд е приел, че е установено качеството потребители на ответниците, по смисъла на пар.13, т.т.1 и 2 от ДР на ЗЗП.

Изключено е действието им в търговска, професионална или стопанска дейност.

Прието е, че ЗПК е неприложим, на основание чл. 4, ал.1, т.2 от ЗПК, тъй като вземанията, произтичащи от процесните договори били обезпечени с ипотека. Прието е, че към процесните договори се прилагат правилата на ЗКНИП и ЗЗП.

В процесния случай, според въззивния състав, договорът за заем между страните имал нужните форма и съдържание и предоставяли на потребителя информация. Постигнати били договорки относно срока на договора, посочен бил общият размер на кредита и условията за усвояването му, условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, с изискуемото съдържание - съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, посочен бил фиксиран лихвен процент по кредита, както и годишен процент на разходите по кредита, заедно с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща 4 сума, дължима от потребителя по кредита.

Относно уговорения ГПР от 25 % е прието, че е равен на размера на годишния лихвен процент, като по договорите не се установило поето задължение от заемополучателите да заплащат такси, суми, при точно изпълнение на договорните задължения, които да следвало да бъдат включени в ГПР, така че ГПР се явявал съобразен с ограниченията на чл. 29, ал.9 от ЗКНИП.

По отношение на възражението за нищожност относно клаузата за възнаградителна лихва в размер на 25 %, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Прието е, че възнаградителната лихва може да надхвърля законната лихва. Нормата на чл.10, ал.2 от ЗЗД не ограничавала размера на договорените лихви между страни по договорите, тъй като липсвал акт на МС, който да посочил максималния размер на лихвата. С ПМС бил посочен единствено размерът на законната лихва. Поради това въззивният съд е приел, че максималният размер на договорната лихва бил ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните можели свободно да определят съдържанието на договора помежду си, доколкото това не противоречало на добрите нрави.

Въззивният съд е разгледал и клаузите относно уговарянето на лихвения процент, с оглед проверка дали същите са неравноправни. Прието е, че договорената възнаградителна лихва представлявала възнаграждението на заемодателя за ползването на предоставената сума по заема и съставлявала основния предмет на договора, поради което тази клауза можела да се преценява като неравноправна, само ако не била изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата, с която била уговорена възнаградителната лихва в договора № 845-СФ-02.09.2020 г. - чл. 2.2.ж била ясна и конкретна, формулирана по разбираем за потребителя начин. Същият процент на възнаградителна лихва бил посочен и в погасителния план, в който детайлно било посочено каква сума дължал ежемесечно заемополучателят като главница, лихва, общо и каква сума връщал общо по заема, при добросъвестно изпълнение на неговите задължения. Поради това, следвало да се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва, договорена между страните била действителна, ясна, конкретна, непроменяема и като такава не засягала по недобросъвестен начин правата на по-слабата страна в договорното 5 отношение и не била неравноправна.

Отхвърлено е и възражението за нищожност поради накърняване на добрите нрави на клаузата за договорна възнаградителна лихва. Въззивният съд е приел, че накърняване на добрите нрави имало при сделки, налагащи на икономически по-слабата страна неизгодни условия, без които сделката не би била осъществена. В процесния случай било постигнато съгласие за възнаградителна лихва от 25% и ГПР в размер на 25%. При ГПР, който не надвишавал пет пъти размера на законната лихва и не бил определен в нарушение на императивната разпоредба на 29, ал.9 от ЗКНИП не можело да се приеме извод, че възнаградителната лихва, която съставлявала този ГПР била прекомерно висока. Въззивният съдебен състав намирал, че след като ГПР не надвишавал установения максимален размер в чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не била нищожна като накърняваща добрите нрави, ако размерът е бил 2.5 пъти по-голям от размера на законната лихва, независимо от това, че заемът бил обезпечен и с ипотека. Законовите разпоредби в ЗКНИП давали възможност за договаряне на по-висок размер на възнаградителната лихва, независимо от обезпечаването на заема с ипотека, ако договорките били ясни, конкретни, разбираеми и ако не се превишавал нормативно установеният размер на ГПР, в който размер лихвата се включвала.