Определение № 2351 от 10.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2351 гр. София, 10.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002100190 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Г. И. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Ц. И. срещу решение № 139/05.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2024 г. на Търговищкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 80/03.06.2024 г. по гр. дело № 270/2023 г. на Омурташкия районен съд (ОРС), е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 417, ал. 1, т. 9 от ГПК, съществуването на вземането на ищеца „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност) против (към) касатора-ответник, в общ размер 96 403.34 лв., от които: 65 904.05 лв. – главница, 4 503.80 лв. – законна лихва за периода 04.04.2018 г. – 05.12.2018 г., 25 995.49 лв. – законна лихва за периода 06.12.2018 г. – 25.10.2022 г. и законната лихва върху главницата от 25.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, дължими на основание акт за начет № ...../05.12.2018 г., съставен от главен финансов инспектор при Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), и издадените въз основа на него заповед № 191/29.12.2022 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист № ..../29.12.2022 г. по ч. гр. д. № 362/2022 г. на ОРС; в тежест на жалбоподателя е възложена и държавна такса по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ответник А., също чрез адв. И., като 1 общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) действат ли районният съд и окръжният съд като контролно-отменителна инстанция по акт за начет, ако той противоречи на закона и няма друг способ за неговата отмяна; 2) следва ли да се приеме, че липсват стоково-материални ценности, след като задълженото лице не ги е приело като количество и стойност; и 3) възможно ли е да се установи липса на стоково-материални ценности без да е извършена инвентаризация на тези стоково-материални ценности. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречало на решение № 425/07.06.2010 г. по гр. д. № 1360/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/22.07.2019 г. по гр. д. № 2437/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че същото било явно необосновано.

Насрещната страна – ищецът „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност), представлявано от синдика Д. Г., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил, че съгласно отразеното в представения по делото акт за начет № ..../05.12.2018 г., ответникът-касатор, в качеството му на управител на ищцовото дружество, за времето 01.12.2014 г. – 04.04.2018 г. е причинил вреда на същото, допускайки липса на гориво към 04.04.2018 г., в това число: бензин – 29 777.599 л. и дизел – 2 440.82 л., на обща стойност 65 904.05 лв., произтичаща от доставено и заплатено гориво по фактури и разходни касови ордери към тях, осчетоводено, изписано и признато за разход, без наличие на първични счетоводни документи, доказващи извършения разход. Изписаното гориво – бензин, използван за служебния автомобил на дружеството „дачия дъстър“, в размер 11 413.12 л. е фактически изразходван, без отчитане на разхода, като по счетоводни данни в периода 01.01.2015 г. – 04.04.2018 г. в дружеството е била извършена доставка на бензин в размер 41 204.325 л., и при налично количество към 04.04.2018 г. – 13 606 л., то неотчетеното гориво е в размер на 29 777.599 л. х 2.05 лв./л., или общо на стойност 60 915.54 лв. В дружеството са извършени и разходи за доставка на дизелово гориво в размер 2 538.645 л., а наличното количество по счетоводни данни към 04.04.2018 г. е 97.825 л., като към 04.04.2018 г. неотчетеното дизелово гориво е 2 440.82 л., на стойност 4 988.51 лв.

Въззивният съд е приеил, че съгласно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и ал. 5 от ЗДФИ, по презумпция фактическите констатации по акта за начет се ползват с доказателствена сила, ако са подкрепени с доказателства, т.е. са надлежно обосновани – документирани с обективни, точни и коректни справки, таблици, констативни протоколи, обяснения на съответните лица и заключения на вещи лица – по аргумент от чл. 44, ал. 1 от ППЗДФИ.

Окръжният съд е установил, че в случая констатациите по акта за начет са направени въз 2 основа на представени справки с изх. №№ 84/10.07. 2018 г., 83/10.07.2018 г., 82/10.07.2018 г. и 81/10.07.2018 г. относно закупено гориво (бензин и дизел) по отчетни периоди, като е извършен анализ на представените първични счетоводни документи за доставено гориво за периода 01.01.2015 г. – 04.04.2018 г., отразени в регистрите на дружеството по дебита на счетоводна сметка 302 „материали“; посочени са конкретни дати и доставчици на гориво по описаните фактури, количества, начин на плащане и цена; направена е съпоставка по партиди и е направена нарочна таблица с корекция на неправилно осчетоводените и заведени фактури. Взети са предвид наличните автомобили, периодът им на експлоатация и съответният вид гориво за всеки автомобил. Направен е извод за нарушение на принципа на документалната обоснованост на стопанските операции, т.е. – без да се спазват изискванията за съставяне на документите, според действащото законодателство – първични счетоводни документи – фискални/системни бонове, пътен лист/пътна книжка. Установено е също, че в дружеството такива не са налични; не са издавани заповеди на управителя относно определяне разходните норми на горива на МПС на 100 км. пробег; липсват утвърдени в организацията разписани вътрешни актове, счетоводна политика и др. документи, свързани с експлоатацията на МПС; липсват документи, удостоверяващи разхода на гориво на 100 км. пробег за МПС, собственост на дружеството, в това число – писма от лицензирана изпитвателна лаборатория, протоколи за установяване/замерване на реалната норма на разход на гориво на МПС, техническата документация на служебния автомобил, в която да е посочена основната разходната норма за съответния вид МПС. Съдът е установил още и че в дружеството не са въведени с вътрешен акт контролни процедури, регламентиращи отчитането на разходваното гориво, за което е съставен констативен протокол № 3/31.07.2013 г.

На следващо място окръжният съд е установил, че при финансовата проверка са взети предвид оборотните ведомости и счетоводните справки на дружеството за наличното гориво към 04.04.2018 г. – по счетоводни данни; финансовият инспектор е взел предвид и обясненията на главния счетоводител на дружеството С. Д. и касиера К. Ю., както и заповеди №№ 1/05.01.2015 г., 1/04.01.2016 г., 1/03.01.2017 г. и 1/02.01.2018 г., с които управителят (ответникът) е наредил служителите на длъжност „горска стража“ да използват личните си автомобили при изпълнение на служебните си задължения – охрана, маркиране и експедиция на дървесина, за което да представят фактури за закупено гориво. Съдът е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са вписани или регистрирани, което е потвърдено и с констативен протокол от 12.09.2018 г., а са предадени от ответника едва след освобождаването му от длъжност.

Въззивният съд е установил още, че относно служебния автомобил „дачия дъстър“ за периода 10.02.2015 г. - 04.04.2018 г. липсват съставени и попълнени пътни листи/пътни книжки, месечни отчети и други подобни документи, доказващи извършения от автомобила разход на гориво. Служебният автомобил е осъществил общ пробег от 142 914 км. и изразходваното количество гориво е 11 413.12 л., като в предоставения му срок управителят (ответникът) не е представил на финансовата инспекция писмено становище във връзка с доставеното и отчетено за разход количество гориво и причините, поради които същото не е 3 изписано с надлежно съставени разходнооправдателни документи.

Окръжният съд е посочил, че в акта за начет е отразено, че всички суми по посочените там фактури са заплатени с разходни касови ордери, т.е. – в брой, от касата на дружеството.

Съдът е установил от обясненията на касиера и счетоводителя на дружеството, че ответникът, като управител на дружеството е осъществявал контрола на паричните средства в касата на дружеството, той е теглил пари в брой от банковите сметки, приемал е пари в брой от клиенти при осъществени продажби, за което е водил и подписвал книгите за регистриране и отчитане на продажбите от фискално устройство; ответникът е оперирал с наличните парични средства в брой; именно ответникът е разпореждал и изплащал стойността на доставеното гориво, както за фактурите, по които има положен подпис на лицата-получатели на средствата, така и по фактурите, към които приложените разходни касови ордери (РКО) не са подписани от получател.

Въззивният съд е установил също, че пред първата инстанция ответникът не е оспорил, по която и да е от фактурите, описани в представения по делото доклад по акта за начет, да не е било извършено плащане. Установил е и че ответникът не е довел за разпит допуснатите му двама свидетели, които да установят твърденията му, че горските стражари използвали собствените си автомобили за осъществяване на задълженията си по охрана и маркиране.

Въззивният съд е посочил и че пред него не е имало искания за събиране на доказателства.

При така установените факти, окръжният съд е намерил, че формалната доказателствена сила на акта за начет, по отношение на констатациите за количествата на доставеното и заплатено гориво не е опровергана; не са опровергани и констатациите относно това, че в дружеството, чийто управител е бил ответникът, не е имало действащи правила по отношение на начина, по който следва да бъде ползван служебния автомобил, разходването и отчитането на горивото – норми за разход, необходими документи за доказване на пробега, както и това, че със съответния автомобил е извършвана дейност в полза на дружеството.

Въззивният съд е приел и че не е имало и какъвто и да било ефективен контрол върху тази дейност, като е изтъкнъл, че именно управителят на дружеството – ответникът е лицето, което е било длъжно да създаде и утвърди подобни правила и да следи за финансовата дисциплина; в случая той е и лицето, което пряко се е разпореждало с паричните средства в брой, като е съставял и съответните разходни документи и лично е заплащал сумите на клиентите. С оглед това, съдът е приел, че ответинкът на практика е бил, освен материалноотговорно лице, и отчетник, защото лично е оперирал с паричните средства, а не чрез касиера. Съдът е намерил за безспорно, че посочените в акта за начет суми са били платени за гориво, известно е и кои са получателите на паричните суми, т.е. известно е къде са похарчени паричните средства, но не е доказано обаче по какъвто и да е начин, че това гориво е изразходвано за осъществяване на дейността на дружеството по законосъобразен начин.

Окръжният съд е обсъдил и представените по делото заповеди за това, че горските стражари е следвало да осъществяват служебните си функции с личните си автомобили и горивото да им бъде заплащано. Отново е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са заведени в заповедната книга на дружеството, т.е. ревизията е приела, че те са били 4 съставени с оглед на проверката. Въззивният съд е приел, че не може да направи категоричен извод в това отношение, но е намерил за съществено друго – ако се приеме, че действително е имало редовна заповед в това отношение и тя е била известна на всички горски стражари, то това не е достатъчно, за да се докаже документалната обоснованост на разхода. Ако действително дружеството не е имало друг начин да осъществи дейността си, за документалната обоснованост на разходите е било необходимо много повече – управителят (ответникът) е бил длъжен да посочи поименно всички свои служители, които ще осъществяват служебни функции с личните си автомобили; следвало е да посочи номерата, марката и модела на автомобилите и да установи какви са разходните норми за всеки един личен автомобил, който ще се използва; следвало е освен това да се попълват пътни листи от самите стражари и да се посочват точно изминатите километри и по какъв маршрут, в кои дни. Съдът е изтъкнал, че това е абсолютно необходимо предвид характера (собствеността) на съответните автомобили и това, че те се използват от служителите за лични нужди, като е приел, че няма друг начин, по който да се установи колко от изминатите километри са свързани със служебните им функции. Приел е, че същото се отнася и за единствения служебен автомобил на дружеството. Приел е също, че това са елементарни действия и именно управителят (ответникът) е този, който е следвало да управлява и контролира този процес; той е следвало да създаде съответните вътрешни правила. В заключение съдът е приел, че бездействието на ответника и липсата на контрол са довели и до липсите на горивото.