Определение № 350 от 29.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 350 гр. София, 29.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20248002101791 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Икономически университет – Варна, представляван от ректора проф. д-р Е. С., приподписана от пълномощника В. К., срещу решение № 154 от 16.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2299/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3223 от 09.10.2023 г., постановено по гр.д. № 13138/2022 г. по описа на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на доц. д-р Е. Г. Т. сумата от 7651,96 лв., представляваща разликата между дължимото трудово възнаграждение за периода от м. октомври 2019 г. до 30.06.2021 г. и реално заплатеното трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от

1568,92 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.11.2019 г. до 30.09.2022 г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, както и необосновано - съдът не бил приложил точно разпоредбите, отнасящи се до трудовите правоотношения между преподавателите и университета, съдържащи се в закона и в правилниците на работодателя.

Твърди се, че възнаграждението, изплащано на ищцата доц. д-р Т., не е било заплащано по силата на неподписани документи, а въз основа на утвърдената от факултетния съвет на факултет „Управление“ планова учебна натовареност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към жалбата, са формулирани следните въпроси:

1. „Какво е правното значение на приетите с правилниците на висшето училище правила за учебна натовареност (нормативна заетост) на академичния състав за формиране на работната заплата и заплащане на отчетената дейност?“. Твърди се, че въпросът е решен в 1 противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 176/10.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3658/2017 г., IV г.о. на ВКС, както и в противоречие с решение № 11/05.10.2010 г. по к.д. № 13/2010 г. на Конституционния съд на Република България, както и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. „Какво е правното значение и какви са правните последици на влезлите в сила решения на органите на управление на висшето училище-държавен университет и органите на управление на основните му звена (факултети), касаещи учебната натовареност на членовете на академичния състав и формирането на работната им заплата?“.

3. „Допустимо ли е прилагането единствено на нормите на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) при трудовите правоотношения на академичния състав във висшето училище или субсидиарно следва да се прилагат ЗВО и приетите в израз на академичното самоуправление като част от законоустановената академична автономия правилници на ИУ – Варна?“.

4. „При система за заплащане на труда на преподавателите във висшето училище, която не е според времетраенето и с оглед задълженията им за изпълнение на норматив часове и планова учебна натовареност за всяка отделна учебна година, трудовото възнаграждение за изпълнение на възложената и изпълнена работа ли е дължимо, или се дължи независимо от системата на заплащане на труда според уговореното в последно подписано допълнително споразумение към трудовия договор, въпреки че същото касае предходна учебна година и по-висока учебна натовареност?“.

Твърди се, че въпросите от втори до четвърти са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика.

Ответникът по касационната жалба доц. д-р Е. Г. Т. не е взела становище по нея.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал.3, т.1 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ от ищцата доц. д-р Е. Г. Т. за осъждане на ответника Икономически университет-Варна за сумата от 7651,96 лв., представляваща неизплатена част от трудовото възнаграждение за периода от 01.10.2019 г. до 30.06.2021 г., определена като разликата между дължимото възнаграждение съгласно трудовия договор и реално заплатеното такова от работодателя, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане, както и законната лихва за забава върху дължимата разлика в трудовото възнаграждение в размер на общо 1568,92 лв., начислена върху всяка незаплатена част от трудовото възнаграждение от първо число на месеца, следващ месеца, за който възнаграждението се дължи, до 30.09.2022 г.

Съдът е посочил, че между страните не е било спорно, а и се установява от представените писмени доказателства - трудов договор № РД-17-1448/18.06.1998 г. и допълнителни споразумения към него – че са обвързани и до момента от валидно трудово правоотношение, 2 въз основа на което през процесния период и към настоящия момент ищцата заема длъжността „доцент“ при 8-часов работен ден с договорена основна заплата и допълнителни възнаграждения към нея, предвидени като задължително съдържание на трудовия договор съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ. Посочил е, че с последното сключено със Заповед № РД-1755/16.01.2019 г. към Трудов договор № РД-17-1448/18.06.1998 г. допълнително споразумение между страните е била уговорена основна заплата в размер на 2035 лв. и допълнителни възнаграждения - за образователно-научна степен „доктор“ - 560 лв., за допълнително натоварване – 40 лв., и за трудов стаж и професионален опит в размер на 1,6% за всяка година трудов страж, считано от 01.01.2019 г. Съдът е определил, че спорът касае изправността на ответника в качеството му на работодател във връзка със задължението му по чл. 128, т. 1 и т.2 КТ да начисли и заплати на ищцата в качеството на служител договореното трудово възнаграждение за положения труд. Допълнил е, че ищцата е поддържала твърдение, че не й е било изплатено в цялост трудовото възнаграждение съгласно договорения размер от 2035 лв. в последното двустранно подписано допълнително споразумение към трудов договор, съгласно Заповед № РД-17-55/16.01.2019г. От проследените в хронологичен ред доказателства - допълнителни споразумения и фишове за работна заплата, приложени към личното трудово досие на ищцата и действалите преди и по време на процесния период вътрешни актове, приети от Академичния съвет на Икономическия университет – Варна, съдът е приел, че начисленото и изплатеното на ищцата трудово възнаграждение в периода от 01.10.2019 г. до 30.06.2021 г. е в по-нисък размер от това, което би следвало да получи съобразно последното сключено между нея и работодателя допълнително споразумение от 16.01.2019 г. Позовал се е на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, в която е посочено, че разликата е в общ размер от 7651, 96 лв. за периода от м. октомври 2019 г. до 30.06.2021 г. Установил е, че намаляването е резултат от коригирания с приетия Правилник за определяне на натовареността на академичния състав процент на допустимата натовареност над норматива от 100 % съответно от 85 % на 70 %. Посочил е, че по отношение на трудовите правоотношения, възникващи между висшето учебно заведение и членовете на академичния му състав, следва да намерят приложение нормата на чл. 54, ал.1 от ЗВО, предвиждаща, че длъжностите по чл.

48, включващи и длъжността на ищцата – „доцент“ се заемат по трудов договор за неопределено време, както и нормата на чл. 92 ЗВО, предвиждаща, че правилата за формиране на възнагражденията на работещите в държавните висши училища се определят с акт на Министерски съвет, като приетото в изпълнение на цитираната разпоредба Постановление № 371 на МС от 17.12.2020 г. е за определяне на минималната заплата за най-ниската академична длъжност в държавните висши училища, като урежда размера на минималното възнаграждение при нормална продължителност на работното време /осем часа на ден/ при петдневна работна седмица и пълен отработен месец. Отбелязал е, че извън цитираните разпоредби нормата на чл. 59 ЗВО препраща за неуредените в специалния закон /ЗВО/ въпроси към субсидиарно приложение на разпоредбите на Кодекса на труда.

Съдът е установил, че в трудовия договор на ищцата и във всички допълнителни споразумения към него до последното подписано от нея на 16.01.2019 г., трудовото 3 възнаграждение е било договорено като основна работна заплата съответна на полагания труд при 185 % планова учебна натовареност, заедно със съответните допълнителни възнаграждения с постоянен характер – за придобито научно звание; за трудов стаж и професионален опит и за натоварване като преподавател. Констатирал е, че към 16.01.2019 г. между работодателя и ищцата е било постигнато съгласие тя да полага труд при планова учебна натовареност от 185 % срещу основна заплата от 2035 лв. Посочил е, че промяната, на който и да било елемент от договореното съдържание на трудовото правоотношение, в това число размер на основната работна заплата, вид и размер на допълнителните възнаграждения с постоянен характер, плановата учебна натовареност, длъжност, срочност на договора и други изисква взаимното съгласие на страните. Съдът се е позовал на императивната забрана на чл. 118 КТ за едностранно изменение на съдържанието на трудовия договор в това число и на трудовото възнаграждение в хипотезата на неговото намаляване и водещият принцип в гражданското право, че договорът има сила на закон за тези, които са го сключили и може да бъде изменян само по взаимно съгласие. Посочил е, че в специалния закон ЗВО няма разпоредба, която да дерогира нормата на чл. 118 КТ, като последната е създадена в интерес и на двете страни в трудовото правоотношение. Приел е, че доколкото ищцата не е дала съгласие за промяна нито на плановата учебна натовареност, нито на основната заплата + стандартно изплащаните й допълнителни възнаграждения, не е подписала последващите допълнителни споразумения, с които основната заплата се изменя – то за работодателя не е било налице основание да изплаща възнаграждение в намалените размери по неподписаните от ищцата допълнителни споразумения, доколкото по същността си те представляват недопустимо намаляване на трудовото възнаграждение.

Като неоснователно окръжният съд е отхвърлил възражението на работодателя, че допълнителното споразумение от 16.01.2019 г. касаело предходна учебна година преди процесния период, поради което било неприложимо. Съдът се е аргументирал, че в самото споразумение липсва отбелязване за приложимостта му само за конкретна учебна година, а фактически е последното, подписано и от двете страни и удостоверяващо съгласието им по размера на основното трудово възнаграждение.

Съдът е установил, че едва от 01.03.2020 г. с приетия Вътрешен правилник за организация на работната заплата възнаграждението за планова учебна натовареност над 100 % е било уредено като допълнително. В тази връзка е отхвърлил възражението на работодателя, че е било намалено само допълнителното възнаграждение за натовареността над 100% на ищцата, а не основното трудово възнаграждение, тъй като изводът му е, че за процесния период тази част от възнаграждението за преизпълнение на норматива над 100% е била част от основното трудово възнаграждение, която следователно не подлежи на едностранна промяна от работодателя.

В заключение въззивният съд е направил извод, че приетият с решението на Академичния съвет от 26.09.2019 г. пакет от мерки за стабилизиране на финансовото състояние на Икономическия университет-Варна, чрез намаляване на максималния процент, до който се заплаща плановата учебна натовареност и намаляване на допълнителното възнаграждение за научна степен „доктор“ на 400 лв., макар да представлява проявление на академичната 4 автономност и самоуправление на висшето училище, е послужил за изготвяне на допълнителни споразумения към индивидуалния трудов договор на ищцата, с които договореното и фактически получавано от нея възнаграждение до 01.10.2019 г. е било недопустимо намалено в нарушение на забраната по чл. 118, ал. 3 КТ. В допълнение е посочил, че цитираното нарушение е било констатирано и при извършените от Дирекция „Инспекция по труда“ - гр. Варна проверки, инициирани от ищцата, във връзка с които са били дадени неколкократни предписания до работодателя, обусловени от същите констатации.