Решение № 5092 от 18.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5092 гр. Пловдив, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330109570 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата С. А. Д., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК:

205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от ********** И.Х.К., иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 336, 22 лева- недължимо платена по договор за кредит № ***** от 03.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 03.06.2024 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ***** от 03.11.2022 г., по който ищцата получила в заем сумата от 1 500 лева, която следвало да върне с договорна лихва от 105, 55 лева (12 %) при ГПР- 49%. Била начислена такса за разглеждане на кредита от 266, 47 лева. Описаните суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 12 месечни вноски за периода от 15.12.2022 г. до 15.11.2023 г., всяка в размер от 155, 49 лева. Ищцата изплатила целия дълг. Твърди, че в нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсвала и яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Таксата по кредита, представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, като тя не е включена в ГПР, както било посочено в СЕФ в ГПР е включена само договорната лихва. Договорът е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 12 и т. 20 от ЗПК. В него не било посочено правото на потребителя по всяко време да иска предоставяне на погасителен план, в който да са 1 посочени извършените от него плащания и бъдещите такива. В договора не било посочено и правото на потребителя, че може да го прекрати и условията при които може да го стори.

Таксата за разглеждане на кредита не се дължи, доколкото тя е свързана с отпускането и усвояването на кредита. И доколкото правоотношението се явявало недействително, всичко платено над заемна сума подлежало на връщане. В тази връзка се предявявал иск за осъждане на ответника да заплати сумата в първоначален размер от 50 лева. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с наведени доводи за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес, доколкото ищецът не е упражнил правото си в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него. По същество, взема становище за неоснователност на предявения иск. На ищеца били предоставени всички изискуеми реквизити по процесния договор. Относно договорното възнаграждение, заявява, че същото представлява възнаградителна лихва за отпуснатия кредит, като същата е подробно разписана в предоставения на ищеца договор.

Посочен е лихвен процент в размер на 12 % и ГПР 49 %. Погрешни са твърденията, че ГПР надвишава законовия размер определен с ПМС 426/ 2014 г., тъй като основния лихвен процент не е с фиксирана ставка и към датата на сключване на договора, същият не надвишава пет пъти законната лихва. Неоснователни били твърденията за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК. Същият отговаря на всички законови изисквания по ЗПК, като на длъжника са предоставени всички изискуеми от закона реквизити. Посочената такса била за предварително разглеждане на документи от кандидат кредитополучателя, като между страните все още нямало сключен договор за кредит, налице било преддоговорно взаимоотношение, поради което ищецът нямал качеството на потребител и не можел да се ползва от законовата закрила по см. на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, вр. с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Тя била ясно посочена в договора и СЕФ, включена в ГПР, който не надвишавал законовото ограничение, съгл. чл. 19 от ЗПК. Дължимостта й била свързана с внимателен анализ на кредитоспособността на клиента в процеса на разглеждане на искането за отпускане на кредит, който бил обвързан с изразходени от кредитора време и ресурси. В приетата от клиента преддоговорна информация, с която изрично се съгласил, по ясен и недвусмислен начин била посочена такава за дължимата такса, която била включена в общо дължимата сума по кредита. Клаузата й била индивидуално уговорена, а клиентът можел да влияе върху размера й, чрез своя избор на сума за получаване и срок за погасяване. Таксата не попадала в ограничението по чл. 10а ал.

2 от ЗПК, т.к. не била дължима за усвояване, а за действия, предхождащи го и последващото управление на кредита. Възражението за нищожност било неоснователно, предвид срока за връщане на сумата, липсата на предоставени обезпечения и при съпоставка с размера на законната лихва, като потребителят имал право да се откаже от договора в 14- дневен срок, което не било сторено. Договорът бил сключен в съответствие с изискванията на ЗПК, при посочване на всички необходими параметри. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и възразява за прекомерност на тези на насрещната страна. В с.з. страната не се явява, но представя писмено становище.

2

С допълнителна молба ищецът посочва, че има правен интерес от иска, като мотивира съображенията си в тази връзка.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит № ***** от 03.11.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 12 месеца, с такса за разглеждане в размер на 266, 47 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 12 %, при ГПР- 49 %.

Като писмени доказателства са приети договора за кредит, погасителния план към него, общите условия, декларация и стандартния европейски формуляр.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че общо платената по договора за кредит сума е в размер на 777, 50 лева, като този кредит е бил рефинансиран със сключването на нов договор за кредит с № ***** от 18.04.2024 г. и така е погасен. Таксата за разглеждане била включена в ГПР и размерът му бил 51, 60 %, вместо посочения в договора- 49 %.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е допуснато изменение на иска, който е увеличен в размер до 336, 22 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че клаузата от договора за разглеждане на документи очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора изрично е записано, че се дължи такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 266, 47 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, 3 отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49 %, а възнаградителната лихва- 12 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от 37 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се 4 считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК