Решение № 1537 от 29.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1537 гр. София, 27.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Ал. Малчев

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20211100515108 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20285597 от 30.12.2020 г., постановено по гр.д. № 55785/2019 г. по описа на СРС, 143 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът „Х. И.“ ООД, ЕИК ******* – понастоящем в несъстоятелност, с предишно наименование „Е.И.“ ООД дължи на основание чл. 288 ТЗ вр. чл. 265, ал. 1, т. 3 ЗЗД вр. чл. 158 във вр. с чл. 92 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и във вр. с чл. 309 ТЗ на ищеца „А.

– ММ“ ООД следните суми: сумата от 10 463,34 лева – представляваща главница по незаплатени вноски по Споразумение от 14.08.2018 г., сключено между страните и състояща се от пета вноска в размер на 5 000 лева и шеста вноска в размер на 5 463,34 лева, ведно със законната лихва върху общата сума, считано от 30.07.2019 г.

/депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното плащане, както и сума в размер на 3 389 лева – неустойка за забава по смисъла на чл. 10 от Споразумение от 14.08.2018 г. и състояща се от неустойка за забава поради неизпълнение за плащане на пета вноска за периода 29.12.2018 г. до 29.07.2019 г. в размер на 1 750 лева и неустойка за забава за неплатена шеста вноска за периода от 29.01.2019 г. до 29.07.2019 г. в размер на 1 639 лева, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 44102/2019 г. по описа на СРС, 143 състав.

Със същото решение и съобразно изхода от спора е разпределена и отговорността за сторените в хода на производството съдебно-деловодни разноски от страните.

Срещу решението е подадена срочна въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Х. И.“ ООД, ЕИК ******* /с предишно наименование „Е.И.“ ООД/, като със същата се излагат оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен, поради допуснато нарушение на процесуалните правила, неправилно прилагане на материалния закон, както и необоснованост. На първо място 1 се твърди, че неправилно СРС установил, че между страните са били налице валидни отношения по повод споразумението от 14.08.2018 г. Отбелязва се, че районният съд в разрез с установените императивни правила за преклузия в гражданския процес приел по делото договор за СМР, което прави изводите на съда, за чието изграждане същият е послужил, неправилни и незаконосъобразни. Навежда, че по делото не са ангажирани достатъчни по обем доказателства, сочещи, че ищцовата претенция е обоснована.

Възразява срещу умозаключението на първоинстанционния съд, че ответникът е направил признание на иска. Обявява, че споразумение към договор за СМР от 20.07.2017 г. не е подписвано от представител на ответника и поради това не е в състояние да обвърже последния. Афишира, че по делото не е назначавана и допускана експертиза, експертното заключение по която да установява евентуално съществуването на исканите суми. На последно място, оспорва клаузата с неустоечен характер, пледирайки, че същата е нищожна. Моли се за отмяна на оспорваното първоинстанционно съдебно решение и се претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „А. – ММ“ ООД, който я оспорва с доводи, че въззивникът се домогва да изопачи събраната пред СРС доказателствена маса. Застъпва, че оспорения съдебен акт е правилен и законосъобразен. Конкретно, от анализа на приобщените писмени доказателства се извежда действителна дължимост на претендираните от ищеца вземания, доказателства за което са представени още към заявлението по чл. 410 ГПК.

Придържа се към мотивите на съда, послужили му за постановяване на процесното решение. Накрая, заключава, че клаузата за неустойка в споразумението не е прекомерна, съответно не е и нищожна. Отправя молба до въззивния съд за оставяне без уважение на подадената въззивна жалба, потвърждаване на първоинстанционното решение по същество на спора и присъждане на разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно и следва да бъде потвърдено, като във връзка с доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:

С оглед изложените от страните фактически твърдения, въззивният съд приема, че решаващият състав на първоинстанционния съд е дал правилна правна квалификация на предявените искове по чл. 288 ТЗ вр. с чл. 265, ал. 1, т. 3 ЗЗД и вр. с чл. 258 ТЗ и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и по чл. 92 ЗЗД вр. с чл. 309 ТЗ и във вр. с чл. 10 от Споразумение от 14.08.2018 г., сключено между страните. В тежест на ищеца по същите е да установи възникването на облигационно правоотношение по Договор за изработка, към който е сключено впоследствие на 14.08.2018 г. Споразумение между него и ответника, по силата на което е изпълнил своите задължения, като е доставил на ответника услуга според уговореното, а за ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената цена, както и изпадането на ответника в забава, респективно размера на неустойката за забава, а наред с това и действителността на неустоечната клауза, на база на която същата се претендира.

В тежест на ответника и при доказване на горепосочените обстоятелства е да установи положителния факт на погасяване на дълга, каквито твърдения обаче не са въведени в хода на производството.

Между страните няма спор, че са се намирали във валидни търговски 2 отношения, считано от 20.02.2017 г. като ищецът е доставял на ответника услуга по повод извършване на монтаж на медни тръби според уговореното. Няма спор помежду им също така, че за доуточняване на съглашението от 2017 г. и по-конкретно във връзка с непогасените от ответника задължения по него, на 14.08.2018 г. е сключено споразумение между страните. В последното е уговорено, че ответникът се съгласява и задължава да заплати на ищеца сумата от 30 463,34 лева, представляваща неизплатено задължение по сключения между страните договор от 20.02.2017 г. и фактура № 561 от 22.12.2015 г., която е дължима по друго правоотношение между страните на шест месечни вноски, платими, както следва: 1.1 първа вноска в размер на 5 000 лева в срок до 10 работни дни от датата на подписване на настоящото споразумение, но не покъсно от 28.08.2018 г.; 1.2 втора фактура в размер на 5 000 лева в срок до 28.09.2018 г., 1.3 трета вноска в размер на 5 000 лева в срок до 28.10.2018 г.; 1.4 четвърта вноска в размер на 5 000 лева в срок до 28.11.2018 г.; 1.5 пета вноска в размер на 5 000 лева в срок до 28.12.2018 г. и 1.6 шеста вноска в размер на 5 463, 34 лева в срок до 28.01.2019 г. В чл. 2 на едноименното споразумение е отбелязано, че ответното дружество признава безусловно описаните задължения по размер и основание, а в чл. 3 от същото е установено, че сумите в изпълнение на уговорката следва да се превеждат по банкова сметка в банка „Пиреус“, с титуляр на сметката Мирослав Петков. Споразумението е подписано от представители и на двете страни, с което същите волеизявяват от имено на представляваното от всяко от тях търговско предприятие и обективират желанието си за уговорка в смисъла, който повеляват клаузите на акта. В открито съдебно заседание, проведено пред СРС на 16.09.2020 г., процесуалният представител на ответника – адв. А., твърди, че няма спор за дължимостта по споразумението на две неплатени вноски, като същевременно възразява срещу дължимостта на неустойката. В тази последователност голословни и несъстоятелни се явяват оплакванията, въведени едва във въззивната жалба, че ответното дружество не е признало своите задължения, както и че страните не са обвързани от валидна облигационна връзка помежду си.

Прави впечатление, че ищецът не претендира всички уговорени в съглашението вноски /от първа до четвърта/, а само пета и шеста такива, което представлява своего рода индиция, че отвеникът надлежно е престирал и съответно погасил дълга си в тази част, като само по отношение на последните две вноски е изпаднал в състояние на неизпълниние.

Според константната съдебна практика на ВКС, /решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО и др./ фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко-продажби, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В решение № 211/2012 г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО дори е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, включително и на тези, относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания в посока, че Договор за 3 строително монтажни работи от 20.02.2017 г., в допълнение на който е подписано покъсно през 2018 г. и процесното съглашение, не може да ангажира валидно ответника, понеже същият не е подписан от представител на дружеството. Първо, това възражение противоречи на събраните по делото доказателства. Видно от приложения по делото договор, за изпълнителя, сиреч ответника, договорът е подписан от две лица – Р.М. и В.Б. – управители и представляващи дружеството заедно. Наред с това, за подчертаване обвързаността на дружеството към контракта, непосредствено до двата подписа на представителите на дружеството „Е.И.“ ООД, ЕИК *******, впоследствие с наименование „Х. И.“ ООД, е поставен и фирмен печат. Тук е мястото да се направи принципно разграничение между управител на едно търговското дружество и самото дружество търговец, последното самостоятелен правен субект, притежаващ обособено свое имущество, като съвкупност от права и задължения. Без да се навлиза в излишни теоритични уточнения, следва да се посочи, че за да обвързва едно изявление, който и да било правен субект, същото следва да бъде направено от негово име. Относим към това възражение на въззивника – ответник е фактическият състав и приложението на презумпцията по чл. 301 ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването й, за който въпрос е формирана по реда на чл.290 ГПК многобройна безпротиворечива практика на ВКС. Така с Решение № 202 / 06.02.2012г. по т.д. № 87/ 2011г. на II ТО на ВКС е прието, че за разлика от гражданското право, при което извършените правни действия от чуждо име без представителна власт или извън границите на представителната власт, изобщо не пораждат правни последици до изричното им потвърждаване от мнимо представлявания /висяща недействителност на сделката – чл.42, ал.2 ЗЗД/, при търговските сделки законодателят е приравнил мълчанието на мнимо представлявания търговец на съгласие, респективно потвърждаване на сделката, при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни действия в хипотезата на мним представител или при превишаване пределите на представителната власт. Посочено е, че при търговските сделки също е налице висяща недействителност, но до момента на узнаването и непротивопоставянето на търговеца, от чието име е сключена сделка без представителна власт, или евентуалното й потвърждаване. В чл. 301 ТЗ законодателят е обвързал незабавното противопоставяне от страна на търговеца на сключена без представителна власт, или при превишаване пределите на представителната власт, сделка, с момента на узнаване на сделката, като не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за нея: уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети лица; отразяване на съответните правни действия и/или последиците от тях в търговските книги на дружеството; вписването в публичен регистър; уведомление чрез средства за комуникация или за масово осведомяване.

Разпечатката съдържа 26 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f52732c5-0fc4-4ae9-8195-29baf2d68f20