Решение № 480 от 19.04.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 480 гр. Варна, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. В.

Мирела Огн. Кацарска при участието на секретаря Цветелина Н. Ц. като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20233100500592 по описа за 2023 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „***“ ЕООД, гр. Варна срещу Решение № 3988/15.12.2022 г., постановено по гр.д.№ 10686/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, ХХV състав, с което е прието за установено, че жалбоподателят дължи на „***” АД, гр.

Варна, както следва: сумата от 136.06 лева, представляваща главница по фактури с №№ 0278962327/15.04.2019 г., № 0279773467/14.05.2019 г., ***/13.06.2019 г., ***/13.08.2020 г.,

***/15.09.2020 г.,

***/08.10.2020 г.,

***/10.11.2020 г.,

***/10.12.2020 г.,

***/08.01.2021 г.,

***/10.02.2021 г.,

***/10.03.2021 г.,

***/12.04.2021 г.,

***/10.05.2021 г., ***/09.06.2021 г., ***/09.07.2021 г., издадени за обект, находящ се в ***, 3, заведен под абонатен номер № ***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на Заявление по чл. 410 от ГПК в съда - 13.04.2022 г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 23.35 лева, представляваща сбора от мораторната лихва по посочените фактури за периода от датата на падежа на всеки от счетоводните документи до 01.04.2022 г. , за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №2560/20.04.2022 г. по ч.гр.д. № 4816/2022 г. по описа на ВРС, на основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното 1 решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендират се разноски.

Въззиваемият „***” АД, гр. Варна в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор по така подадената жалба, с която излага искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.

В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по иск н а „***” АД, гр. Варна с правно основание чл. 422 от ГПК против „***“ ЕООД, гр. Варна за приемане за установено, че ответникът дължи, както следва: сумата от 136.06 лева, представляваща главница по фактури с

№№

0278962327/15.04.2019 г.,

№

0279773467/14.05.2019 г.,

***/13.06.2019 г.,

***/13.08.2020 г.,

***/15.09.2020 г.,

***/08.10.2020 г.,

***/10.11.2020 г.,

***/10.12.2020 г.,

***/08.01.2021 г.,

***/10.02.2021 г.,

***/10.03.2021 г.,

***/12.04.2021 г.,

***/10.05.2021 г.,

***/09.06.2021 г.,

***/09.07.2021 г., издадени за обект, находящ се в ***, 3, заведен под абонатен номер № ***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на Заявление по чл.

410 от ГПК в съда - 13.04.2022 г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 23.35 лева, представляваща сбора от мораторната лихва по посочените фактури за периода от датата на падежа на всеки от счетоводните документи до 01.04.2022 г. , за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №2560/20.04.2022 г. по ч.гр.д. № 4816/2022 г. по описа на ВРС, на основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „***“ ЕООД, гр.

Варна, с който оспорва изцяло предявения иск. Твърди се, че титуляр на процесната партида не е дружеството, а физическото лице А.В.Д..

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за процесуално допустим, поради което и дължи произнасяне по същество на спора. Правният интерес от предявяване на 2 установителния иск се обосновава с постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение от ответника срещу дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д № 4816/2022 г. по описа на ВРС.

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:

Ответникът е титуляр на партида за обект, присъединен към електроразпределителната мрежа и е потребител на електрическа енергия за стопански (небитови) нужди – „небитов клиент“ по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, според която това е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. В тежест на въззивника е да установи иницииране от негова страна на процедура по смяна на титуляра на партидата или да докаже промяна в титуляра на собствеността на процесния обект. Твърдения в тази насока не са изложени и съответно не са ангажирани и доказателства, които да ги подкрепят. Настоящият съдебен състав приема, че с оглед представените по делото доказателства, се установява качеството на потребител на въззивото дружество за посочения адрес. Следва да се има предвид, че същото не оспорва качеството си на собственик по отношение на обекта на потребление с адрес: ***, 3. Всички представени от ищеца – въззиваем доказателства – фактури и справки са за идентични абонатен и клиентски номер. В този смисъл е и ТР № 2/2017 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Ищцовото дружество „***“ АД е краен снабдител на ел. енергия и титуляр на лицензия по чл. 39, ал.1, т.5 от ЗЕ, а ответникът – собственик на процесния обект на потребление, находящ се в гр. Варна с абонатен № ***.

Установено е също, че обектът е присъединен към електроразпределителната мрежа на ниво средно напрежение. Отношенията между страните се регламентират от нормите на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107/09.12.2003г.), Правилата за търговия с електроенергия (обн. ДВ, бр. 66/26.07.2013г.), Наредба № 6 от 24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи, както и от Общите условия на ДПЕЕ и ДПЕЕЕМ на Енерго - Про Продажби" АД и „Електроразпределение – Север“ АД.

В процесния период страните са се намирали в облигационно правоотношение с предмет доставка и продажба на ел. енергия – до 30.09.2020г. вкл. на осн. чл. 94а (ред. ДВ бр. 57 от 2018г., в сила от 01.07.2018г.), вр. с чл. 98а ЗЕ при ОУДПЕЕ на „***“ АД, а след 30.09.2020г., а след 30.09.2020г. (при липсата на доказателства, а и твърдения, за сключен от страна на въззиваемото дружество за процесния обект договор с търговец на електрическа енергия по свободно договорени цени, респ. сключен с крайния снабдител – титуляр на лицензия по чл. 39, ал.1, т.5 от ЗЕ типов договор да доставка на ел. енергия) – по силата на § 3

15 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ бр. 57 от 2020г. в сила от 26.06.2020г.). С оглед установеното по делото, че за процесния период собственият на ЕООД имот – обект на потребление е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, т. е., същият е имал правото да я използва при предоставената до обекта мощност, то на осн. чл. 29, ал. 1-3, вр. с чл. 28, ал. 1 от ПТЕЕ, ответникът в качеството си на потребител на ел. енергия и мрежови услуги за небитови нужди, дължи на „***“ АД цената за предоставената му мрежова услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“.

Фактът, че за процесния период не е налице потребление на ел. енергия в обекта на ответника, не променя горния извод. Съгласно чл. 29 , ал. 1 - 3 ПТЕЕ (ДВ бр.№ 40/2020г., в сила от 05.05.2020г.), мрежовите услуги се заплащат от клиенти и производители върху фактурираните количества активна електрическа енергия, в съответствие със СТИ и/или предоставена мощност в местата за измерване, определени в съответствие с правилата на чл.

83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и т. 3 по утвърдените от комисията (КЕВР) цени, като клиентите и производителите, присъединени към електропреносната мрежа, дължат утвърдени от комисията цени за достъп до електропреносната мрежа, за пренос по електропреносната мрежа и други мрежови услуги по електропреносната мрежа за съответния ценови период, които заплащат на независимия преносен оператор. Анализът на цитираните разпоредби на чл. 29 ПТЕЕ сочи, че нормативно са уредени две самостоятелни хипотези, при които се дължи заплащане на мрежови услуги и в частност – услугата „достъп до електроразпределителната мрежа“: 1) потребена електроенергия или 2 ) предоставена до обекта мощност. Предвидената втора хипотеза означава, че дори и при временно преустановено снабдяване с електрическа енергия на обект на клиент, той не се свобождава от задължението си за заплащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа.

Това следва и от характера на самата услуга. Действително достъпът до електроразпределителната мрежа е изрично предвиден в чл. 28, ал. 2 от ПТЕЕ като компонент при формиране на цената на фактурираното от крайния снабдител/доставчика от последна инстанция количество електрическа енергия. Това е така, доколкото този достъп се явява необходимо условие за реалното потребление на ел. енергия. Обратното обаче не е вярно. Услугата "достъп до електроразпределителната мрежа" сама по себе си се изразява в задължението на съответния оператор на мрежата да предостави равнопоставен достъп до мрежата си на потребителите срещу заплащане на съответната цена за достъп от ползвателя на мрежата (чл. 109, ал. 1, т. 4 и чл. 113, ал. 1, т. 3 ЗЕ) и в този смисъл е назависима от реалното потребление на ел. енергия. За предоставянето на тази услуга на ползвателите на мрежата, в това число и за гарантиране на нейното нормално, сигурно и ефективно функциониране, независимо от количествата потребена ел. енергия, мрежовите оператори извършват постоянни разходи по поддръжката на тази мрежа, така че във всеки един момент същата да разполага с необходимата си пропускателна способност и съответно ползвателят на мрежата да може да разполага с необходимата му предоставена мощност. Възмездяването именно на тези разходи е нормативно регламентирано в разпоредбата на чл. 29, ал. 1 - 3 ПТЕЕ и както вече бе посочено по-горе, същите се дължат независимо от реалното потребление на ел. енергия.

4