Определение № 14733 от 08.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14733 гр. София, 08.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Ж, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилен Станчев

Членове:

Елена Андреева

Даниела Г. Шанова като разгледа докладваното от Даниела Г. Шанова Въззивно частно гражданско дело № 20261100505713 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена частна въззивна жалба от адв. Л. – процесуален представител на ищеца А. Г. Д., определение № 12852 от 01.04.2026 г., постановено по гр.д. № 48831/2025г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, с което съда е отхвърлил искането на жалбоподателя за изменение на постановеното на 18.02.2026г. решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Жалбоподателят поддържа неправилност на постановения съдебен акт по доводи за противоречието му с константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 от ГПК, която изисква наличието на цялостно признание на иска. Сочи, че за да е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, е необходимо съществуването и на двете кумулативни предпоставки на цитираната разпоредба - ответникът да е признал иска, а не отделен факт, и да не е дал повод за завеждане на делото. В конкретния случай дружеството признало само факта на погасяване на задълженията по давност, но не и основателността на исковата претенция. Освен това, от представените по делото писмени доказателства – съобщения към фактури и справка от интернет страницата на ответното дружество, било видно, че с извънпроцесуалното си поведение „СОФИЙСКА ВОДА“ АД е станал повод за предявяване на иска, доколкото третира ищеца като потребител и претендира заплащане на суми за потребена вода. Давността не се прилага служебно, а „Софийска вода“ АД не отписва доброволно погасенитепо давност вземания, поради което единствен наин за ищеца да защити интересите си било да предяви отрицателен установителен иск срещу ответника. По тези съображения счита, че обжалваното определение е неправилно и прави искане същото да бъде отменено, като се допусне изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските с присъждане на ищеца на дължимите суми за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – „СОФИЙСКА ВОДА“ АД не изразява становище.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията на жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване по чл. 248, ал. 3 от ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д. № 48831/2025 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, е било образувано по искова молба на А. Г. Д. срещу „СОФИЙСКА ВОДА“ АД по иск с правно основание чл. 124, ал.

1

1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищеца не дължи сумата от 329,05 лв., представляваща претендирана стойност на потребени ВиК услуги за имот с адрес гр. София, ж.к. ****, начислени за периода 07.04.2021г. – 05.08.2022г. Вземането се оспорва с доводи за несъществуване на облигационно правоотношение между ищеца и ответното дружество по договор за доставка на ВиК услуги; оспорено е количеството и стойността на предоставените услуги, както и е заявено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност.

В отговора на исковата молба ответникът е признал иска, като изрично е заявил, че ищецът не дължи плащане на оспорените задължения, тъй като не е потребител на ВиК услуги за посочения имот и период, а по отношение на начислените суми е изтекла кратката тригодишна погасителна давност. Счита, че с поведението си дружеството не е дало повод за завеждане на настоящото производство, като предвид признанието на иска не следва да бъде натоварван с разноски по воденето на делото.

С решение от 18.02.2026 г., постановено по гр.д. № 48831/2025 г. по описа на СРС, ГО, 4 3 състав, влязло в законна сила към настоящия момент, предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е уважен изцяло. В мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че „СОФИЙСКА ВОДА“ АД е признала иска и по делото липсват доказателства за предприети от дружеството конкретни действия, които да са провокирали неговото завеждане, поради което е направен извод, че ответникът не е станал причина за предявяване на иска. По тези съображения съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и на ищеца не се дължат разноски.

С молба от 18.03.2026 г. ищецът е направил искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК , като се приложи правилото по чл. 78, ал. 1 от ГПК и същите се разпределят съобразно изхода на спора. Изложени са подробни доводи за неприложимост на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, доколкото ответното дружество е дало повод за завеждане на делото.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил молбата на ответника по чл. 248 от ГПК без уважение, по съображенията, изложени в постановеното съдебно решение.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Посочените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Изключение от това правило е налице само когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца. В този случай признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.

78, ал. 2 ГПК. Не е нужно извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и противоправно, за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като отговорността за разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието на чл. 78, ал. 2 от ГПК следва, че поначало от значение за приложението на тази разпоредба е поведението на ответника, а не това на ищеца /решение № 185 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав намира следното:

По делото е установено, че ответното дружество е признало иска /изрично изявление в този смисъл се съдържа в депозирания отговор на исковата молба/. Признаването на иска представлява заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение. Чрез това изявление ответникът сочи, че няма да се брани срещу иска, защото искът е основателен. Признанието на иска се различава от признанието на факти, тъй като има за предмет субективни права, а не факти /юридически или доказателствени/. Освен това признанието на иск включва отказ от защита срещу иска, докато признанието на факти е съвместимо със защита срещу иска чрез релевиране на правоизключващи, правопогасяващи, правоотлагащи или правоунищожаващи възражения срещу признатия факт.

2

В случая в отговора на исковата молба ответникът изрично е заявил, че ищецът не дължи плащане на оспорените задължения по изложените в исковата молба доводи. С това волеизявление ответното дружество е признало, че отричаното от ищеца право не съществува и същевременно е налице отказ от защита срещу иска, т.е. налице е признание на иска. По тези съображения съдът счита за неоснователни наведените в частната въззивна жалба доводи, че дружеството е признало отделен факт, но не и спорното субективно право.

По отношение на спорното обстоятелство дали ответникът е дал повод за предявяване на иска:

Настоящият съдебен състав споделя разрешението на този въпрос, дадено в определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV ГО. В същото е прието, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. В този смисъл е и определение № 474/07.11.2019 г. по ч.гр.д. № 3063/2019 г. на ВКС, III ГО, в което е прието, че длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска решение при признание на иска. Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Посочено е още, че титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора няма значение в отношенията между страните. Той може да има значение само като доказателство за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане.

В конкретния случай не се твърди, нито се установява, ответното дружество да разполага с изпълнителен титул за процесните вземания. По делото не е установено извънпроцесуално поведение на „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, което може да се цени като повод за предявяването на иска, поради което се налага извод, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Вписването на вземането в счетоводството на дружеството, респективно издаването на справка по искане на ищеца за размера на начислените задължения /които документи са издадени преди подаване на исковата молба/, не представляват неправомерни действия, нито изправят длъжника пред необходимостта да се защити чрез иск. При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи извънсъдебни претенции /от кредитора или негови универсални и частни правоприемници/, след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност.

Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт. Подадената частна въззивна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

Водим от горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА определение № 12852 от 01.04.2026 г., постановено по гр.д. № 48831/2025г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, с което е отхвърлено искането на А. Г. Д. за изменение на постановеното на 18.02.2026г. решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4