Решение № 516 от 30.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 516 гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско дело № 20258002103261 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 112/08.05.2025 г. по гр.д. № 629/2024 г., с което Апелативен съд – Велико Търново, потвърждавайки решение № 160/26.07.2024 г. по гр.д. № 615/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч, е осъдил Областна дирекция на МВР – Ловеч да заплати на И.

А. С. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 25.12.2014 г., и сумите 54 710.57 лв. – за имуществените, изразени в разходите за лечение в периода 25.12.2014 г. - 23.12.2019 г., и 37 509.30 лв. – за имуществените, изразени в разликата между трудовото възнаграждение и пенсията в периода 24.03.2016 г – 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху трите главници от 23.12.2019 г., като исковете са квалифицирани по чл. 78 ЗДСл.

Решението е допуснато до касационен контрол по следните въпроси, съответно процесуалноправен и материалноправен: 1. В установяване на основанието на предявен иск за обезщетение на вреди от средна телесна повреда, тежка телесна повреда или смърт на служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР необходим ли е влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60 КСО, а ако такъв не е издаден – при какви условия следва да се приеме, че е налице хипотеза по чл.

58, ал. 1 КСО, възпроизведена в чл. 7, ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (НУРРОТЗ)? и 2. Възниква ли вземане за обезщетение по чл. 238 ЗМВР, когато средната телесната повреда е претърпяна в междудневната или междуседмичната почивка по време на командироване?

В устните състезания пред Върховния касационен съд ответникът по касация И. С. поддържа, че без настоящият състав да се произнесе по правилната квалификация на предявените 1 искове, не може да се прецени обуславящото значение на повдигнатите въпроси. Поради това настоящият състав първо следва да определи правилната квалификация, включително за дължимата преценка дали въззивният съд ги е разгледал на предявеното основание и решението е допустимо или повдигнатите въпроси са за проверка за правилност.

В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че правната квалификация не се определя от ищеца – в случая, в исковата молба И. С. се позовава на чл. 200 КТ, поддържайки тази квалификация и пред касационната инстанция, а от твърденията за правопораждащите факти на материалното право по предявения иск. Изложените твърдения в исковата молба са, че на 25.12.2014 г. между 1:00 и 2:00 ч. ищецът, който тогава е полицай в ОДМВР - Ловеч, е бит в бар „Я.“ в [населено място], обл. Я. от три лица. Описани са увреждания с характер на средна телесна повреда (СТП) – счупени хрущялни кости в носа, сътресение и контузия на мозъка, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, и обезобразяване на лицето.

Ищецът твърди също, че срещу лицата, нанесли побоя, е повдигнато обвинение за причинената му СТП. Побоят е по време, когато той и други полицаи в ОДМВР–Ловеч са командировани, за да участват в специализирана полицейска операция на територията на РДГП–Е. по предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления, свързани с незаконна миграция и трафик на хора на държавната граница на Република България с Република Турция. Побоят е в междудневната почивка на ищеца, но той счита, че след като по същото време е командирован, ответникът ОДМВР – Ловеч следва да плати обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от увреждането.

Допълнително въвежда и твърдения, че на 25.12.2014 г. е бил на разположение за изпълнение на задълженията, свързани с командироването (чл. 188 ЗМВР). С решение на ТЕЛК от 26.02.2016 г. на ищеца е определена трайно намалена работоспособност (инвалидност) 96 %, от които 70 % за уврежданията от побоя. В исковата молба е признал, че ИАА, установяващ увреждането, не е издаван. Обяснил го е с неизпълнение на нормативни задължения на органа на назначението – ответникът не е сезирал компетентния административен орган, а своето бездействие – с това, че се е борил за живота си. Следователно исковете са основани на твърдения за СТП на полицейски служител (чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР), причинена при изпълнение на служебните задължения.

Правната квалификация е по чл. 238 ЗМВР. Обстоятелството, че въззивният съд ги е разгледал и уважил, като ги е квалифицирал по чл. 78 ЗДСл, не прави решението недопустимо. Съдът се е произнесъл по заявените с исковете правопораждащи факти в пределите на търсената защита.

Изложеното е допълнителен аргумент за обуславящия характер на повдигнатите въпроси и те са част от проверката за правилност на решението, както с определението по чл. 288 ГПК бе прието.

Настоящият състав намира, че по предявен иск за обезщетение на вреди от внезапно увреждане на здравето на полицай при или по повод изпълнение на служебни задължения, на първо място, следва да отчете, че полицаят е служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1, а при действието на ал. 4 (предишна ал. 3) – и по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР могат да са адресати както на чл. 78 ЗДСл, така и на чл. 238, ал. 1 ЗМВР. Приложимата разпоредба за обезщетяване на вредите от внезапно увреждане на здравето на такъв служител по предявен иск срещу органа по назначението, се определя не само от служебното качество на ищеца, но и от конкретния правопораждащ фактически състав. Чл. 78 ЗДСл урежда обективната отговорност на администрацията/процесуален субституент на държавата за вреди от трудова злополука или професионално заболяване, причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавен служител. Лицата по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР са държавни служители, но чл. 238 ЗМВР урежда тяхно специално право на обезщетение при средна, тежка телесна повреда или смърт 2 при или по повод непосредственото изпълнение на техните задължения – арг. и от § 1, т. 5 и 6 ДР ЗМВР. Следователно приложното поле на чл. 78 ЗДСл и на чл. 238 ЗМВР частично се пресичат, но не съвпадат. Чл. 78 ЗДСл е обща разпоредба и се прилага при всяка трудова злополука или професионално заболяване на служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, когато увреждането не осъществява специалния фактически състав по чл. 238 ЗМВР. Чл. 238 ЗМВР е специална правна норма и се прилага при средна, тежка телесна повреда или смърт, претърпяна при или по повод изпълнение на служебните задължения. Общият режим в чл. 78 ЗДСл предвижда репарационен модел на обезвреда – обезщетението, което държавата дължи (органът по назначението е неин процесуален субституент) е за всички вреди, пряка и непосредствена последица от трудовата злополука или професионалното заболяване. Специалният режим в чл. 238 ЗМВР е компенсаторен.

Обезщетенията, които държавата дължи, са фиксирани (нормативно определени) – 10 месечни възнаграждения при ТТП, 6 при СТП и 12 при смърт (ал. 1 и ал. 2 ЗМВР). Възможно е в различни случаи на увреждания на тези служители на МВР обезщетението по чл. 78 ЗДСл да надхвърли това по чл. 238 ЗМВР. Не е задължително специален правен режим да е по-благоприятен от общия.

Специалният режим означава различна правна регулация, която изключва общата, а не по-голям обем на защитата.

Специалният състав в чл. 238 ЗМВР не предвижда обезщетение при лека телесна повреда (чл. 130 НК). Видът на телесната повреда на пострадалия служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗМВР е релевантен факт, който се установява по специален административен ред с издаване на индивидуален административен акт от специализиран медицински орган – с удостоверение от Централната експертна лекарска комисия (чл. 238, ал. 3 ЗМВР и Наредбата на министъра на вътрешните работи по чл. 241 ЗМВР). Обективното право допуска юридически факти, които пораждат субективни материални права, регулирани с метода на равнопоставеност, да бъдат установени с ИАА. Това е проекция на разделянето на държавните власти на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл. 8 КРБ) и произтичащото от това разпределение на правомощията на различните държавни органи в системата на съответната власт, в случая - на разпределена компетентност между органите на изпълнителната и на съдебната власт. В тези хипотези изискуемият от закон ИАА не е доказателствено средство, а предвиден в закона способ за установяване на правопораждащ юридически факт. Изключение е допустимо, когато законът изрично предоставя на гражданския съд правомощие да установи релевантния факт, макар ИАА да не е издаден. Такова разрешение съдържат чл. 58, ал. 1 КСО и чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ, които допускат при предвидени в разпоредбите изключения съдът да установи факта на трудовата злополука, макар разпореждане по чл. 60 КСО да не е издадено. Чл. 58, ал. 1 КСО, респ. чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ се прилагат за общия състав по чл. 78 ЗДСл. В специалния режим по чл. 238, ал. 3 ЗМВР, респ. и в Наредбата по чл. 241 ЗМВР подобно изключение не е предвидено. Законът поставя в компетентност единствено на специализирания медицински административен орган, да установи вида на телесната повреда на служителя по чл. 142, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗМВР. Следователно удостоверението на ЦЕЛК по чл. 238, ал. 3 ЗМВР е елемент от фактическия състав на правото по чл. 238, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР. Когато такова удостоверение не е издадено, гражданският съд не разполага с компетентност да установи вида на телесната повреда с други доказателствени средства по ГПК. По иска с правна квалификация чл. 238, ал. 1 ЗМВР неиздаденото удостоверение от ЦЕЛК означава, че не е осъществен елемент от фактическия състав на специалната разпоредба, вземане за обезщетение не е възниквало и искът е неоснователен.

Провежданото тълкуване налага и сравнителен анализ на чл. 238 ЗМВР и чл. 233 ЗОВСРБ, 3 за да се установи дали законът предоставя възможност и служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, респ. техните наследници „да търсят обезщетение и по исков ред“, така както военнослужещите, респ. техните наследници, т.е. и те да претендират обезщетение над предвидения в закона лимит. Тълкуването следва да обхване и това, защото с предявените искове ищецът като полицай (служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР) претендира обезщетения за всички преки и непосредствени вреди от причинената телесна повреда.

И двата закона уреждат право на обезщетение на едни и същи по вид увреждания – СТП, ТТП или смърт, настъпили при или по повод на службата. И в двата закона длъжник е държавата, а тя отговаря независимо от противоправно поведение, вина или неизпълнение на нейни задължения.

И в двата закона основанието на отговорността е в поетия от държавата риск, който е присъщ и неотделим от изпълнението на задълженията на тези държавни служители, чиято служба е във висш интерес на обществото, но също така е свързана с повишен риск за служителя при изпълнението й. Въпреки сходството, законодателят е възприел различен модел на обективна отговорност за държавата. Винаги когато предвидено в закона обезщетение се изплаща със средства от държавния бюджет, макар чрез бюджета на ведомство, законодателят е длъжен да определи границите на обществения риск, който поема държавата и е в тежест на всички данъкоплатци. При военнослужещите законът възлага на държавата да гарантира пълното обезщетяване на вредите от СТП, ТТП или смърт при или по повод изпълнението на военната служба – чл. 233, ал. 5, вр. ал. 1 ЗОВСРБ, предвижда намаляване при съпричиняване (ал. 6) и регрес срещу виновния причинител (ал. 7). При служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР държавата поема нормативно определено лимитирано обезщетение. ЗМВР не съдържа аналогични разпоредби, каквито са обсъдените в ЗОВСРБ. Историческото развитие на специалната уредба показва, че ЗМВР е предвиждал възможност за търсене на пълния размер на тези вреди – чл. 77 ЗМВР от 1991 г., но впоследствие законодателят я е премахнал – с чл. 264 ЗМВР от 1999 г. и с действащия чл. 238 ЗМВР, като е запазил единствено лимитираното обезщетение. Двата специални режима почиват на различно законодателно решение за разпределение на професионалния и остатъчния риск. В ЗОВСРБ моделът е репарационен. В ЗМВР моделът е компенсаторен с открита възможност увреденият служител да търси пълно обезщетение на вредите от делинквента.