Решение № 5206 от 12.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5206 гр. София, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Въззивно гражданско дело № 20211100512649 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалби на ответника В. С. срещу Решение № 20150947/03.07.2021 г. по гр.д.

№ 77456/2017 г. на СРС, 63 с-в, в частта, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове по чл. 422 от ГПК, като е признато за установено, че въззивницата - ответница дължи на ищеца плащане на сумата от 196,57 лв. – главница за начислена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 12.05.2017 г.; и сумата от 26,96 лв. – такса за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., както и разноски за исковото производство в размер на 727,91 лв. и разноски за заповедното производство в размер на 30,96 лв.

Въззивницата обжалва решението и в частта, с която е отхвърлен предявения от нея срещу „Т.С.“ ЕАД насрещен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено недължимостта на сумата 118,74 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. – 19.12.2017 г.

Въззивницата обжалва решението в посочените части, с доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост, поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

По отношение на първоначално предявените искове поддържа, че постановеното по тях решение е недопустимо. Излага, че с протоколно определение от 16.10.2018 г. съдът оставил исковата молба на дружеството без движение с указания в едномесечен срок ищецът да 1 уточни исковата си претенция – за кой период се отнася общата фактура от 31.07.2014 г. и за какъв период се претендира главницата за топлинна енергия. Били указани последиците от неизпълнение на указанията, а ищцовата страна не предприела своевременно действия за отстраняване на нередовностите.

Във въззивната жалба се излага, че сградата, в която се намира имотът, във връзка с който се води производството – жилищен блок № 22 на ул. *******“, е захранвана от ВОЦ „Орландовци“, която не била свързана с топлопреносната мрежа. В сградата поне 14 домакинства премахнали отоплителните си тела и изрязали част от щранговете, преминаващи през сградата, поради което в целия блок липсвала доставка на топла вода.

Починалият бивш съпруг на С. декларирал през 1998 г. пред топлофикационното дружество, че не желае да ползва услугите му. А от пролетта на 2000 г. в целия блок липсвала доставка на битово горещо водоснабдване.

През процесния имот не минавали отоплителни тръби и щрангове.

Оспорва се изводът на районния съд, че чл. 78 от Наредба за топлоснабдяването № 16-334 предвиждал единствено субективно право в полза на топлопреносното дружество.

Сочи се, че в периода преди 2000 г. отношенията между топлофикационното дружество и потребителите на ТЕ се регламентирали от други актове, съгласно които се изисквало изрично писмено искане за включване на потребителя към топлопреносната мрежа. Твърди се, че щом при въвеждане на топлинното счетоводство ищецът не бил страна по договор с ответника, то за същия липсва правно основание, по силата на което да възникне облигационно правоотношение.

Нямало договор между собственика на процесния имот и фирма за топлинна счетоводство.

През 2003 г. от името на „Т.С.“ ЕАД било връчено искане до председателя на етажната собственост, с което е поискано етажната собственост да заяви дали желае да остане потребител при условията на намален отоплителен товар. В предоставения срок никой не уведомил дружеството, че желае да остане потребител.

Твърди се, че правоотношението между страните по спора било прекратено поради горепосочените изявления, а и поради прекъсване на топлоподаването до сградата за период от 3 години.

Оспорва се коректността на системата за изчисляване на доставената топлинна енергия.

Твърди се, че С. не била титуляр на вещно право на ползване върху процесния имот, тъй като правото й било погасено по давност поради неупражняване в продължение на 5годишен период. С. не посещавала имота и не ползвала услугите на дружеството.

Правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск се обосновава с твърдението, че дружеството претендирало процесните вземания и отказвало да заличи партидата на името на ищцата.

Във въззивната жалба е инкорпорирано и оплакване срещу разпределението на разноските във връзка с разпределението на разноските за експертиза. По този въпрос има постановено 2 определение по чл. 248 ГПК на районния съд.

Сочи се, че по насрещния иск били подадени два отговора от различни процесуални представители на дружеството. Отговорите били противоречащи се и се оспорват.

Прави се анализ на заключенията по представените и приети от СРС СТЕ и ССчЕ.

От С. е депозирана и частна жалба срещу Определение № 20177212/26.08.2021 г. по гр. д. № 77456/2017 г. по описа на СРС, 63 състав, с което молбата за изменение на решението в частта за разноските, подадена от С., е оставена без уважение.

Твърди се, че разноските не били присъдени в размер, определен съразмерно на отхвърлената част от първоначално предявените искове. Сочи се, че дружеството предявило четири иска, от които два били изцяло отхвърлени, един бил частично уважен и частично отхвърлен и един бил изцяло уважен. Оспорва се изводът на съда, че следва да присъди разноски на първоначалния ищец по насрещния иск, тъй като ищцата по този иск упражнила правото си на извънсъдебно предявяване на възражението за изтекла давност, което обаче не било уважено от ответника.

Сочи се, че дружеството приспадало счетоводно от следващи /актуални/ изравнителни сметки резултати за възстановяване с най-стари по партида фактури, които били погасени по давност. Дружеството отказвало да смени партидата на името на друг ползвател на имота с аргументи за неплатени задължения. В срока по чл. 131 ГПК дружеството не представило доказателство в подкрепа на твърдението си, че не търси процесните суми по ОУИ. Твърди се, че в покана до ищцата за заплащане на процесните задължения дружеството твърдяло, че ще пристъпи към събиране на сумите по съдебен ред. Сочи се, че тъй като ищцата отричала качеството си на потребител, то процедурата, предвидена по решение № 331/27.06.2013 г. на СОС, била неприложима. Иска се отмяна на обжалваното определение и изменение на решението в частта за разноските.

Въззиваемият - ищец „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба. Със станивище, депозирано преди открито съдебно заседание оспорва бланкетно жалбата.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „МХ Елвеко“ ООД и третото лице-помагач на страната на ответницата С. – З. С., не заявяват становище.

Решението в частта за отхвърляне на исковете по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изр. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части.

Първоначално предявения иск е допустим. Действително, с протоколно определение от 16.10.2018 г. на ищцовото дружество са дадени указания за уточняване на исковата молба – 3 да посочи за какъв период се отнася обща фактура от 31.07.2014 г. и да посочи за какъв период се претендира цитираната в исковата молба главница. Указано е, че при неизпълнение на указанието в срок исковата молба може да бъде върната. Следва обаче да се подчертае, че преценката за връщане на исковата молба е самостоятелна и изводът по нея не е автоматична последица от неизпълнението на указанията, тъй като съставът може да намери на по-късен етап, че искът не страда от нередовности, обосноваващи връщането на исковата молба.

В разглеждания случай искът е в достатъчна степен уточнен, както с първоначалната искова молба, така и с молба от 18.06.2020 г., депозирана в изпълнение на дадените от съда указания. С оглед на горното, искът, а респективно и произнасянето по него, се явяват допустими. Следва да се добави и че с решението на СРС искът на дружеството за заплащане на сумата над 196,57 лв. до 423,84 лв. /равна на обективирано във фактура от 31.07.2014 г. задължение/ е отхвърлен.

Наличието на два отговора по насрещната искова молба също не прави решението недопустимо.

По същество, с оглед предмета на въззивното производство, следва да бъде отбелязано следното:

По жалбата досежно първоначално предявените искове:

Първоинстанционното решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено в посочената част.

Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № № 30031/2017 г. на СРС, 63 състав.

Заповедта е била издадена срещу жалбоподателката за заплащане на сумата 450,80 лв. – сбор от главница за топлинна енергия /423,84 лв./ и цена за дялово разпределение /26,96 лв./, както и на сумата от 89,71 лв. – мораторни лихви върху съответните главници. Длъжникът С. е подала възражение, поради което на заявителя са дадени указания и е предявен установителен иск.

СРС е уважил частично исковете срещу въззивницата, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по доставяне на топлинна енергия и е признал за установено в отношенията между страните, че ответницата С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите от 196,57 лв. – главница, представляваща цена на доставена ТЕ, и сумата от 26,96 лв. – цена за услугата дялово разпределение. Съдът е отхвърлил исковете за горницата до първоначално претендираните размери.

Договорното правоотношение между страните по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал.

1 ЗЕ, в сила от 2003 г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на ищцовото дружество.

По делото е приет нотариален акт № 197/1992 г. на нотариус Ч.Б., от който се установява, че въззивницата е титуляр на ограничено вещно право – право на ползване върху апартамент № 4

99, находящ се в гр. София, ул. *******“ № *******“, комплекс „Орландовци“. По възражението на С., че правото й на ползване е погасено на основание чл. 59 ЗС – поради неупражняването му за период от 5 години, не са ангажирани своевременно никакви доказателства, поради което това възражение остава недоказано в настоящия процес.

Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди.

Подаването на топлинна енергия към процесния имот през процесния период, се установява от приетото от СРС заключение на СТЕ, документи за топлинно счетоводство и документи за главен отчет за отдадена топлинна енергия. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на фирмата за топлинно счетоводство – трето лице помагач по делото, с договор за дялово разпределение № 498-I 15.10.2002 г., също приет като писмено доказателство. Същият е сключен от упълномощен представител на етажните собственици, съгласно протокол на общото събрание от 16.09.2002 г.

От изложеното следва изводът, че ответницата, в качеството й на титуляр на ограничено вещно право на ползване върху имота, е потребител на топлинна енергия за битови нужди.

По смисъла на закона потребител на енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота. Съгласно чл. 155 ЗЕ, ответницата, в качеството й на титуляр на вещно право на ползване върху имота, е потребител на топлинна енергия за битови нужди, като дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна енергия, за претендирания период.