Решение № 78 от 11.06.2025, Районен съд - Крумовград

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. К., 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К. в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин М. Чорбаджийски при участието на секретаря Цветка Вл. Петрова като разгледа докладваното от Марин М. Чорбаджийски Гражданско дело № 20255130100089 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Т. В. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „К.Б.П.“ ***, чрез адв. Р. Р., АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ №41 против "Креди Йес" ООД, с ЕИК200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.

"Лозарска" № 12, представлявано от Владислав Михайлов Инджов.

Ищецът сочи, че между него и ответната страна бил сключен Договор за паричен заем № 897432, по силата на който са му предоставени в заем средства в размер на 1000 лева, при фиксиран месечен лихвен процент по заема 3,330 %, годишен процент на разходите – 48,088% и срок за погасяване на заема 11 месечни вноски, всяка в размер на 110,06лева. После сочи, че съгласно чл. 6 от договора, той трябвало да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящи на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към договора за заем и още едно от следните обезпечения на задължението си по кредита:

1.Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл.10, ал.2, т.3 от ОУ. 2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл.10, ал.2, т. 2 от ОУ. 3. Банкова гаранция, , съгласно чл.10, ал.2, т. 4 от ОУ . 4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя. После сочи, че в случай, че такова обезпечение не бъде предоставено, заемополучателят дължи неустойка в размер на 1022,34лева., която трябва да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечната вноска за неустойка в размер на 92,94лева., с която неустойка падежното вземане нараствало значително и месечната вноска ставала 203лева. Твърди, че процесния договор за кредит е нищожен и всички разходи платени над главницата в размер на 1233 лева са платени без основание и следва да му бъдат върнати. Сочи, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на реално приложения. Счита, че визираната в чл.8 от договора 1 неустойка представлява скрита печалба и поради невключването й в посочения ГПР, последният не съответствал на действително прилагания.

Моли съда да осъди ответното дружество да му върне платените суми без основание по нищожен Договор за заем № 897432/02.11.2023г. като в допълнителна молба е направил искане за увеличаване на размера на иска от 50 лева на 1233 лева, което искане след становище на насрещната страна съдът е допуснал. Претендира разноски.

В срока за отговор ответника чрез адвокат Н. Ш. от АК-Хасково е депозирал писмен отговор, в който изразява становище, че предявения иск е неоснователен и недоказан, излага подробни съображения. Претендира направените по делото разноски.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от правна и фактическа страна следното: предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 10а, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗПК, чл.

19, ал. 5 вр. ал. 4 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Страните не спорят, че между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за кредит № 897432 от 02.11.2023г. Уговорената заемна сума била в размер на 1000 лева, при месечен лихвен процент 3,330% и 48.088% ГПР и срок за погасяване на заема 11 месечни вноски, всяка в размер на 110.06 лева, която в последствие нараства на 203 лева с прибавянето на неустойката. Няма спор между страните нито за размера на заема, нито за посочените в договора процент ГПР, месечен лихвен процент. Между страните не се спори и относно платените суми. Спорен е само въпроса за неустойката и това дали тя се дължи, както и спор дали договора за кредит е нищожен, в частта за платената неустойка. Настоящият състав намира предявения иск за основателен и доказан. Ищецът Т. В. Г. е "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а в случая като физическо лице му е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл. 3 от ЗПК и не засяга изключенията по чл. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в 2 договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Предвиден е законоустановен максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както бе посочено по- горе, с Договора за кредит, страните са уговорили ГПР от 48,088%. Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен.

Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Нормата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, съобразно която, годишният процент на разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен. с постановление на Министерския съвет на Република България, служи именно за рамка на размера на уговорените лихви по кредита, като при нарушение на нормата, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компонентите на ГПР, се явяват нищожни- чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Съобразно нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на Закона, е нищожна. От своя страна нормата на чл. 22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В тази връзка и съобразно изложеното, съдът приема, че посоченото ГПР в договора за заем не отговаря на реално приложения. В ГПР следва да се включи предвидената неустойка доколкото същата представлява скрита печалба на кредитора, с която допълнително се обогатява и с нея ГПР става повече от 48.088%, което прави процесния договор за кредит нищожен, като противоречащ на чл. 10а от ЗПК. Съдът намира, че уговорената неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във 3 валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 от ЗПК. В тази връзка предвидените неустойки в процесния договор за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, които да се кумулират към месечните погасителни вноски, водят до скрито оскъпяване на кредитите. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.

Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на процесната неуточнена клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора. Според съдържанието на предвидената неустойка, съдът намира, че е нелогично и неоправдано това негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва също, че ако потребителят не представи обезпечението той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно, действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по 4 принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 48.088 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените месечен лихвен процент и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.