Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 208 от 13.07.2023, Окръжен съд - Смолян

Съд
Окръжен съд - Смолян
Дело
Въззивно гражданско дело 280/2023
Вид
Решение № 208
Подписан
13.07.2023
В сила
13.07.2023
Състав
Петър Христов Маргаритов, Мария Анастасова Славчева, Тоничка Димитрова Кисьова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. Смолян, 12.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Хр. Маргаритов

Членове:

Тоничка Д. Кисьова

Мария Ан. Славчева при участието на секретаря Софка М. Димитрова като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско дело № 20235400500280 по описа за 2023 година

И за да се произнесе, взе в предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 268 във вр. 55 ЗЗД.

Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх..19999 от 17.03.2023година от ПРОФИ КРЕДИТ Б.” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.

С., бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез пълномощника си Кр. М., против: Решение № 89/ 02.03.2023 г., постановено по гр.д.№799/2022година по описа на Смолянския районен съд, с което ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сума в размер на 1191.56 лева, представляваща платена без основание сума по недействителен договор за кредит № 30038422865, ведно със законна лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба.

С въззивната жалба се атакува постановеното съдебно решение частично за сума в размер на 385.25 лева представляваща част от присъдената сума в размер на 1191.56 лева, с оплакване, че изводът на съда за недействителност на целият договор за кредит е неправилен, поради неговата необоснованост. Развит е довод, че ищецът дължи заплащане на уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва. Развива и оплакване, че за да уважи исковата претенция за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца платената по кредита възнаградителна лихва, първоинстанционният съд неправилно е стигнал до извода, че процесният договор за кредит е недействителен, а по аргумент на чл.

23 от ЗПК ищецът в качеството му на потребител дължи само чистата стойност по кредита.

От мотивите на обжалвания акт не става ясно защо съдът е заключил, че е налице недействителност на договора за кредит, след като не се посочват никакви твърдения и доводи за наличие на нарушение на императивно норми закона, които водят до най-тежката последица, а именно недействителност на договора, с което се обосновава необоснованост на решението в атакуваната част. Отделно от това преди да направи необосновано 1 заключение, че в процесния случай е на лице недействителност на договора за кредит, в мотивите си първоинстанционният съд е стигнал до извода, че с уговореното между страните възнаграждение за предоставения пакет от допълнителни услуги се заобикаляло изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Развива оплакване, че в чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от ЗПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК- ДПК е валиден за срока, за който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтиЧ.е на срока на договора.

Според дружеството жалбоподател безспорно е установено, че в процесния договор за кредит са изпълнение изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочен е размерът на ГПР, посочена е и общо дължимата сума по кредита, посочени са и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР по определение в Приложение 1 начин. Счита също така, че нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК може да доведе до последицата недействителност на договора за кредит, но не и нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.1 или ал.2 от ЗПК. Направен е извод, че незаконосъобразен е извода на районен съд, че в клаузата за ГПР, уговорена в договора за кредит е нищожна. Счита също така, че размерът на възнаграждението за допълнителни незадължителни услуги не е включено в обхвата на ГПР, несъмнено не означава, че в договорите не е посочен ГПР. Освен това счита, че няма основание възнаграждението за допълнителните незадължителни услуги да попада в обхвата на ГПР. Съгласно § 13, т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е "всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". Според жалбоподателя от това правило се налага изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива.

Според правилото на чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, включват разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит по аргумент от §1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Пакетът от допълнителните услуги предлаган от ответното дружество на кредитополучателите по сключваните договори за потребителски кредит, са предвидени като възможност и не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не следва да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита съобразно легалната дефиниция по §1, т.1 от ДР на ЗПК.

Поддържа оплакване, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция по §1, т.1 от ДР на ЗПК, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение не следва да се включва при изчисляването на ГПР, а това, че не са отразени в ГПР не съставлява нарушение на императивни разпоредби на закона и не обуславя нищожност на договора за кредит. Според жалбоподателя предоставяните от кредитора допълнителни услуги не са 2 задължителни за сключване на ДПК, нито за предоставяне на кредита при уговорените условия, което поставя възнаграждението за тези услуги извън обхвата на понятието за общи разходи по кредита, то определено не може да бъде разглеждано като част от ГПР съобразно чл.19, ал.1 от ЗПК. В подкрепа на горните съображения е налице и съдебна практика. Позовава се на практика обективирана в Решение № 309126 от 09.01.2018 г., постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-С. град. В процесния договор за кредит страните са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48.44 %, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19 ал. 1 ЗПК компоненти. Изискването на закона за посочване на годишния процент на разходите има за цел да защити правата на потребителите на услугата като гарантира информирането им за максималната цена, която те биха заплатили за услугата, за периода на погасяване на кредита. Тази цена включва всички оправдани разходи за кредитодателя, които той, като професионалист в тази област, следва да предвиди към момента на сключване на договора, примерно изброени в чл. 19 ал.

1 от ЗПК (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора).

Възнаграждението за кредитодателя (възнаградителна лихва) за ползвания от страна на потребителя паричен ресурс е само един от компонентите на ГПР, а останалите, са онези предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на услугата. В случая, безспорно е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б..

Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването па процесния договор тези изисквания са спазени (Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). С договора за кредит страните са уговорили глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. На ищеца е предоставен и погасителен план, в който е посочен размерът на всяка една вноска за главница, договорна лихва, както и размерът на вноската за възнаграждение за допълнителни услуги, а така също и падежът на всяка дължима вноска. Предвид изложеното обосновава неправилни изводите в обжалвания съдебен акт, че действителният ГПР не съответства на посочения в договора за кредит размер.

Според жалбоподателя дали посоченият размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19 ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред с това счита, че клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват в размера на ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19 ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19 ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размера, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.

Направено е и оплакване за незаконосъобразност на решението относно приетото че процесният договор е недействителен и съгласно чл.23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита. Според жалбоподателя платената от ищеца възнаградителна лихва е основателно платена и ответното дружество следва да задържи същата. Съгласно приетото по делото заключение на вещото по допусната и назначена 3 съдебно-счетоводна експертиза общо платената сума по кредита е в размер на 1991.76 лева, сумата отнесена за погасяване на уговореното възнаграждение за договорна лихва е в размер на 385.25 лева.Съгласно т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Моли въззивният съд да се произнесе с решение, с което да приеме процесния договор за кредит за действителен и да отмени Решение № 89/ 02.03.2023 г., постановено по гр. д. № 799/2022 г. по описа на PC Смолян до обжалвания размер и да отхвърли претенцията на ищеца,както и да измени решението и в частта на разноските с оглед изхода на делото.Претендира присъждане направените съдебни и деловодни разноски по делото, в това число заплатена държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за всяка инстанция на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ.

На основание чл. 78 ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че има такъв и същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г.