Решение № 1254 от 19.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1254 гр. Пловдив, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330115047 по описа за 2025 година

Предявени са субективно съединени искове на Н. Б. С., ЕГН **********, против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434, за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № *** от *** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност за признаване за установено, че клаузата на чл. 4 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД; както и против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, за признаване за установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция № *** от *** е нищожен поради противоречие със закона и добрите нрави.

В исковата молба по същество се твърди, че ищецът е сключил договор за паричен заем с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД; че като условие за отпускане на заема е предвидено обезпечение в полза на кредитора; че в изпълнение на тази договорка чрез заемодателя, ищецът е сключил възмезден договор за предоставяне на гаранция с втория ответник, като възнаграждението по този договор е платимо чрез месечните погасителни вноски. Изложено е, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не е отразено в ГПР, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен. Твърди се, че самият договор за предоставяне на гаранция е нищожен, тъй като противоречи на закона и добрите нрави. Иска се уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

Ответниците подават отговори на исковата молба, с които всеки от тях оспорва предявения против него иск, с подробни съображения.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими и основателни, по следните съображения:

Предявени са субективно съединени установителни искове за прогласяване на недействителността на договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция.

1

Установява се приетите по делото доказателства, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за потребителски кредит *** от *** г., на стойност 300 лева, със срок на погасяване 12 седмици, при посочен в договора годишен процент на разходите /ГПР/ от 50,00 %. Като условие за отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване – чл. 4 от Договора. В изпълнение на това задължение между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г., по силата на който ищецът е поел задължение за заплащане на сумата от 100, 92 лева в полза на „Файненшъл България“ ЕООД.

Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая действителният размер на ГПК надхвърля в пъти посочения в договора, което се установява и посредством използването калкулатор за ГПК. При това положение е налице недействителност на договора.

Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лицетърговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, 2 тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.

Нищожност поради противоречие с добрите е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът приема, че е налице в случая. Искът за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство се явява основателен поради противоречието му с добрите нрави.

С оглед уважаването на исковете в полза на ищцата следва да бъде присъдена държавна такса от 100 лева.

Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. в размер на сумата от 100 евро на иск или общо 240 евро с ДДС. Това е така, тъй като при поемане на безплатната адвокатска защита от страна на процесуалния представител на ищеца са осъществени правни действия, които не се характеризират с правна сложност. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и неговото разглеждане е приключило в едно съдебно заседание. За да достигне до извод за определяне на адвокатско възнаграждение в посочения размер съдът съобрази и цената на иска.

Следва да се посочи, че съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване се прилага и при определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да е съобразена с материалния интерес и с фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл с Решение № 125/10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС се приема, че специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението, поради противоречие с добрите нрави.

Сумите за държавни такси и разноски следва да се присъдят в евро.

Така мотивиран, РС-Пловдив

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск на Н. Б. С., ЕГН ********** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № *** от *** г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени иск на Н. Б. С., ЕГН ********** против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на 3 управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28 „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, че сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г. е НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. III ЗЗД – поради противоречието му с добрите нрави.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434 да заплати на Н. Б. С., ЕГН ********** сумата от 25,56 евро – разноски по делото за държавна такса.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690 да заплати на Н. Б. С., ЕГН ********** сумата от 25,56 евро – разноски по делото за държавна такса.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434, да заплати на адв. Д. В. М. от АК-П., сумата от 120 евро с ДДС – възнаграждение за оказаната в полза на ищеца правна защита и съдействие.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., „„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, да заплати на адв. Д. В. М. от АК-П., сумата 120 евро с ДДС – възнаграждение за оказаната в полза на ищеца правна защита и съдействие.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОСПловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4