Решение № 8304 от 20.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8304 гр. София, 20.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20221110111415 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по искова молба от КРЕДИТ ИНС АД /правоприемник на "КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК 175226410/ против М. Ч. ИВ.. В исковата молба се твърди, че между ответника и ищеца бил сключен договор за кредит от разстояние Екстра №30250 от 15.04.2014 г. за сумата от 600 лева с краен падеж 15.04.2015 г. Договорът бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като кредитодателят бил вписан в регистъра като финансова институция.

Ответникът кандидатствал за получаването на потребителски кредит чрез сайта на дружеството като предоставил личните си данни. Въвеждането на лични данни означавало съгласие е условията на договора. На ответника били предоставена преддоговорна информация и той се запознал с нея. Било образувано производство по чл. 410 ГПК. По ч. гр. д. № 15335/2021 г. по описа на СГС била прието възражение по чл. 423 ГПК, поради което ищецът предявява настоящия иск в срока по чл. 422 ГПК. Иска се ответникът да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 550 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 17.11.2014 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски. При евентуалност прави възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК. Сочи банкова сметка за плащане: IBAN BG 45 UNCR 70001521684432.

Ответникът М. Ч. ИВ. е ангажирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Относно спазването на срока по чл. 131 ГПК ответникът е представил извлечение от ССЕВ /л. 59/, от което се установява, че отговорът на исковата молба е подаден на 27.04.2020 г. и е постъпил в СРС на 28.04.2022 г. в 08:53 ч. С протоколно определение от 27.06.2022 г. е изискана информация от Служба „Регистратура ГП“ при СРС, дали чрез ССЕВ – Система за сигурно електронно връчване, е отчетено и получено по системата 1 писмо с документи за връчване „ОИМ по гр. д. № 11415/2022 г. по описа на СРС, 88 с-в“ от М.И., което е изпратено на 27.04.2022 г. в 19:04:31ч. и получено от СРС на 28.04.2022г. в 08:53:58 ч. Постъпил е доклад от служител регистратура и са представени доказателства, че отговорът на исковата молба е постъпил на 28.04.2022 г. като съдебните книжа не са регистрирани поради пропуск на съответния служител. Препис от исковата молба и приложенията е връчен на ответника на 29.03.2022 г. /л. 21/, поради което и съдът намира, че е спазен срокът по чл. 131 ГПК.

С отговора на исковата молба се моли производството да се прекрати, евентуално исковата претенция да се отхвърли. Претендират се разноски. Относно допустимостта на производството се твърди, че обичайното местопребиваване на ответника е извън територията на Република България. Счита се, че при приемане на възражението от въззивния съд, заповедта е следвало да бъде обезсилена. По съществото на спора, не се оспорва да се сключен договор за кредит, оспорва се сумата предмет на договора да е усвоена от кредитополучателя, евентуално се твърди, че задълженията по кредита са изцяло погасени. Намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и 20 и чл. 11, ал. 2 от ЗПК, сумата по договора никога не била получавана от ответника.

Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:

Правна квалификация на предявения иск – чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6 ЗПФУР.

По допустимостта:

По производството е приложено ч. гр. д. № 62842/2014 г. на СРС, 88 състав, по което е издадена заповед за изпълнение от 27.11.2014 г. и изпълнителен лист. Подадено е възражение по чл. 423 ГПК. С определение от 10.01.2022 г. по гр. д. № 15335/2021 г. по описа на СГС е прието възражението на М. Ч. ИВ. срещу заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 62842/2014 г. на СРС, 88 състав и е обявено за спряно по силата на закона принудителното изпълнение във връзка с издадения изпълнителен лист. СГС е приел, че са налице предпоставките по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК, а по искането за обезсилване на заповедта за изпълнение е посочил, че в настоящата си редакция чл. 423, ал. 3 ГПК не предвижда такава последица от приемането на възражението.

Ищецът се ползва от изпълнително основание - издадената заповед. Оплаквания срещу самата нея могат да се релевират единствено в заповедното производство по реда на чл. 413 ГПК, не и в исковото, при разрешаване на материалнопавния спор относно вземането. Заповедното производство е уредено като съдебна процедура пред съд, която цели заявителят - кредитор да събере по бърз начин вземането си, по опростен ред, поради липсата на правен спор по него. В заповедното производство съдът не изследва дали са били налице предпоставките за издаване на заповедта, не извършва контрол относно 2 правилността на действията на заповедния съд, включително относно редовността на заявлението /виж решение № 59/16.06.2016 г., по гр. д. № 4364/2015 г. на IV г. о. на ВКС/.

Заповедният съд е намерил, че заявлението отговаря на изискванията на чл. 411, ал.

2 ГПК и е издал заповед за изпълнение, въззивният съд в производството по чл. 423 ГПК след проверка и изрични доводи, не е намерил необходимост от обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителният лист. Въпросът за предпоставките по чл. 411, ал. 2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, респ. за обезсилването й е разгледан от съда в производството по подаденото възражение, същият е решен и са дадени указания за предявяване на специалния установителен иск. Определението по чл. 423 ГПК е влязло в сила, поради което и въпросите разрешени с него не следва да се преразглеждат от настоящия съд. Още повече, в настоящата редакция на чл. 423, ал. 3 ГПК не е предвидена възможност за обезсилаване на заповедта и изпълнителния лист, когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България – чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК, на която хипотеза се позовава ответникът. Възраженията на ответника в тази насока са неоснователни. Определението по чл. 423 ГПК е задължително, както за заповедния, така и за исковия съд в производството по чл. 422 ГПК. Като постановено в извънинстанционно производство, аналогично на отмяната на влезлите в сила решения, определението по чл. 423 ГПК е окончателно и не подлежи на отмяна, още помалко на инцидентен контрол за законосъобразност от исковия съд в производството по чл.

422 ГПК /виж решение № 66 от 21.06.2022 г. по т. д. № 506/2021 г. на I т. о. на ВКС, решение № 150 от 20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на II т. о. на ВКС/.

Съобщението с указанията за възможността за предявяване на установителни искове е връчено на ищеца, като последният е упражнил правото си на иск и в рамките на определения от закона едномесечен срок е предявил настоящият установителен иск. Ищецът е правоприемник на "КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК 175226410, което се установява от служебна справка в ТР. Искът е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

По делото е представен договор за кредит от разстояние Екстра №30250 от 15.04.2014 г. и ОУ към него. Първата предпоставка за уважаване на претенцията е наличието на валидно облигационно отношение между ответника и ищеца, по което кредитодателят е изпълнил задълженията си.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване предоставянето 3 на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления - ЗЕДЕУУ.

Договорът за кредит за разлика от договора за заем е формален с изисквания за конкретно минимално съдържание и форма, както и постигане на съгласие за съществени белези на правоотношението. Въпреки това предаването на сумата от кредитодателя на кредитополучателя има съществено значение с оглед изпълнението на основното задължение на кредитодателя по договора. Непредоставянето на уговорената с договора за кредит сума води до невъзможност договорът да прояви действието си, респ. за кредитополучателя не възникват задължения по договора.

С отговора на исковата молба изрично е оспорено ответникът да е получил/усвоил посочената в договора за кредит сума. С определение от 27.06.2022 г. е указано на ищеца, че не сочи доказателства за усвояване на сумата по договора за кредит от ответника. Въпреки изпълнението на изискванията по чл. 146, ал. 2 ГПК ищецът не е ангажирал никакви доказателства за установяване на посоченото обстоятелство. Процесуалният представител на ответника е заявил, че с оглед датата на договора, то разписката вероятно вече не се съхранява в системата на „ИзиПей“ АД, поради което и не е направил доказателствено искане. Ищецът не се възползвал от предвидената в чл. 192 ГПК възможност да поиска с писмена молба от съда да задължи неучастващо в делото лице да представи намиращ се у него документ – в конкретния случай „ИзиПей“ АД да представи оригинала на разписката, съдържащ подписа на лицето, което е получило процесните суми. Дори и да беше установено, че третото неучастващо по делото лице не съхранява документа, то спорното по делото обстоятелство може да бъде установено и чрез други доказателства, вкл. и косвени такива. По делото не са ангажирани дори доказателства процесната сума да е преведена от ищеца на „ИзиПей“ АД, нито са направени доказателствени искания за допускане на ССчЕ, която да проследи счетоводните отразявания при ищеца, а евентуално и при третото за спора лице.

Представената на л. 9 справка за направени преводи не доказва предаването на сумата по договора на ответника. От една страна, липсва основание за плащане в представените преводни документи, същите не са първични счетоводни документи, а извлечение от счетоводните отразявания при ищеца, а и датите и сумите в същите не съответстват на падежните дати и дължимите на тях суми по договора за кредит. От друга страна, дори да се установяваше частично плащане по договора, то същото не доказва при условията на пълно и главно доказване, че сумата по договора е усвоена от кредитополучателя.

С оглед на изложеното съдът намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на обстоятелството, че ответникът е получил процесната сума. Недоказаният факт се приема за неосъществил се в обективната действителност. Предаването на сумата е необходима предпоставка за пораждане на задължението на кредитополучателя за връщане на средствата по кредита. При липсата на тази предпоставка предявеният иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.

4

Само за пълнота на изложението следва да се посочи и следното:

Ищецът не установява по делото и спазването на изискването на чл. 18, ал.1, т. 1 ЗПФУР, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация по чл. 8 ЗПФУР на потребителя. Съдът приема, че представените по делото писмени доказателства – заявка № 30250 и общи условия към договора, имат характер на частни неподписани документи, които изхождат от ищеца и не са в състояние да обосноват извод, че фактически са били предоставени на ответника и същият се е запознал с тях. Съгласно чл. 175 ГПК направеното от страната признание на факт се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото.