Акт от 21.05.2019, Районен съд - Горна Оряховица

Р Е Ш Е Н И Е

№ 218 град Г. О., 21.05.2019 година

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

РАЙОНЕН СЪД – Г. О., СЕДМИ СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МИЛЕНА КАРАГЬОЗОВА при участието на секретаря Мария Първанова и в присъствието на прокурора …, като разгледа докладваното от съдията Карагьозова гр. дело № 2451 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Иск за установяване съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД във вр. чл.92 от ЗЗД.

Ищецът „***” ЕООД, ЕИК: ….., със седалище и адрес на управление: гр.

С., бул. „…..” № …, представлявано от управителите С. Н. Н., О. Л., Я. Я. Ч. и И. Х. Г., чрез пълномощник юрисконсулт К.К.А., твърди в исковата си молба, че има вземане спрямо М.Д.А., ЕГН: **********,***2 и настоящ адрес:***, което задължение произтича от Договор за револвиращ заем № **********, сключен на 20.11.2012г. между дружеството „***” ЕООД като Кредитор и М.Д.А. като Кредитополучател.

Договорът бил сключен при посочени от ответника параметри, подробно обективирани в същия и одобрен от кредитора. Съгласно подписаният договор „***” ЕООД отпуснало на А. сума в размер на 1500,00 лв., а последният се задължил да върне отпусната сума на 48 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 125,00 лв. ведно с лихва, представляваща печалба на Кредитора. Договорното възнаграждение при револвинг възлизало на 3330лв.като размерът на револвинга бил 4500 лв. Така общото задължение по договора възлизало на 6056,22 лв.

Договорът бил подписан при Общи условия

(ОУ), неразделна част от него, които били предадени на клиента при подписването им и той декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. Бил изготвен и погасителен план, с падежна дата на анюитетните вноски – 5-то число на месеца.

М.Д.А. не изпълнил поетите договорни задължения като изпаднал в забава, поради което и съгласно чл. 10.3.1 от ОУ към Договора за револвиращ заем (ДРЗ) настъпило автоматично прекратяване на договора на 23.04.2013г. На същата дата до длъжника било изпратено уведомително писмо.

Поради неизпълнението на договорното задължение от страна на А., „***” ЕООД депозирало пред Районен съд – Г. О. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Било образувано ч. гр. дело № 1723/2018г., по което била издадена Заповед № 2021/29.08.2018г. за посочените в заявлението суми. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което на заявителя било указано да предяви иск за установяване на вземането си.

С оглед на всичко гореизложено „***” ЕООД моли съда да постанови решение, с което да установи със сила на присъдено нещо съществуването на вземане в полза на дружеството по Договор за револвиращ заем № **********/ 20.11.2012г. срещу длъжника М.Д.А. в общ размер на 6034,33 лв., включващо неизплатено парично задължение в размер на 5820,97 лв. и неустойка в размер на 213,36 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за които суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2021/29.08.2018г. по ч. гр. дело № 1723/2018г. по описа на Районен съд - Г. О..

Претендира разноските в заповедното и в исковото производство.

В съдебно заседание ищецът не изпраща процесуален представител. Депозира молба чрез пълномощника си юрисконсулт Р. И.

И., с която моли съда да даде ход на делото в негово отсъствие. Заявява, че поддържа исковата молба и излага становище във връзка с депозирания отговор на ответната страна, в което оспорва изцяло същия. Възражението за давност на процесуалния представител на ответника дружеството счита за неоснователно и недоказано. Излага подробни доводи в тази насока. Намира за неоснователно и твърдението, че договорът за револвиращ заем е нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД поради липса на съгласие, тъй като същият е подписан лично от М.А.. По отношение на твърдението, че уговореното в процесния договор договорно възнаграждение е нищожно на основание чл. 26 от ЗЗД, като противоречащо на добрите нрави, тъй като страните по своя свободна вола и с оглед на принципа за свобода на договаряне се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 97.88 % и годишен процент на разходите 147.51 %. Заявява, че длъжникът се съгласил с тази цена на кредита както на преддоговорния етап, така и към момента на сключването на договора. Посочва, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките и че лихвите при небанковите институции също са по-високи с оглед риска, който поемат, поради което разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК в случая не е меродавна.

Освен това понастоящем не съществувала горна граница на договорната лихва.

Според ищцовата страна въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не бил издаван подзаконов нормативен акт, от което следвало, че размерът на договорната лихва не бил ограничен и можел да бъде уговарян свободно между страните до размера на 5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. По тази причина не била налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва. За да защити тезата си, дружеството се позовава на изменените обществени условия от датата на сключване на процесния договор, както и на промяна в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, с която бил въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Изтъква също, че сключеният договор имал характеристиките на търговска сделка, поради което били приложими разпоредбите на Търговския закон – чл. 430, ал. 2.

Според „***” ЕООД уговорената неустойка също е дължима от ответника на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Според ищцовата страна същата е форма на договорна отговорност, предвидена и допустима от закона и служеща за обезщетение на вредите от неизпълнението. Неустойката имала и наказателна функция, поради кредиторът имал право да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили или не са настъпили в предвидения размер.

Клаузата за неустойка в договора не нарушавала изискването за добросъвестност, тъй като целта, за която била уговорена същата не излизала извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции. Набляга, че за всеки конкретен случай следвало да се вземат предвид не само размерът на загубите за кредитора от неизпълнението на длъжника, но и размерът на пропуснатите ползи. Посочва съдебна практика в тази насока.

По изложените съображения моли съда да уважи предявения иск, като присъди на дружеството направените в заповедното и в исковото производство разноски, за които прилага списък по реда на чл. 80 от ГПК.

Ответникът М.Д.А., ЕГН:

**********,***2 и настоящ адрес:***, редовно призован по реда на чл. 47 от ГПК, не депозира писмен отговор на исковата молба.

В предоставения му срок по чл.131 от ГПК, назначеният от съда особен процесуален представител на ответника М.Д.А. – адвокат И.С. от ВТАК депозира отговор на исковата молба. Заема становище, че предявеният иск е допустим, но неоснователен, поради което го оспорва изцяло. Прави възражение за погасяване на договорното задължение поради изтичане на петгодишния давностен срок по чл.

110 ЗЗД. Адв. С. прави също така възражение за нищожност на договора поради липса на съгласие с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради неспазване разпоредбите на Закона за потребителския кредит и наличието на неравноправни клаузи в него по смисъла на ЗЗП по отношение на определеното договорното възнаграждение, лихвения процент и ГПР, револвинга и плащането на неустойка при прекратяване на договора, които според нея не били индивидуално уговорени.

Излага подробни доводи в тази насока. Твърди, че кредиторът не предоставил по пълен и разбираем начин предцоговорна информация в писмен вид, под формата на стандартен европейски формат, което било задължително условие за действителността на волеизявлението на потребителя и поставяло същият в неравноправно положение. Освен това не били спазени изискванията за форма и съдържание на договора за потребителски кредит съгласно ЗКП като предоставената в същия информация била неясна, недостатъчна и пълна с неразбираеми съкращения, а условията за погасяването били неопределени и неопределяеми към момента на подписване на договора. Общия размер на кредита също не бил посочен в договора към момента на подписването му от страна на ответника. Така наречените „окончателни параметри” се попълвали от кредитодателя едностранно, в отсъствието на кредитополучателя – договорът без окончателните параметри бил подписан на 19.11.2012г., което било отбелязано в долната част на същия, а отгоре като дата на договора била посочена датата 20.11.2012г. Така на клиентът била отнета възможността да изрази воля и съгласие по отношение на възнаградителната лихва, годишния процент на разходите, годишния лихвен процент и общодьлжимата в края на периода сума за връщане. Според адв. С. тези параметри на заема противоречали и на добрите нрави, тъй като уговорената лихва надвишавала многократно пъти законната лихва за периода и излизал от общоприетите в обществото критерии за норми на поведение. Посочва съдебна практика в тази насока. Заявява, че ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договора, тъй като същият бил сключен при ОУ, предварително определени от кредитора. И тъй като нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, то за А. не било възникнало задължение за заплащане на лихва. Освен това уговорената неустойка противоречала на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП

Според ответната страна, освен всичко друго, не било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, което също пораждало недействителност на процесния договор.

Процесуалният представител на ответника оспорва исковата претенция и по размер, тъй като не били посочени доказателства относно размера на дължимата главница по кредита, колко е частичното погасяване, на коя дата се твърди, че кредитополучателят е изпаднал в забава, за да бъде начислена лихва върху главницата в претендирания размер.

По изложените съображения моли съда да прогласи за нищожен договор за револвиращ заем № ********** и да отхвърли предявения иск, като неоснователен и недоказан.

В съдебно заседание, ответникът М.Д.А., редовно призован по реда на чл. 47 от ГПК, не се явява. Представлява се от назначения особен представител в лицето на адв. И.С. от ВТАК. Адв. С. заявява, че поддържа изцяло отговора на исковата молба и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана. Поддържа възражението за погасителна давност, тъй като според нея задължението за заплащане на цялата сума по договора е станало изискуемо към момента, в който договорът е прекратен едностранно от ищеца – тоест през 2013г., много преди уговорената дата на договора. Поддържа и всички направени възражения за нищожност на договора. Подчертава, че бланкетните договори за кредит са нищожни, за което имало постоянна и непротиворечива съдебна практика. Намира за несъстоятелни и неоснователни изложените твърдения в представеното от ищеца становище. Счита, че звучи абсурдно длъжникът да пожелае и да се съгласи доброволно на лихвен процент в размер 97,88 % и годишен процент на разходите 147, 51 %. А уговарянето на възнаградителната лихва изцяло във вреда на длъжника в 100 % надвишаваща размера на кредита било именно „накърняване на добрите нрави”, независимо от промените на икономическите условия в страната и обстоятелството, дали ищеца е банка или небанкова финансова институция.