Решение № 560 от 20.11.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 560 гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

И. П. Георгиев

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско дело № 20251800500486 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 35 от 28.02.2025 г., постановено по гр.д. № 797/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин са отхвърлени предявените от „ВМакси принт“ ЕООД срещу „Рубитерм” ООД искове с правно осн. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 5660.00 лв. без ДДС , посочена във фактура № 0000001404/19.02.2024 г. включваща следните дейности: оглед на обекта и вземане на размери на място за изработка и монтиране на брандирана фасада от винил, метална рамка и осветление; изработване на дизайн според изискванията на клиента; печат на винила; обковаване – подгъв и вътрешно въже и поставяне на метални капси; изработка на метална рамка – 1 брой; стойка за прожекторите – 4 броя; прожектори – 4 броя; подсилено въже за опън – 1 брой; кабели – 30 м.; наем на вишка за изпълнение на монтажа; монтаж на метална рамка и опън на винил, монтаж на стойки за прожектори и монтаж на прожектори, прокарване на кабели за ел. захранване на прожекторите,ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задълженията и сумата от 234.15 лв., представляваща законна лихва за периода от 11.03.2023 г. датата на отправяне на покана за доброволно плащане до 26.06.2024 г. – датата на предявяване на иска в съда.

Със същото решение е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК „ВМакси принт“ ЕООД е осъдено да 1 заплати на „Рубитерм” ООД сумата в размер на 970.00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство - „ВМакси принт“ ЕООД, с оплаквания за недопустимост, предпоставена от липсата на произнасяне по всички предявени искове и неправилност, предпоставена от допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, тъй като съдът не се е произнесъл по всички предявени от ищеца искове, в съответствие с твърденията в исковата молба. На следващо място намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото е останало недоказано наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца „ВМакси принт“ ЕООД и ответника „Рубитерм” ООД по силата на договор за изработка. В тази връзка изтъква, че предмет на делото е търговска сделка, сключена между търговски дружества, като по този начин съдът погрешно е определил правната квалификация на предявения иск. Намира изводите на съда, че наличието на валидно облигационно правоотношение не се установява от издадената фактура, за неправилни и необосновани. Твърди, че по делото не е спорно, че фактурата е издадена във връзка с извършването на брандиране на фасадата на търговския обект на ответника. На следващо място намира, че съдът е интерпретирал погрешно показанията на разпитаните по делото свидетели, които от своя страна анализира подробно. Намира, че първоинстанционния съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е разпитал в качеството й на свидетел законния представител на ответното дружество – Б.А. и е изградил крайните си изводи неправилно възприемайки твърденията й като показания на свидетел, а не като обяснения на страна в процеса, пряко заинтересована от изхода на делото. Позовава се и на приетите по делото писмени доказателства, въз основа на които намира, че се установява наличие на облигационно правоотношение между страните. Моли да бъде отменено изцяло така постановеното решение, като бъдат уважени така предявените искове. Претендира разноски.

Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от ответника в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Счита, че обжалваното решение е допустимо, като не е налице твърдения от въззивника порок в тази насока. На следващо място намира за правилни изводите на решаващия състав на първоинстанционния съд, за неоснователност на заявените претенции. Счита, че първоинстанционния съд достатъчно обосновано е аргументирал в мотивите си защо приема, че не е налице договорно правоотношение между страните.

Искането е жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено от въззивната инстанция. Претендира разноски.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

2

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По доводите за недопустимост на съдебното решение, настоящият състав намира следното:

Доводите за недопустимост на постановеното съдебно решение, изложени във въззивната жалба и поддържани пред въззивния съд, настоящият състав намира за неоснователни. В действителност с исковата молба ищецът е отправил искане от съда да бъде осъден ответникът „Рубитерм” ООД да му заплати сумата в размер от 5 660.00 лв., дължима по фактура № 0000001404/19.02.2024 г., ведно с дължимото ДДС в размер на 1 132 лв. Вярно е също, че с постановеното първоинстанционно решение искът е отхвърлен за сумата в размер на 5 660.00 лв., като липсва произнасяне от страна на съда по отношение на данъка добавена стойност, претендиран върху сумата. Липсата на такова произнасяне обаче не води до недопустимост на съдебното решение, тъй като това процесуално нарушение може да бъде отстранено по реда на чл. 250 ГПК. Тази възможност изрично е била указана на страната, с оглед твърденията и във въззивната жалба, с Разпореждане № 1016 от 18.06.2025 г., в отговор на което, с молба от 15.07.2025 г. въззивникът изрично е заявил, че с въззивната жалба не е отправено такова искане.

Предвид горното допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, не може да бъде поправено по реда на инстанционния съдебен контрол и не води до недопустимост на обжалвания съдебен акт. Твърденията на въззивника, че претенцията за ДДС, представлявала отделен иск, по който съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните, не могат да бъдат споделени. Предявеният иск е такъв с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 5 660.00 лв. без ДДС или 6 792.00 лв. с ДДС, като претенцията за присъждане на данък добавена стойност /предвид регистрацията на ищеца – търговско дружество по ДДС/ върху претендираната главница не представлява отделен иск, с различна правна квалификация, тъй като вземането такова, така както е претендирано, се основава на твърдения за сключен договор за изработка между страните.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, „договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди 3 или унищожи една правна връзка между тях“. Следователно, за да се приеме, че е сключен договор, е необходимо да се докаже постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора, т.е. тези негови елементи, които недвусмислено го характеризират като договор от съответния вид и които достатъчно ясно определят насрещните права и задължения на страните по него.

Съответно, за да се уважи предявеният главен иск, е необходимо да се установи наличието на релевираното от ищеца основание за дължимост на процесната главница, а именно – договор за изработка между него и ответника, с всички негови съществени елементи.

Съдът намира, че същите не са доказани, поради следните съображения.

Нито едно от доказателствата по делото не доказва съвпадащи волеизявления на страните за сключване на договор:

Според настоящият съдебен състав не съставлява такова доказателство посоченото от жалбоподателя кореспонденция по приложението „Viber” (л. 9 и 10 от първоинстанционното дело), тъй като не съдържа нито предложение, нито приемане по смисъла на чл. 14 от ЗЗД. Посочената кореспонденция може да бъде индиция единствено за наличието на преддоговорни отношения.

Не съставлява такова доказателство и имейл

(л.8 от първоинстанционното дело), тъй като отново не съдържа нито предложение, нито приемане по смисъла на посочената по-горе разпоредба, а с него в прикачен файл между два електронни адреса, за които не би могло дори да се предположи дали са на ищеца и ответника, доколкото единият е с имена [email protected], a другия [email protected] са изпратени два файла, единият би могло да се приеме, че е фактура, тъй като е озаглавен „1404_Rubiterm”, а номера на представената по делото фактура е 0000001404 от 19.02.2024 г. Отделно ще бъдат развити доводите, поради какви причини съдът намира, че и представената и приета по делото фактура също не съставлява такова доказателство.

Не съставляват такова доказателство и показанията на всички разпитани по делото свидетели, тъй като от тях не се установява, страните да са постигнали съгласие по отношение на съществените елементи от договора, и по конкретно по отношение на цената на извършената работа. Така противно на твърдяното във въззивната жалба от показанията на свид. Б.Т. не се установява страните да са постигнали съгласие за цената по отношение на изработеното от ищеца. Напротив последния твърди да е осъществил преговори по електронно приложение „Viber” относно подмяна на рекламата на фасада на ответника. Самия той твърди, че възражение е било сторено, именно във връзка с цената на изработеното. Твърдяното обаче от посочения свидетел, че цените на изработеното са били уговорени преди изпълнението, се опровергава от останалите събраните по делото доказателства. Така от показанията на свидетелят А.В.В., се установява, че ответника не е имал каквито и да било търговски отношения с ищцовото дружество, нито познава неговите управители. По повод изготвянето на пано от винил за фасадата на техния обект е комуникирал единствено с Б.Т., който е управител на друго 4 търговско дружество, което назовава като „Реклама Пони“ ЕООД, но и с него не се стигнало до сключване на договор с конкретни параметри съдържащ основни задължения на страните за изготвяне на паното от винил. В тази насока са и показанията на самия Б.Т., който потвърждава, че именно той е имал кореспонденция и уговорка за поставяне на винил на фасадата на обекта на ответното дружество с А., а те от своя страна осигурявали материалите за обекта от фирма „ВМакси принт“ ЕООД. Съдът кредитира показанията на свидетелят А. В., от които става ясно, че ответното дружество не е имало каквито и да било облигационни правоотношения с ищеца, тъй като това обстоятелството се потвърждава и от свидетелят Търмъков, а и от събраните по делото писмени доказателства, в това число кореспонденция, чрез приложението „Viber”, както и имейл такава.

Пред първата инстанция е разпитан като свидетел Б.В.А. от справка в търговския регистър обаче се установява, че към момента на разпита /27.11.2024 г./, последната е била и все още е законен представител на ответника „Рубитерм” ООД, поради което и на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК неговите показания имат всъщност характера на обяснение на страната, а не са свидетелски показания. В този смисъл възраженията сторени във въззивната жалба, за това че управителят на ответното дружество - Б.А., е бил разпитан като свидетел в противоречие с разпоредбата на чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК са основателни, но не променят извода на съда по същество. В действителност съгласно чл. 175 - чл. 177 ГПК страните могат да дават обяснения, като с материална доказателствена сила се ползва само признанието на неизгоден за тях факт. Разпоредбата на чл. 176 ГПК намира приложение и по отношение на управителите на търговските дружества.