Решение № 120 от 08.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100506677 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 2954/27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 35865/2022 г. по описа на СРС, 138 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20613/13.12.2023 г., постановено по гр.д. № 35865/2022 г. по описа на СРС, 138 състав, е признато за установено по предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че ответникът С. С. Н., ЕГН **********, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, сумата от 3000 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********/18.09.2018 г., ведно със законна лихва за периода от 21.12.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.02.2022 г. по ч.гр.д. № 5920/2022 г. по описа на СРС, 138 състав.

С решението са отхвърлени изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:

1

963,64 лв. – договорно възнаграждение;

3601,44 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги;

331,05 лв. – лихва за забава;

1519,24 лв. – законна лихва за периода от 27.08.2019 г. до 20.12.2021 г.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.02.2022 г. по ч.гр.д. № 5920/2022 г. по описа на СРС, 138 състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 52,98 лв. за заповедното производство и сумата от 91,10 лв. за исковото производство.

Срещу постановеното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за договорно възнаграждение, е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се поддържа, че последното е неправилно в обжалваната част. Сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не било задължително условие за отпускане на заема, поради което не следвало да бъде приемано като част от общите разходи по кредита, съответно да бъде вземано предвид при изчисляване на ГПР.

Последният въпрос бил относим към действителността на самата клауза, не на целия договор за кредит. Така мотивиран, въззивникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи изцяло предявения иск. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, уточнена с молба от 21.07.2022 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът С. С. Н., ЕГН **********, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, следните суми:

3000 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит 2

№ **********/18.09.2018 г., ведно със законна лихва за периода от 21.12.2021 г. до изплащане на вземането;

963,64 лв. – договорно възнаграждение;

3601,44 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги;

331,05 лв. – лихва за забава;

1519,24 лв. – законна лихва за периода от 27.08.2019 г. до 20.12.2021 г.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.02.2022 г. по ч.гр.д. № 5920/2022 г. по описа на СРС, 138 състав От представения по делото Договор за потребителски кредит № **********/18.09.2018 г. се установява, че между „Профи Кредит България“ ЕООД в качеството на кредитодател и С. С. Н. в качеството на кредитополучател е възникнало облигационно отношение, по силата на което страните са уговорили отпускане на кредит за потребителски цели в размер на 3000 лв. Кредитът се погасява с 24 месечни вноски в размер на по 185,46 лв.

Избран и закупен е пакет с допълнителни услуги на стойност 3601,44 лв.

Общата стойност на плащанията възлиза на 8052,48 лв., посочени са ГПР в размер на 49,89 % и годишен лихвен процент в размер на 41,17 %. Към договора е представен и погасителен план, в който са посочени падежите на месечните вноски, част главница и част лихва, размер на вноската по кредита, размер на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги и общ размер на месечната вноска.

Към договора са представени и Общи условия, неразделна част от същия, Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Допълнителна преддоговорна информация, приложение към СЕФ и Искане за отпускане на потребителски кредит.

Всички документи са подписани от страните и подписите не са оспорени в рамките на първоинстанционното производство.

По делото са представени още Преводно нареждане от 18.09.2018 г., от което се установява, че заемната сума е преведена по сметката на ответника, Извлечение по сметка към процесния договор, от което е видно, че не са погасявани суми по кредита, както и Уведомително писмо за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема 3 от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищеца за договорно възнаграждение.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество съдът приема следното:

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнала облигационна връзка по договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът има задължение за връщане на получена в заем сума; предаване на заетата сума от кредитодателя на ответника; изискуемост на претендираните вземания – редовна/предсрочна; уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост при твърдение за такава; размер и период на вземането – главница, възнаградителна лихва.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, ако твърди наличие на такива.

4

Във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Безспорно е обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е сключен на 18.09.2018 г. при действащи Закон за потребителския кредит (Обн. ДВ. бр. 18 от 5 Март 2010 г.) и Закон за защита на потребителите (Обн. ДВ. бр. 99 от 9 Декември 2005 г.). Страните по делото не спорят и по отношение на съдържанието на същия такова, каквото се установява от доказателствата по делото. Безспорно кредитодателят е предоставил на кредитополучателя заетата сума, видно от представените по делото доказателства.

При служебна проверка на процесния договор във връзка с изискванията на чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд констатира, че същият е недействителен поради неправилно посочване на годишния процент на разходите (ГПР), който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за потребителски кредит. Това е така, тъй като в ГПР не е включена стойността на пакета от допълнителни услуги, явяващи се разход по кредита.

ГПР е задължителен елемент на всички договори за потребителски кредит, чието значение многократно е подчертавано в практиката на СЕС.

Целта е осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор (вж. в този смисъл съображение 19 от Директива 2008/48, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, т. 70, Решение от 09.11.2016 г. по дело C‑42/15, т. 67 и 70). ГПР се изчислява по един и същи начин в Европейския съюз, поради което е възможно да бъдат сравнявани договори, сключени в различни държави. Следователно значението на ГПР не се свежда само и единствено до това потребителят да е наясно какви са задълженията му по договора за кредит.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за 5 освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, т. 53; Определение от 16.11.2010 г. по дело C‑76/10, т. 77).

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Следва извод, че стойността на ГПР включва само разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР към ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Безспорно е по делото обстоятелството, че стойността на допълнителните услуги не е включена в размера на ГПР. Това обаче е следвало да бъде сторено, тъй като същата представлява разход по кредита – разход за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит по смисъла на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК. В тази връзка неясни за ответника кредитополучател са както компонентите, формиращи ГПР, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за 6 целта е необходимо те да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.