Решение № 15343 от 21.09.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15343 гр. София, 21.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20221110157268 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на С. М. П. ЕГН ********** с предявени искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за кредит №...................... г., сключен с ответника ..........“ ЕООД , ЕИК ......... при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на чл.5 от договора, по силата на който ищецът е бил задължен да сключи договор за предоставяне на гаранция с „.............

Ищцата твърди, че на 28.04.2021 г. сключил а с ответника договор за кредит № ...................... г., съгласно който получил а заемна сума в размер на 5000 лв. със задължение да я върне на 18 вноски, при ГЛП – 35% и ГПР от 49,66 %. Сочи, че в чл.5 от процесния договор кредиторът бил уговорил, че ищцата се задължавала да сключи договор за гаранция с дружество „.............с цел да бъде обезпечен сключеният договор за предоставяне на кредит, като по сключения договор за гаранция следвало да заплати сумата от 4950 лв., подробно описана в погасителния план. Счита, че договор за кредит №...................... г. е нищожен, като протИ.речащ на с добрите нрави, поради заобикаляне на закона – чл.19 ал.4 ЗПК, защото възнаграждението по договора за гаранция е следвало да влезе в ГПР, като общ разход за потребителя. Поддържа, че в договора липсва посочване дали предвиденият лихвен процент е фиксиран или променлив, респ. погасителният план не отговаря на предвиденото в чл.11 ал.1 т.11 ЗПК. При условията на евентуалност счита, че процесната клауза на чл.5 от договор за кредит №...................... г. е в протИ.речие с императивни правни норми. Навежда, че 1 същата протИ.речи на добрите нрави, по същество се начислява печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да бъде включена в ГПР и ГЛП, което влече недействителност на целия договор. Моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за потребителски кредит, при условията на евентуалност – на чл.5 от същия. Претендира разноски.

Ответното дружество депозира отговор на исковата молба извън срока по чл.131 ГПК /разпореждането, с което е изпратен за отговор препис от исковата молба и приложенията, е връчено на ответното дружество на 30.01.2023 г., в който случай съгласно разпоредбата на чл.60 ал.3 ГПК едномесечният срок за отговор съгласно чл.131 ГПК изтича на 28.02.2023 г. –вторник, работен ден, а отговор на исковата молба е депозиран извън законоустановения срок на 02.03.2023 г. по куриер/ . Предявеният с отговора на исковата молба насрещен иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 вр.чл.9 ГПК от ..........“ ЕООД, ЕИК ................. срещу С. М. П. ЕГН ********** не отговаря на изискванията на чл.211 ал.1 ГПК да е предявен в срока съгласно посочената разпоредба, който приключва със срока по чл.131 ГПК за подаване на отговор на исковата молба, поради което същият не подлежи на съвместно разглеждане с първоначалния иск в настоящето производство, а следва, по арг. от т.7в от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС насрещната искова молба да се отдели в друго производство.

С ъ с становище от 19.04.2023 г. ответникът оспорва исковете, като поддържа, че добрите нрави не са накърнени, налице е еквивалентност на престацията. Оспорва приложеният ГПР да е различен от посочения в съглашението, като същият бил в рамките на нормативно уреденото и изчислен в съответствие със законовата формула към чл.19 ал.2 ЗПК. Оспорва се твърдението за заобикаляне на закона, както и твърдението за нарушения на ЗЗП. Поддържа, че договорът за гаранция представлява възмездна услуга, предоставена от лице, различно от кредитодателя, поради което и, ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция, възнаграждението по същия не следвало да се включва в ГПР по кредита. Твърди, че сключването на договор за гаранция било индивидуално уговорено с потребителя. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД:

За основателност на предявените искове ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че между страните има сключен договор за кредит № ...................... г. с твърдените клаузи, в който случай ответникът следва да докаже, че не са налице твърдените пороци, респ. че процесните клаузи от договора са индивидуално уговорени или не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват 2 добрите нрави.

Между страните не се спори и от представения по делото договор за потребителски кредит (л.5) се установява, че на 28.04.2021 г. между ищцата и ..........“ ЕООД е възникнало правоотношение по повод сключен договор за потребителски кредит № ................., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата в размер на 5000 лв., срещу задължение да я върне на 18 месечни вноски, при годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,66 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 35,00 %. Не се спори, че съгласно чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „.............в полза на дружеството.

От представения договор за гаранция (л.6) се установява, че на 29.04.2021 г. между ищцата и „.............е сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който „.............се е задължила да отговаря солидарно с ищцата спрямо ..........“ ЕООД за изпълнение на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит № ...................... г. в размер до 6000 лв. За предоставеното обезпечение ищцата се е задължила да заплати на „.............сума в размер на 4950 лв., платима на 18 месечни вноски, с дата на първо плащане – 28.05.2021 г. и краен срок за издължаване – 20.10.2022 г.

Прието е заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза (л.

110-113), неоспорено от страните, от което се установява, че ищцата е заплатила на ответника сума в общ размер на 3540 лв., която би следвало да е послужила за погасяване на задължението й както следва: сумата от 2611,42 лв. – за погасяване на задълженията й по договора за гаранция, сумата от 928,58 лв. – за погасяване на задълженията й по договора за потребителски кредит, от които лихви в размер на 631,22 лв., главница в размер на 297,36 лв. Според посоченото от вещото лице, в случай, че в разходите по договора за потребителски кредит се включи и дължимото възнаграждение по договора за гаранция, размерът на ГПР по договора за кредит би бил 256,75 % на годишна база.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че 3 средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Преценката относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл.

9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,66 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с "Ф.......... Банк", което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК.

По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

4

Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В чл. 5 от договора за потребителски кредит е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „............. като в самия договор липсват посочени други начини за неговото обезпечаване, съответно и условията, на които евентуално допустимите обезпечения следва да отговарят. Също така, в чл. 5 от договора за потребителски кредит формално е посочено, че кредитополучателят декларира, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил този поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо, така и юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Тази декларация, преценена в съвкупност с всички обстоятелства по делото не обуславя извод, че на кредитополучателя е предоставена реална възможност да избира между няколко вида обезпечения, включително и поради обстоятелството, че в договора не са посочени условията, на които посоченият от кредитополучателя поръчител следва да отговаря, за да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит, за да бъде извършена преценка от съда доколко изискванията на кредитора са изпълними за длъжника. Тази задължителност на обезпечението чрез сключване на договор за гаранция обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.