Решение № 18 от 22.01.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. С., 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. М. Маринова при участието на секретаря Илка Й. Илиева като разгледа докладваното от Стефка Т. М. Маринова Въззивно гражданско дело № 20252200500476 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №706/28.08.2025г. по гр.д.

№924/2024г. на С.ски районен съд, с което: са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от В. К. Н. против „Ю.Б.“ ЕООД, както следва: иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 10а, чл. 21, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП за прогласяване за нищожна клаузата от сключения между страните Договор за кредит №319309/29.03.2023г., предвиждаща задължение за заплащане на такса за разглеждане на документи в размер на 289,22лв. и иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 60лв., с която дружеството се е обогатило неоснователно, получавайки я по недействителна клауза от Договор за кредит №319309 от 29.03.2023г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска. С Решението са присъдени разноски на ответника в размер на 200лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство В.

К. Н. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Въззивникът В. Н. чрез пълномощника си адв. М. М. от АК – П. посочва, че районният съд неправилно приел, че процесната такса не е нищожна. Счита, че чрез нея се стига до заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК и същата е в явно 1 противоречие с разпоредбата на чл.10а от ЗПК. Счита, че е налице накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като се нарушава правен принцип, в случая принципа на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения. Целта на неговото спазване е предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Предвид накърняване принципа на добрите нрави се стига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, злепоставяне интересите на длъжника и извличане на собствена изгода на кредитора. Таксата от 289,22лв. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и принципа на съразмерността, нарушава и принципите на добросъвестност и справедливост. Въззивникът посочва, че таксата е и необосновано висока и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП. С нея се договаряло още едно допълнително възнаграждение над размера на отпуснатия кредит. Води до неоснователно обогатяване на кредитора и води до допълнително увеличаване на подлежащата на връщане сума. Събирането на такъв разход счета, че е част от дейността по управление на кредита и следва да се включи в ГПР, тъй като е пряко свързана с договора за кредит. По този начин въззивникът твърди, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Посочва, че във връзка с доказването по осъдителния иск, още с исковата молба е направил искане по чл. 190 от ГПК, вр. чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК насрещната страна да бъде задължена да представи справка за извършени плащания по договора, по пера. Това искане било направено отново с молба преди откритото съдебно заседание. Посочва, че районният съд не е разгледал и не се е произнесъл по това му искане. Същото не било отхвърлено, за да може да поиска назначаване на ССчЕ. Посочва, че представя договор за кредит, от който е видно, че част от новата сума се използва за погасяване заплащане на задължения по процесния договор за кредит. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи исковите му претенции. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

По направените с въззивната жалба съдът се е произнесъл с определението по чл. 267, ал.1 от ГПК, като ги е уважил – приел писмени доказателства и назначил ССчЕ.

В с.з. въззивникът В. К. Н., редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемото дружество „Ю.Б.“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител по закон или пълномощие. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие юриск. Х., която оспорва въззивната жалба.

Моли съда да потвърди обжалваното решение. Прави възражение за неоснователност 2 на претенцията за разноски, тъй като ищецът не бил материално затруднено лице, евентуално моли съда да определи възнаграждение под минималния размер по наредбата за адвокатските възнаграждения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Същата следва да се ДОПЪЛНИ с обстоятелствата, установени от събраните пред въззивната инстанция доказателства, в т.ч. заключение на допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, както следва:

На 17.05.2023г. В. К. Н. е сключил с кредитора „Ю.Б.“ ЕООД договор за кредит №L322870 за сумата от 4000лв., от която 1670,41лв. е уговорено да се използва за плащане на парични задължения към кредитора по Договор за кредит №L319309.

По Договор за кредит №L319309/29.03.2023г. са погасени задълженията: 1500лв. главница; 29,19лв. договорна лихва за периода 29.03.2023г. – 17.05.2023г. и 289,22лв. такса за разглеждане. Погасяването е извършено по следния начин: касова вноска от В.

Н. в размер на 147,96лв. на 25.04.2023г.; с налична сума по сметката – 0,04лв. и чрез получена сума от рефинансиране на 17.05.2023г. от Договор за кредит №L322870 в размер на 1670,41лв. Общият размер на заплатената по Договор за кредит №L319309/29.03.2023г. сума е в размер на 1818,41лв. Договорът за кредит е изцяло погасен на 17.05.2023г. със сумата от полученото рефинансиране по договор за кредит №L322870.

Съдът кредитира заключението, като обосновано, дадено от вещо лице, в чиято компетентност и добросъвестност съдът няма основания да се съмнява и неоспорено от страните.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

3

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, както следва: иск за прогласяване за нищожна на клаузата от сключения между страните Договор за кредит №L319309/29.03.2023г., предвиждаща задължение за заплащане на такса за разглеждане в размер на 289,22лв. с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 10а, чл. 21, ал.1 от ЗПК, вр. 143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП и иск за връщане на недължимо платена по недействителна клауза по Договор за кредит №L319309/29.03.2023г. в размер на 60лв. по договор за потребителски кредит, с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

По иска по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 10а, чл. 21, ал.1 от ЗПК, вр. 143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП:

В случая, по делото е установено и между страните не се спори, че те са сключили Договор за кредит №L319309/29.03.2023г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1500лв.

Не се спори, че договорът за кредит е по заявка онлайн на интернет страницата на кредитора, като е сключен по реда на ЗПФУР. При спазването на изискванията на чл. 18 ал. 1 от ЗПФУР и при наличието на предпоставките на чл. 13 ал. 4 о т ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по делото електронен документ – договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно подписан документ и се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Между страните не се спори, че сумата по кредита е получена от ищеца Н..

Като потребител, ищеца Н. разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно.

В договора е посочен срок – 13 месеца, посочена е общата сума, подлежаща на връщане – 1921,66лв., ГПР – 56,50%, лихвения процент е фиксиран на 15,00%, както и погасителен план, който отговаря на законовите изисквания. В договора е посочена такса разглеждане в размер на 289,22лв., за която е посочено, че се дължи в деня на подписване на договора за кредит, но се възстановява с дължимите месечни вноски.

Таксата е включена в погасителния план, като е разбита на 13 месечни вноски от по 22,25лв. /последна изравнителна от 22,22лв./, включени в месечната дължима вноска по договора. Съгласно т.8.4 от Рамковото споразумение за потребителски кредити, такса разглеждане се дължи преглед на искането за кредит, осигуряване на средства по кредита, за сключване на договора за кредит или за изменение на споразумение.

Спорен по делото е въпросът дали размера на ГПР, посочен в договора, съответства на действителния такъв, съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал., от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като 4 годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В конкретния случай е безспорно, че уговорената такса за разглеждане на искането за отпускане на кредит следва да бъде включена при изчисляване на ГПР, но неясно остава дали това е било сторено, респ. правилно ли е включена. Ответното дружество, в отговора на исковата молба твърди, че еднократната такса за разглеждане е била включена в ГПР, както и че същата представлява допълнително възнаграждение по договора, а не е свързана с усвояване на кредита. Безспорно е, че таксата за разглеждане е допълнително възнаграждение за кредитора, но доказателства, че е била включена в ГПР, посочен в договора, не са представени. За доказателство се представя справка от онлайн калкулатор за пресмятане на месечни вноски и ГПР по договор за кредит. Инкорпорираната в отговора на исковата молба справка от онлайн калкулатор, според съда е некоректна, тъй като процесната такса разглеждане не е заложена като еднократна първоначална такса /каквато е уговорена в атакуваната клауза по договора/, а е включена като друг вид месечна такса /със стойност 22,25лв./. Това изчисление е некоректно, тъй като таксата не е зададена правилно и е направено с очевидната цел ГПР да се доближи до максимално допустимия по закон размер, като се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал. 4 от ЗПК. При ползване на посочения онлайн калкулатор, при залагане в параметрите на договора на уговорена първоначална такса за разглеждане със стойността й 289,22лв. /в графа такса кандидатстване/, каквато е оспорваната клауза по договора, то ГПР надхвърля законовия максимум, посочен в чл.19 от ЗПК - резултат 71.3456 %. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19 от ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.