Решение № 1554 от 02.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1554 гр. Пловдив, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330102567 по описа за 2025 година

С исковата молба „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД е предявил, по реда на чл. 422 ГПК, против Г. И. Т. установителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване на част от вземанията, за които е издадена Заповед № 7716/13.09.2024 г. по ч.гр.д. № 15337/2024 г. на Районен съд – Пловдив, а именно за сумата от 122, 49 лв., представляваща чиста стойност на главница, формирана като сбор от непогасени вноски за периода 25.01.2023 г. – 25.06.2024 г. по Договор за потребителски кредит № **********/07.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 06.08.2024 г. до окончателното погасяване.

В срока за отговор на исковата молба ответната страна е предявила против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **********/07.12.2022 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК.

Ищецът твърди, че между ответника и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № **********/07.12.2022 г., по силата на който на ответника била предоставена в заем сума в размер на 400 лв., която да послужи за закупуване на стоки.

Договорът за кредит бил сключен при застрахователна премия в общ размер на 503, 49 лв. съгласно Договор за застраховка „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ със сертификат № 1720031256172 с „Кардиф Животозастраховане“, клон България. Твърди се, че застраховката не била задължително условие за сключване на договора за кредит, като и в настоящото производство същата не била част от претенцията на ищеца. Крайният срок на договора за кредит бил 25.03.2026 г., като кредитополучателят се задължил да го погаси на месечни вноски в размер на 42,33 лв., при ГЛП 41,11% и ГПР 47,73 %. Сочи се, че на 25.04.2024 г. с договор за цесия кредиторът прехвърлил на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД 1 вземането си към ответника. Твърди се, че към настоящия момент кредитополучателят не е извършил нито едно плащане по кредита. В настоящото производство претендира единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата, без застрахователната премия, за периода 25.01.2023 г. – 25.06.2024 г., в размер на 122, 49 лв.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответната страна Г. И. Т.. Не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за кредит, както и усвояването на сумата. Твърди, че договорът за кредит е недействителен, доколкото застрахователната премия представлява скрита възнаградителна лихва и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, като счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита на осн. чл. 23 ЗПК. В тази връзка ответникът е предявил и насрещен иск за обявяване на договора за кредит за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на насрещната исковата молба от ответника по насрещния иск, в който излага подробни съображения за неоснователност на насрещния иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран по реда на чл. 422 ГПК с установителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и насрещен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК.

От Договор за потребителски кредит № **********/07.12.2022 г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Г. И. Т., се установява, че кредитодателят се е задължил да предостави в полза на кредитополучателя сумата от 400 лв. Уговорен е годишен лихвен процент от 41, 11 % и годишен процент на разходите от 47, 73 %. Към Договора е приложен погасителен план.

По повод договора за кредит е сключен Договор за застраховка „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ със сертификат № 1720031256172 с „Кардиф Животозастраховане“, клон България, като дължимата застрахователна премия е в размер на 503, 49 лв. и е включена в главницата по договора за кредит. Месечната вноска по кредита е в размер на 42,33 лв., а крайният срок на кредита е 25.03.2026 г.

Следва да се пристъпи към разглеждане на насрещния иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, доколкото последният е обуславящ по отношение на главния иск.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.

20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.

2

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Невключване на застрахователната премия в процентното изражение на годишния процент на разходите по кредита е довело до нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, доколкото посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите не отговаря на действително приложения.

В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, като с Решение № 84 от 19.03.2026 г. по търг.д. № 1533/2025 г., Т.К., III т. о. на ВКС съдът е приел, че разходът за застрахователна премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя и съответно да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите/ГПР по договора за потребителски кредит винаги, когато при преценка на условията на договора за кредит се установи, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при конкретно предлаганите с договора условия. В този смисъл са и Определение № 531 от 10.06.2022 г. по гр. д. № 2589/2021 г., Г.

К., ІІІ г. о. на ВКС, Определение № 3345 от 27.11.2025 г. по к. т. д. № 1614/2025 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 1897 от 18.06.2025 г. по к. т. д. № 489/2025 г., Т. К., І т. о. на ВКС, Определение № 1658 от 29.05.2025 г. по к. т. д. № 58/2025 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 1608 от 28.05.2025 г. по к. т. д. № 2103/2024 г., Т. К., І т. о. на ВКС, Определение № 2887 от 06.11.2024 г. по т. д. № 844/2024 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и Определение № 2123 от 07.07.2025 г. по к. т. д. № 2727/2024 г., Т. К., І т. о. на ВКС.

В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за покупка на застраховка, като дължимостта на застрахователната премия е определена към момента на сключване на договора и е включена в размера на погасителните вноски и в общия размер на задълженията по кредита. В Условията към договора е посочено, че размерът на плащанията се формира от предоставената главница, в която се включва и задължението за заплащане на застрахователна премия.

Следователно, доколкото задължението за заплащане на застрахователна премия е установено към момента на сключване на договора и формира общата стойност към плащанията по кредита, последното представлява условие за сключване на договора и е следвало да бъде съобразено при определяне на годишния процент на разходите по кредита.

В случая от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че годишният процент на разходите, посочен в договора за кредит, е математически правилно изчислен съобразно формулата, определена в Приложение № 1 към, чл. 19, ал. 2 ЗПК, като в него са включени разходите за възнаградителна лихва. Вещото лице е установило, че ако застрахователната премия се третира като разход по кредита, то ГПР е в размер на 136,29 %.

По така изложените съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите не са включени всички задължения по договора за кредит. В този смисъл предявеният насрещен иск е основателен.

По главния установителен иск съдът намира следното:

С оглед основателността на насрещния установителен иск, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски 3 кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Следва да се отбележи, че страните не спорят по отношение на въпроса, касаещ дължимостта на чистата стойност на кредита, както и нейния размер. С исковата молба ищецът претендира единствено чистата стойност на главницата, без застрахователната премия. В отговора на исковата молба ответникът категорично посочва, че дължи само чистата стойност на кредита, а съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза чистата стойност на главницата по кредита /без застрахователната премия/ е в размер на 122, 56 лв., за периода 25.01.2023 г. – 25.06.2024 г. Доколкото, обаче, претенцията на ищеца е за сумата от 122, 49 лв., то и искът следва да се уважи за тази сума.

От изложеното следва, че предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск следва да бъде уважен в цялост.

По отношение на отговорността за разноските:

С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да бъдат присъдени сторените както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч. гр. д. № 15337/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство. В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 265 лв. В исковото производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в размер от 25 лв., сумата от 360 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 200 лв. – депозит за вещо лице.

На ответната страна също се следват разноски. Доказани са разноски за заплатен депозит за вещо лице в размер на 200 лв. и държавна такса в размер на 50 лв.

Ответникът е защитаван безплатно на основание чл. 38, ал. 1, предл. второ ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.