Решение № 267007 от 16.12.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 16.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІII - Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА

СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Д.

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 14238 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20236097/27.10.2020 г. по гр. д. № 54829/2019 г. по описа на Софийски районен съд

(СРС), 125 състав, е отхвърлен предявеният от М.Н.Д., ЕГН **********, против П.на Р.Б.иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на 8 516,40 лв. за периода 14.06.2014 г. – 15.02.2016 г. върху главницата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, причинени от незаконно повдигнато обвинение по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 202, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2 НК в хода на ДП № 280/1996 г. по описа на НСлСл, пр. пр. № 302/1997 г. по описа на СГП, по което обвинение ищцата е призната за невиновна по НОХД № 285/2004 г. по описа на СГС. Осъдена е М.Н.Д. да заплати на П.на Р.Б.сторените по делото разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищцата М.Н.Д., чрез адвокат Н.Р., с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон (чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, чл. 84, ал. 3, чл. 86 ЗЗД, чл. 111, б. „в“ и чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и допуснати съществени процесуални нарушения, и необоснованост. Твърди се, че решението противоречи на решението по т. д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС относно това кога влиза в сила съдебният акт по отношение на оправдан подсъдим, по отношение на който акт не е подаден протест, поддържа се и липса на мотиви в решението. Сочи се, че присъдата по НОХД № 285/2004 г. по описа на СГС е влязла в сила по отношение на ищцата на 14.06.2014 г., а не на 21.02.2013 г., както неправилно е приел районният съд, и както е прието и в производството по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС (в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Оспорва се и изводът на съда, че с предявяване на иска за главница по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, уважен за 50 000 лв. по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС погасителната давност за вземането за лихва не е била прекъсната. Сочи се, че присъждането на лихва е законна последица от уважаване на иска за главница, като в случая решението, с което е уважен искът за главница е влязло в сила на 14.05.2020 г., от която дата би започнала да тече прекъснатата погасителна давност за лихвата.

Предвид изложеното се моли за отмяна на решението и за уважаване на иска.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника П.на Република България, чрез юрисконсулт Ц.М., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се съображения, че в представените решения на СГС и САС се установява, че присъдата, с която ищцата е била оправдана, е влязла в сила на 21.02.2013 г., от тази дата е започнала да тече погасителната давност за вземането за законна лихва за забава, като към датата на предявяване на иска – 30.05.2019 г. тригодишната давност е изтекла. По гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС претенция за заплащане на обезщетение за забава преди 16.02.2016 г. не е предявявана, поради което с исковата молба по това дело давността за вземането за лихва за забава за процесния период не е била прекъсната. Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо.

Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. Въззивният съд приема, че решението е и правилно, като с оглед конкретните оплаквания във въззивната жалба съдът добавя и следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба ищцата твърди, че на 12.08.2016 г. е предявила пред СГС иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.02.2016 г. С решение по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС, I – 18 състав, с което била уважената претенцията до сумата от 50 000 лв., съдът приел, че законна лихва се дължи от по – ранен момент, но с оглед диспозитивното начало такава е присъдена считано от 16.02.2016 г. Ищцата счита, че оправдателната присъда е влязла в сила спрямо нея на 14.06.2014 г. (с оглед постановките на тълкувателно решение по тълк. д. № 5/2017 г. по описа на ОСНК на ВКС – в случая Софийска апелативна прокуратура е била уведомена за въззивното решение на 29.05.2014 г., като срокът за обжалване е изтекъл на 13.06.2014 г., в който срок присъдата спрямо ищцата не е била протестирана). Според ищцата, считано от 14.06.2014 г. ѝ се дължи законна лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди. Доколкото такава не е била претендирана в производството по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС, I – 18 състав, то се моли за присъждане на лихва за забава в размер на 8 516,40 лв. (върху обезщетението от 50 000 лв.) за периода 14.06.2014 г. – 15.02.2016 г. (съгласно молба вх. № 5069092/09.06.2020 г., след частично оттегляне на иска за разликата над 8 516,40 лв. до 17 032,81 лв. и прекратяване на производството в тази част с определение № 117651/11.06.2020 г. по гр. д. № 54829/2019 г. по описа на СРС, 125 състав). Излага съображения относно фактите, установени по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска като недопустим, евентуално като неоснователен, както и по размер. Възразява и за погасяване на вземането по давност.

По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че по искова молба на М.Н.Д. срещу П.на Република България, предявена на 12.08.2016 г. е образувано гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС, I - 18 състав, по което е постановено решение от 24.10.2018 г., потвърдено с решение № 1270/29.05.2019 г. по гр. д. № 6192/2018 г. по описа на САС, 2 състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 361/14.05.2020 г. по гр. д. № 3482/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о. С първоинстанционното решение ответникът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищцата сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди причинени на ищцата от незаконно обвинение по чл. 203, ал. 1, вр. счл. 202, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 282, ал.

3, вр. с ал. 2 НК в хода на ДП № 280/1996 г. по описа на Национална следствена служба, пр. пр. № 302/1997 г. по описа на СГП, по което обвинение ищцата е призната за невиновна и оправдана по НОХД № 285/2004 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху посочената сума от 16.02.2016 г. до окончателното плащане, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен като неоснователен. В решението на СГС и в решението на САС е прието, че законната лихва се дължи от момента на влизане в сила на оправдателната присъда спрямо ищцата – 21.02.2013 г., но доколкото с исковата молба е заявено, че лихва за забава се претендира от по – късен момент – 16.02.2016 г., то тя следва да бъде присъдена от този момент, за да не е налице „свръхпетитум“.

По делото е прието съобщение до Софийска апелативна прокуратура за връчване на 29.05.2014 г. на решение от 28.05.2014 г. по ВНОХД № 101/2014 г. по описа на САС, с 15 – дневен срок за обжалването му пред ВКС.

Предявеният иск е допустим, доколкото не е бил предмет на производството по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС, I – 18 състав. Спорен между страните, включително на етапа на въззивното производство, е въпросът погасена ли е исковата претенция по давност.

Въззивният съд намира, че районният съд не е допуснал твърдените във въззивната жалба процесуални нарушения – решението съдържа мотиви, съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото, като е приложил правилно и материалния закон - чл. 235, ал. 2 ГПК.

Основният мотив на СРС за отхвърляне на иска е, че вземането е погасено по давност, тъй като по гр. д. № 10053/2016 г. по описа на СГС, I – 18 състав претенцията за заплащане на обезщетение за забава преди 16.02.2016 г. не е била предявена, поради което и с исковата молба по делото за главница давността не е била прекъсната. Въззивният съд споделя така направените изводи. Вземането за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ възниква и става изискуемо от момента, в който е влязла в сила оправдателната присъда. От този момент държавните органи изпадат в забава и започва да тече погасителната давност за вземането, съответно това е и началният момент на дължимостта на законната лихва (т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС). Процесното вземане е станало изискуемо, по арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД, от датата на увредата, без да е нужна нарочна покана. На основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД погасителната давност за вземането за законна лихва е три години, като давността тече от всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяването на иска. С оглед периодичността на задължението за лихви, когато искът е предявен след повече от три години от началната дата, от която е възникнало вземането за лихви, искът за същите, на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД е погасен по давност за минал до исковата молба период от три години. Съгласно установената съдебна практика, правото на съдебна защита на вземанията следва да бъде упражнено в определените (преди изтичането на посочените) в чл. 110 и чл. 111 ЗЗД срокове, за да се пресече възможността длъжникът да упражни волеизявлението си за погасяване правото на иск. Спорното материално субективно право чрез правопораждащите го факти и съдържанието му очертава параметрите на вземането по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Това, което е предмет на съдебния процес по логиката на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД е включеното, въведеното от страните в предмета на спора, като фактическо основание - предмет на първоначален, насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск. Когато процесът се развива по отношение на главното парично вземане и претенция за обезщетение за забава за периода преди завеждане на иска не е заявена, то това вземане за обезщетение за забавено изпълнение за предхождащ предявяването на иска период е извън предмета на спора и е необхванато от процеса. Когато едно вземане не е предмет на иск (възражение срещу иск), по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правно значим (да спре). Именно за да се осигури защитата на субективното право (вземането) чрез правото на иск, през периода, през който то се упражнява, законът лишава от релевантност времето, течението на срока. Константата практика на ВКС, съгласно която разпоредбите на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД имат императивен характер, изчерпателно посочват и лимитирано установяват основанията за спиране и прекъсване на погасителната давност, е изцяло относима и по отношение на хипотезата, когато предмет на спора е било главното вземане, но не и акцесорната претенция. Обусловеността на акцесорните, допълнителни парични задължения от съществуването на главно задължение, от което те са производни (като вземания за обезщетение за забава, неустойки) е ирелевантна за възможността те да бъдат предмет на самостоятелна искова защита, тъй като те са отделни (макар и зависими, но само в смисъл на основателност на твърдението за съществуването им) притезания.