Определение № 641 от 06.03.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 641 гр. София, 06.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на трети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело № 20231000502749 по описа за 2023 година

Производство по чл.248 ГПК.

С решение от 05.01.2025г. постановено по гр.д.№ 2749/23г. по описа на САС, ГО, 14 състав, е потвърдено решение № 260110/16.01.2023г. постановено по гр.д. № 440/2019г., по описа на СГС, ГО, 12 състав, с което са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените от Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) обективно, кумулативно и субективно съединени искове с правно основание чл. 74, ал. 1 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /ЗОПДНПИ (отм.)/, вр.§ 5 ал.1 ПЗР на ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност от 1 738 864,68 /един милион седемстотин тридесет и осем хиляди осемстотин шестдесет и четири лева и шестдесет и осем стотинки/ лева от патримониума на В. И. М., Л. Г. С. /съпруга на първия ответник/, И. В. М. и А. В. М. /дъщери на първия отвеетник/.

Присъдени са разноски, които са възложени изцяло в тежест на ищеца по реда на чл.78 ал.3 ГПК.

Решението е съобщено на Комисията на 24.01.2025г., а молбата по реда на чл.248 ГПК е депозирана на 03.02.2025г. т.е. в рамките на преклузивния срок.

Молителят КПКОНПИ изтъква факта, че съгласно разпоредбата на специалния закон, а именно чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ приложима по силата на § 5, ал. 1 ПЗР ЗПК. ищецът КОНПИ е освободен от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобитото имущество. Ведно с това, съгласно разпоредбата на чл. 84. ал. 1 ГПК, държавата е освободена от заплащането на държавна такса, освен в изрично предвидените изключения. Разпоредбата на чл. 159 от ЗОНПИ предвижда, че за неуредените от специалния закон въпроси се прилагат разпоредбите на ГПК. Доколкото в специалния закон изрично е 1 регламентирано, че Комисията не заплаща държавна такса при подаване на искова молба, то разпоредбата следва да се прилага с предимство пред общите. Въпреки наличието на същата, а именно - чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, дори и да бъдат приложени общите разпоредби съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, то ищеца следва да бъде освободен от задължението за заплащане на държавна такса, предвид чл. 84, ал. 1 от ГПК и чл. 162, ал. 2 от ДОПК, която изчерпателно изброява публичните държавни вземания. Действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество и по искове по чл.

153 от ЗОНПИ не следва да заплаща държавна такса. Държавна такса е недължима съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 от ГПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК и цитираната по-горе съдебна практика.

На второ място относно адвокатското възнаграждение, в настоящия случай на адв.Н. М. е присъдено възнаграждение в размер на 28 918,64 лв. - за първа инстанция и възнаграждение в размер на 29 418,64 лв. - за въззивната инстанция, като така определените суми счита за прекомерно завишени, тъй като с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено дължимото от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Размерът на дължимото възнаграждение за адвокат следва да бъде изследвана и съпоставена е минимално дължимия хонорар, съгласно чл. 36 ЗА, във връзка с НМРАВ.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. Това дава право на съдебния състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ответника и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Следва да бъде взето предвид обстоятелството, че адв. М. е встъпил в процеса след като вече е бил подаден отговор на исковата молба и са били направени доказателствени искания от ответниците, т.е. били са извършени съществени процесуални действия от значение за обема и вида на защитата при първоинстанционното разглеждане на делото, с оглед на което възнаграждението за първа инстанция следва да бъде определено в по-нисък от присъдения размер.

Ответниците по молбата оспорват същата и молят съда да потвърди определението за разноски, като остави без уважение молбата на Комисията по реда на чл.248 ГПК.

По същество съдът намира молбата на КОНПИ за частично неоснователна и частично недопустима, по следните съображения:

ПЪРВО по въпроса за държавната такса

Настоящият състав на съда намира, че по отношение на дължимата държавна такса, законът постановява изрично /чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ във връзка с чл. 75, ал. 3 от 2

ЗОПДНПИ; чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ във връзка с чл.154, ал. 3 ЗОНПИ - които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК/, че дължимата държавна такса /и съдебни разноски/ следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото /такава е хипотезата - когато искът е отхвърлен с решение по същество; такава е и хипотезата - когато делото се прекратява при условията на чл.233 ГПК/. Аргумент в подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса /каквато е общата законова хипотеза - извън изключението по чл.75 ал.3 ЗОПДНПИ; чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ/ не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска /освен в конкретните хипотези по чл.78 ал.9 ГПК/. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС - вж. определение № 2833/4.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 2810/3.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 50257/7.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и др., / В посочената практика е прието, че схващането, че комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност/отм., 19.11.2012г./ с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл.84 т.1 ГПК/решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV ГО, определение № 328 от 26.06.2012 г. по ч. гр. д.

№ 318/2012 г. на I ГО на ВКС/. В следващия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество/отм., 23.01.2018 г. и в сега действащия закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора/чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ(отм.) и чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ/. При действието на тези разпоредби е формирана практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено/определения № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г., № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО, № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО и решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV ГО/.

В производството по ЗПКОНПИ Комисията не брани такива интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер.

Доводът в жалбата, че отнетото имущество става публична държавна собственост, също е неоснователен. Само имуществото, отнето с влязло в сила решение, става държавна собственост и то едва, след като съдебният акт се стабилизира, т.е. занапред. Безспорно също така, само по себе си положителното решение по чл.157 ал.1 ЗПКОНПИ не дава на 3 отнетото от държавата имущество статут на публична държавна собственост. На следващо място, дори и материалноправният спор в производството по ЗПКОНПИ да попадаше в приложното поле на чл. 84, т. 1 ГПК, то нейното приложение би било дерогирано от изричната норма в самия специален закон - цитираната по-горе разпоредба на чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ, съгласно която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. Ето защо решението в частта за разноските е правилно и затова молбата по чл.248 ГПК следва да бъде оставена без уважение в тази част.

ВТОРО по въпроса за прекомерност на присъдения адв.хонорар

Претендираното възнаграждение е на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗА и сумата е формирана при съобразяване материалния интерес по настоящото дело; правната му и фактическа сложност, които никой (дори процесуалният представител на КОНПИ) не отрича. Вярно е, че е налице частично оттегляне на въззивната жалба пред САС. Частичното оттегляне на въззивната жалба не преклудира правото на разноски, вкл. Дължимото в цялост адвокатско възнаграждение предвид обстоятелството, че въпреки всички основания за отказ от почти всички претенции, КОНПИ е депозирало въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в цялост (чл. 78, ал. 4 ГПК).

Според нормата на чл.78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, като основанието за прекратяване е без значение, като щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за да подаде отговор- в този случай за същия възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски.За понасянето им от насрещната страна е без значение дали е било проведено първото съдебно заседание по делото, защото ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии.

Затова всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото. Достатъчно условие за възникване на правото по чл.78 ал. 4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 ГПК срок и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството, като въпросът за доказването на разходите е фактически. Безспорно е, че съгласно разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, в т.ч. и при частично прекратяване, в който случай правото на разноски е съответно на прекратената част. Настоящият състав на съда намира, че при липсата на специални правила в ЗПКОНПИ относно разпределението на отговорността за разноски при прекратяване на делото (налице са процесуални правила, касаещи други хипотези на разпределение на разноските - чл. 157, ал. 2 и чл. 158, ал. 4 и, ал. 5), приложима по силата на чл. 159 от ЗПКОНПИ се явява нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Съгласно чл.78 ал.4 вр.ал.3 ГПК ответникът има право на разноски не само когато предявеният срещу него иск е отхвърлен, но и при прекратяване на делото. В процесуалния закон не са разгледани отделните причини за прекратяване на производството - недопустимост на иска, оттегляне или отказ от иска. При уреждане на отговорността за разноски законът не прави разлика и от гледна точка на причините за недопустимост на иска 4

- дали се касае за изначална и настъпила впоследствие недопустимост поради отпадане на някоя от предпоставките за предявяването му. Във всички тези случаи правната последица е една и съща и за всички тях важи правилото на чл.78 ал.4 ГПК, без оглед поведението на ответника, защото от значение е обстоятелството, че съдебното производство е образувано и прекратено по инициатива на ищеца. Според приложимата правна норма направените от ответната страна разноски са в тежест на ищеца (в този смисъл изцяло Определение № 249 от 30.04.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1400/2014 г., I г. о., ГК).