Решение № 187 от 02.04.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 187 гр. Разград, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20253330101774 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба от Т. С. Г. от гр. Разград, чрез процесуалния представител адв. Е. И. от АК Пловдив, против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, с която моли съда да прогласи нищожност на договор за кредит № 609885, сключен с ответника, като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Сочи, че на 08.11.2024 г. сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1 400,00 лева, при фиксиран лихвен процент 34,76 % и годишен процент на разходите – 65,00 %.

Съгласно чл. 6.1 от договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването му с банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които отговарят на условията на чл. 6.3 от договора. При неизпълнение на задължението за обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка, съгласно чл. 6.6, в размер на 3,81 лева на ден, но не повече от 1 % от главницата или сумата от 1 416,52 лева, като начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен.

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 34,76 %, не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер. Счита, че по този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Сочи съдебна практика, според която при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да 1 може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

Следователно, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри на договора и към нея се кумулирала уговорената неустойка.

Като аргумент за противоречие с добрите нрави на договорения размер на възнаградителната лихва, което се отразявало и на размера на ГПР, сочи, че заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължал неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума. Преценка за действителността на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., според което условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, въз основа на естеството на задълженията, които се обезпечавали, както и размерът им, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вида на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношенито на размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като такива биха настъпили единствено при неплатежоспособност на длъжника и невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да има възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в случая не зависела от вредите от неизпълнението на задължението и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за спазване на добрите нрави.

Предвидени били ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение, а именно: за кредит от 1 400,00 лева, заемателят се задължил да осигури поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията в чл.

6.3 от договора - да бъдат само физически, не и юридически лица, да получават минимален осигурителен доход, което било необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, ответникът поставил към ищцата неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключване на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, като поеме риска от евентуалното неизпълнение и едва след сключване на договора да изисква да предоставяне на обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението.

Дори да се приеме, че кредиторът реално имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен 2 срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно - на други възможни за потребителя обезпечения, създаващи гаранции за кредитора, че ще може да се удовлетвори за вземанията си. Счита, че кредиторът не търсел обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители, което противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Преди сключването на договора за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което задължение произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Уговорената клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него и водела до допълнително увеличаване размера на дълга, с което опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.

Счита, че неустойката излизала извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на заемодателя и го обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата се явявала цена на услугата по предоставения заем. Договорена при тези условия, тя представлявала допълнителна облага – печалба към възнаградителната лихва, без обаче да била обявена по този начин на потребителя и без да била включена в договорното съдържание като договорна лихва и част от ГПР.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да била предвидена като неустойка при неизпълнение, тя представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в договора на ГПР, чийто размер не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за посочване точният размер на дължимия лихвен процент и ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл. 23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита, тъй като следвало в ГПР и в ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка и представляващо част от компонентите на ГПР.

В законоустановения срок ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД е депозирал отговор, в който изразява становище за неоснователност на предявения иск, като моли за неговото отхвърляне с присъждане на разноски. Оспорва посочената от ищцата цена на иска в размер на 3 233,82 лева, като твърди, че цената на иска е стойността на договора – размерът на отпуснатия кредит, за което сочи относима съдебна практика. В настоящия случай предмет на процесния Анекс № 609885 била сумата от 715.81 евро, предоставена на ищцата, като върху нея евентуално биха се начисЛ. всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар сумарно да надхвърляли сумата от 715.81 евро, не влизали в понятието „стойност на договора“ и съответно – в цената на иска.

3

По същество възразява изцяло срещу твърденията, че сключеният между страните Анекс № 609885 към Договор за кредит № 580988 е нищожен. Сочи, че на 14.07.2023 г. между ответника, като кредитодател и ищцата, като кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит № 580988, а на 08.11.2023 г. страните предоговорили правоотношенията си като сключили Анекс № 609885 към този договор. Договарянето се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като анексът към договора за кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД.