Решение № 124 от 27.08.2025, Районен съд - Златоград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 124 гр. З., 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20255420100182 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от Ш. С. К., ЕГН ********** с адрес: обл. С., общ З. с. Д., чрез Адвокат Е.М.В. от Адвокатска колегия - гр. С. , с личен №: ***** със служебен адрес: обл. С., общ. Н. гр. Н. ул. „А.С. № *, срещу ОБЩИНА З., БУЛСТАТ **** адрес: област С., общ. З., гр. З., п.к. ****, ул. „С.С.“ № *, представлявана от кмета М.М.Я.в, за признаване за установено по отношение на ищеца, на основание изтекла в негова полза в периода от 1980 г. придобивана давност на реална част с площ 1511 кв. м /първначално искът е предявен за площта от 1600 кв.м., като е допуснато изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК/ о т ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ***, вид територия Земеделска, категория 7, НТП Нива, площ 12073 кв. м, стар номер 590063, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18113/15.01.2018 г., издадена от ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА АГКК е с граници и съседи имоти с идентификатори ***, ***,

***, ***, ***, ***, ***, ***.

Ищецът, чрез пълномощника си сочи, че владее горната реална част от процесния имот явно и необезпокояван от никого от 1980г. насам.

Сочи се, че в този период не е прекъсвал и не е губил владението върху горната реална част от ПИ, която постоянно явно и необезпокоявано от никого е владяна от ищеца като негова.

Твърди се, че процесният имот, включително и процесната реална 1 част от него предмет на настоящия спор не са бил внасяни в блокове на ТКЗС или по друг начин да са били отнемани от владението му чрез отчуждаване или одържавяване.

По този начин и Община - З. не е могла да стане собственик на имота - предмет на спора, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ за придобиването на собствеността. Съгласно цитираната разпоредба, незаявените за възстановяване земеделски земи преминават в управление на Общината, а след изтичане на 10 години стават общинска собственост. В приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ попадат само земеделски земи, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но които не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок. Във връзка с горното, в общинския поземлен фонд влизат само земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС АПК или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ. Ако имотът не подлежи на възстановяване по този ред, Общината не може да го придобие на основание чл. 19 ЗСПЗЗ ( цитира съдебна практика - Решение № 427/21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на ВКС, II г.о.; Решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д № 1327/2009 г. на ВКС; Решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС- по чл. 290 от ГПК).

Пълномощникът на ищеца сочи още, че имотът никога не е влизал в блокове на ТКЗС, не е бил отчуждаван и одържавяван. Съгласно чл. 10 от същия ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на закона подлежат селскостопанските имоти, които са притежавани преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, но които фактически или юридически са били отнети от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на посочената норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/ или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане (ограничаване) от държавата на правото на лична (частна) собственост по отношение на определена категория имоти - земеделските земи. В процесния случай имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически нито от ищеца нито от неговия праводател, запазил е статута си на частна собственост, поради което спрямо него не намира приложение разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ.

2

След като спорният имот не е бил внасян в ТКЗС, не са съществували пречки за придобиването му по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС въз основа на десетгодишно непрекъснато владение, т.е. спрямо него не е действала нито забраната, регламентирана в чл. 86 ЗС (изм.), нито основанието за прекъсване на изтеклата давност по чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ.

Моли, съдът да постанови съдебен акт, с който да признае за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на основание давностно владение на реална част от процесния имот.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника Община З., чрез пълномощника си юрк. Златка Цекова, с който сочи, че исковата молба е неоснователна и недоказана. В последствие, преди насроченото осз, е постъпила молба с вх. № 2828/27.08.2025г., с коята е направено признание на иска.

В осз ищецът се явява лично и с процесуалния си представител адв.

ВЕЛКОВ, който поддържа иска.

Ответникът – редовно призован, не се представлява. От името на пълномощник е депозирана молба, с която пледира за уважаване исковата претенция.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/ в претендираната площ.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът, чрез молба от пълномощник, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.

Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед 3 признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.

334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл.

18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.

Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.

Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на 4 владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт.

По делото са разпитани свидетелите С.М.К. и А. К.К., чиито показания съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, предвид роднинската им връзка с ищеца /сестра им е негова съпруга/.

От показанията на свидетелите се установява, че имотът представлява ливада, с площ около декар и половина. Сочат, че имотът се е ползвал първоначално от бащата на ищеца, като в него са засаждани селскостопански култури и зеленчуци. Свидетелите подробно описват имота, неговите граници, застрояване и начин на ползване.

Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетелите са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви.

В тях тя възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са възприели като очевидци – още от юношеските им години, като през целия си живот са живеели в село Д. и имат вблизост собствени земи. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че имат ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик.

Съдът дава вяра на показанията на свидетелите. При оценката на показанията им настоящият състав съобрази факта, че свидетелите са роднини по сватовство с ищеца.

Единствено на това основание обаче не може a priori да се отрече доказателствената стойност на показанията им, както и възможността да дават правдиви показания по делото. Процесуалният закон съдържа ясен регламент кои лица не могат да бъдат свидетели и съдът не може да поставя допълнителни ограничения като отхвърля достоверността на показанията на допустим свидетел само по съображения, че се намира в родствена връзка с ищеца, щом законът допуска това лице да бъде свидетел по делото.

Заинтересоваността и предубедеността на свидетеля не са субективни предположения, които да тежат отнапред върху дадено лице, единствено поради родствена връзка или близки отношения със страна по делото.

Напротив, касае се за конкретни факти, които като всеки друг факт в процеса, трябва да бъдат доказани, а не единствено предполагани. Предубедеността на даден свидетел се доказва, като се установи недостоверността на твърденията му. Следователно да се отрече доказателствената стойност на показанията на свидетелите единствено по съображение, че са родственици с ищеца, но без да е установено показанията им да са недостоверни, би представлявало проява на предубеденост от страна на самия ръководно-решаващ орган. Имайки предвид тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетелите са изключително подробни, хронологически и логически 5 последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях се възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са възприели като очевидци /както вече се посочи от деца/.