Решение № 4999 от 12.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4999 гр. София, 29.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100513421 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 10557/30.9.2022 г. по гражданско дело № 25950/2022 г. на Софийския районен съд, 43 състав С.О. е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД да заплати на П. Н. И. сумата 3500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в преживените болки, страдания и стрес от ухапване от бездомно куче на 08.01.2022 г., в гр. София, на бул. „Христо Ботев“, в близост до 48 ОУ „Й. Ковачева“, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 08.01.2022 г., до окончателното изплащане, отхвърлен е предявеният от П. Н. И. срещу С.О. иск за сумата 151,02 лева – обезщетение за имуществени вреди, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът С.О. е осъден да заплати на ищеца сумата 344,79 лева, представляваща направени разноски по производството.

Срещу решението, в частта, с която е уважен искът за сумата 3500 лева, ответникът С.О. е подал въззивна жалба по електронната поща от 17.10.2022 1 г., входирана в Софийски районен съд на 23.10.2023 г.

Срещу решението, в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 151,02 лева – обезщетение за имуществени вреди, ищецът е подал насрещна въззивна жалба, обективирана в отговора на въззивната жалба от 28.11.2022 г.

Жалбоподателят ответник С.О. поддържа, че решението било недопустимо в частта, с която е присъдена законна лихва за периода 08.1.2022 г. – 16.1.2022 г., доколкото искане за период преди 17.1.2022 г. нямало.

Решението било и неправилно. В противоречие с разпоредбите на материалния закон съдът приел, че ответникът не е положил дължимата грижа, за което било достатъчно, че е предприел необходимите действия по опазване на гражданите от безстопанствените кучета. Необосновано съдът приел за доказано настъпването на събитието, че кучето било безстопанствено, настъпилите увреждания и вследствие на тях болки и страдания. Необосновано и нарушение на материалния закон присъдил обезщетение, надхвърлящо справедливия размер. Оспорва насрещната въззивна жалба, като счита за правилен извода на първоинстанционния съд да липса на доказателства за претъпени имуществени вреди. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната от него част и да отхвърли изцяло предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, както и да остави без уважение насрещната въззивна жалба. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и жалбоподател по насрещната такава П. Н. И., счита, че решението за допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната от противната страна част. В насрещната въззивна жалба излага доводи, че необосновано първоинстанционният съд приел за недоказана претенцията за претърпени имуществени вреди – по делото били представени писмени доказателства за издаване на удостоверение и за закупуване на медикаменти. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната от него част и да уважи изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, както и да остави без уважение въззивната жалба на противната страна и да потвърди решението в обжалваната с нея част. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната 2 жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 и чл. 263, ал. 2 ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Решението е допустимо в обжалваната част, вкл. и в тази, с която е уважена претенцията за присъждане на законната лихва от 08.1.2022 г. до 16.1.2022 г. Исковата молба е била нередовна – ищецът е предявил претенция за присъждане на законна лихва от датата на увреждането, която е 08.1.2022 г., а е посочил начална дата на периода различна от тази на увреждането – 17.1.2022 г. Първоинстанционният съд е тълкувал искането, като е приел, че се претендира законна лихва от датата на увреждането, без да е дал указания по чл. 129, ал. 2 ГПК. С отговора на въззивната жалба това противоречие е отстранено – ищецът е заявил, че съдът правилно е тълкувал волята му, както и че претендира законна лихва от 08.1.2022 г. /което е допустимо с оглед чл.

129, ал. 4 ГПК/. Ето защо няма произнасяне по непредявена претенция.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбите следва да се добави и следното:

Според разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, защото тя не произтича 3 от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа, 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него /така – ППВС № 9/1966 г./. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Съобразно константната съдебна практика /ППВС № 7/1959 г. и др./ юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица /в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г./.

Настоящият въззивен състав намира, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответната С.О. в качеството й на юридическо лице. Несъмнено С.О. отговаря по чл. 49 ЗЗД за действията и бездействията на своите служители или други лица, на 4 които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от закона.

В конкретния казус се претендират вреди, настъпили в резултат на ухапване от безстопанствени кучета на 08.1.2022 г., за които ищецът твърди, че се намират в причинна връзка с противоправно бездействие на общината – неизпълнено законово задължение за решаване на проблема с безстопанствените кучета. Подобно законово задължение е закрепено в разпоредбите на глава Пета от Закона за защита на животните /ДВ, бр.

13/8.02.2008 г., в сила от 31.01.2008 г./. В ЗЗЖ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Анализът на законовата уредба сочи по недвусмислен начин, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти – чл.

41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Това изключение може да се прилага само до изтичане на срока по § 5 от ПЗР на ЗЗЖ, продължен с § 17 от ЗИДЗЗЖ /ДВ, бр. 92/2011 г.- отм./, съгласно която разпоредба в срок до 31.12.2015 г. общинските съвети и кметовете на общини осигуряват настаняването на безстопанствените животни в приютите по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ.

Към момента на настъпване на събитието такова изключение не се предвижда. Дори и да се приеме, че чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ дава възможност за връщане на животните по местата, от които са взети, рискът от използването на това изключение е изцяло в тежест на общината – същата може да прилага тази мярка, но следва да гарантира за неагресивното поведение на кучетата, тъй като същите се считат под неин надзор съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ и чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Ако такова агресивно поведение е било проявено, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти.

„Безстопанствено куче" е всяко изоставено, изгубено, родено на улицата или домашно куче, оставено на обществено място без надзор /съгласно пар. 1 от ДР на Наредба № 4 от 01.02.2021 г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на 5 безстопанствените кучета на територията на Република България и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност/. Фактът е отрицателен и подлежи на непълно доказване – достатъчно да има данни, че кучето не е било придружено от човек и се е намирало на обществено място. В случая това се установява от показанията на разпитания по делото свидетел, който е придобил непосредствени впечатления от случилото се – кучетата са се намирали на улицата, не е имало лице, което да упражнява надзор над тях, били са с поставени чипове. Обстоятелството, че кучето е имало стопанин подлежи на пълно доказване, което обаче е в тежест на страната, която го твърди – на ответника, което последният не е сторил.

Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния, че събраните по делото доказателства установяват наличието на телесни увреждания от процесния инцидент. От показанията на свидетеля, които не се опровергават от нито едно от останалите доказателства, се установява, че ищецът е бил нападнат от кучета, че са го повалили на земята, че панталонът му е бил скъсан, а десният му крак е кървял. От съдебномедицинското удостоверение се установява и че 9 дни след събитието по тялото на ищеца са констатирани увреждания – три кръгловидни рани по вътрешната повърхност на дясната подбедрица, охлузване по задната повърхност на дясната предмишница, като уврежданията по крака могат да се получат при ухапване от куче, а тези по ръката - от падане. При тези доказателства, непровергани от останалия доказателствен материал, следва, че констатираните увреждания се дължат именно на процесния инцидент. Като следва да се обърне внимание на обстоятелството, че раните, констатирани в СМУ, са с корички, което доказва и факта, че не са получени непосредствено преди прегледа.