Определение № 1083 от 20.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1083 гр. София, 17.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петя Хорозова

Членове:

Николай Марков

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20238002900248 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по две касационни жалби срещу решение № 70/27.05.2022г. по в.гр.д.№8/2022г. на АС – Велико Търново.

Първата касационна жалба е подадена от ответника по иска Л. В. В. чрез назначения му по ЗПП представател адв. Д. Г., срещу решение №70/27.05.2022г. по в.гр.д.№8/2022г. на АС – Велико Търново, в частта му, с която е потвърдено решение № 261/ 10.10.2021 г. по гр.д. № 66/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен, с което съдът е признал за установено, че дължи на „ОББ“ АД сумата 147 115.84 лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 24.10.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК под № 260824/ 17.11.2020 г. по ч.гр.д. № 6115/ 2020 г. на РС – Плевен.

Касаторът В. поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 от ГПК в решението на въззивния съд липсват мотиви, свързани с цялостна преценка на всички доказателства по делото, като апелативният съд не бил обсъдил, а и дори не бил изброил всички писмени доказателства. Не бил обсъдил и доводите по въззивната му жалба.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат тези по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и чл. 280, ал.2 от ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. „Следва ли да има решение на банката да бъде увеличен лихвения процент по кредита?“, за който касаторът изтъква, че въззивният съд не бил съобразил заключението на вещото лице по този въпрос и разписаните в чл.

25, ал.1-3 правила относно Методиката, поради което поддържа, че се е произнесъл в противоречие с решение 95/13.06.2016г. по т.д.№240/2015г. на 1

ВКС; решение 165/02.12.2016г. по т.д.№1777/2016г. на ВКС, ТК, 1 т.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г.,1 т.о.

2. „Следва ли съдът да изложи мотиви и да обсъди всички доказателства по делото при частично отменяване на първоинстанционното решение?“, за който се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с решение №204/28.10.2015г. по гр.д.№ 2584/2015г. на ВКС, 1 гр.о.;

3. „Следва ли съдът да обяви за нищожни отделни клаузи на договора за кредит, които противоречат на закона?“, по който въпрос поддържа противоречие с практиката по решение № 766/05.01.2011г. по гр.д.

№969/2009г. на ВКС, 4 г.о.

4. „Следва ли съдът да обсъди липсата на клаузи относно размера на месечните вноски, липсата на началната дата на плащания, отбелязване с многоточия в договора в чл.15, ал.3 месечния процент на таксата и конкретно – наличие на празни места в договора и как това се отразява на действителността на договора или отделни негови клаузи?“, като се поддържа че това касаело съществени елементи от договора за кредит и обуславяло нищожност на целия договор, и че са решени в противоречие с решение №221/30.12.2008г. по т.д.№627/2008г. на ВКС, 1 т.о. и решение №45/19.01.2012г. по гр.д.№978/2011г. на ВКС, 1 г.о. и др.

5. „Представлява ли приложения към договора за кредит погасителен план неразделна част от същия, ако това не е изрично посочено? И нищожен ли е този погасителен план, ако не е приподписан от кредитополучателя?“, като поддържа, че представеният от ищеца погасителен план не бил подписан от него, а и бил от дата, по-късна от тази на договора, с различен лихвен процент. По този въпрос се позовава на противоречие с решение №87/06.11.2019г. на ВКС по т.д.№848/2018г.

6. „Нищожни ли са допълнителните споразумения, имащи за предмет предоговаряне на кредита при неравноправни клаузи на първоначалния договор по аргумент от чл.366 от ЗЗД и във връзка с клаузата за условията за връщане на кредита и клаузата за възнаградителната лихва?“ като поддържа противоречие с решение №146/01.11.2017г. по т.д.№2615/2016г. на ВКС.;

7. „Може ли да бъде поставен в забава кредитополучателят при положение, че няма уговорени падежи, както и при положение, че в уведомлението не се съдържа конкретизация за кои задължения се отнася тази забава?, като се поддържа противоречие с решение № 311/20.01.2014г. по гр.д. №507/2012г. на ВКС, 3 г.о.;

8. „Допустимо ли е кредиторът да се удовлетворява от средства по дебитни или кредитни карти на кредитополучателя без негово съгласие при положение, че върху същите не са наложени запори за принудително удовлетворяване на кредитора? Може ли кредиторът да се позовава на удовлетворяване по този начин, без да съхранява първични документи за това?“, като по този въпрос не сочи практика на ВКС, а поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Поддържа, че към договорите за кредитни карти има неподписани и невръчени Общи условия, както и че нямало уговорено незабавно инкасо в полза на банката, а погасените от 2 пълномощника му и негова съпруга суми били неправилно осчетоводени.

Ответникът по тази касационна жалба – „ОББ“ АД не е подал отговор.

Втората касационна жалба е подадена от ищеца по делото „ОББ“

АД срещу решението на АС-Велико Търново, в частта му, с която е отменено решението на ОС-Плевен и са отхвърлени исковите му претенции по чл. 422 от ГПК за главница за разликата над 147 115.84 лв. до претендираната сума 155 601.38 лв., за договорна лихва за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 9 335.16 лв. и за мораторна лихва за просрочени плащания за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 124.78 лв.

Касаторът „ОББ“ АД счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на Европейския съюз, като твърди и че е очевидно неправилно. Излага, че възприемайки за нищожна клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, въззивният съд е приел, че са нищожни и допълнителните споразумения без да излага мотиви относно същите, което счита, че нарушава процесуалните му задължения и е в противоречие с цитираната практика. Жалбоподателят поддържа, че клаузите на допълнителното споразумение №1/19.07.2010г. са индивидуално уговорени, пределно ясни и съдържащи облекчаващи кредитополучателя уговорки, с намаляващи вноски, като счита, че АС-Велико Търново, приемайки същото за нищожно, се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС и с разпоредбите на ЗЗП, тъй като нямало ангажирани доказателства, че сключването на допълнителното споразумение било основано на неравноправната клауза по договора. Касаторът оспорва и възприемането на допълнителното заключение на вещото лице, в което се изчислява задължението въз основа на намаляващи вноски, в противоречие с уговореното в чл. 12, ал.1 от договора относно вноските, което не е обявено за нищожно, като твърди, че неправилно е кредитирано.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от 05.01.2023г., касаторът „ОББ“ АД поставя следните въпроси:

1. „Дали въззивният съд следва да изложи мотиви при преценка на всички доказателства?, като поддържа, че липсват такива относно нищожността на двете допълнителни споразумения и горното е в противоречие със съдебната практика, обективирана в т.19 на ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК, решение №382/21.01.2016г. по гр.д.№2056/2015 на ВКС, 4г.о., решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на ВКС, 2 т.о. и другите цитирани актове.

2. „Ако е възприето, че договорът съдържа нищожна поради неравноправни условия клауза, изразяваща се във възможност за едностранно увеличаване на лихвения процент, това води ли до нищожност и на последващи допълнителни споразумения, които не съдържат този порок?“, като поддържа, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решение №141/27.02.2020г. по т.д. №2245/2018г., решение №146/01.11.2017г. по т.д.№2615/2016г. на ВКС, 1 т.о., решение №50/30.07.2019г. по т.д.

№1883/2018г. на ВКС, 1 т.о., решение №92/09.09.2019г. по т.д. №2481/2019г. на ВКС, 2 т.о.

3

3. „При констатиране на нищожност на неравноправна клауза в договор, следва ли съдът да подмени уговореното между страните или следва да запази онази част от договора, която не е засегната от неравноправните клаузи?“ Наред с горепосочените въпроси, касаторът „ОББ“ АД поддържа и че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане до касация, тъй като решението било постановено в явно нарушение на процесуалноправните и материалноправните норми, което е довело до приложение на законите в техния обратен смисъл и е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Ответникът по касационната жалба – Л. В. оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор чрез адв. В. Д., като претендира недопускане до касация, като в отговора е заявено и искане за експертиза.

Съдът намира, че и двете касационни жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 2, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

Апелативен съд – Велико Търново, за да постанови обжалваното от страните решение, е приел, че по делото е безспорно установено, че между „ОББ“ АД и Л. В. В. е сключен договор за ипотечен кредит от 24.10.2007 г., по силата на който банката е отпуснала на В. кредит в размер на 200 000 лв. срещу поето от него задължение да върне полученото в срок до 01.11.2033 г., ведно с договорена лихва в размер на 7.7 % годишно съгласно чл.5 ал.1, на 312 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от договорената в чл.7 ал.1 годишна такса за управление и обслужване – чл.12 ал.1. Приел е, че в чл.5 ал.3 е предвидено право на банката едностранно да променя размера на лихвения процент „в зависимост от инфлацията, ОЛП на БНБ и пазарните условия“ без необходимост от подписване на анекс. В чл.6 ал.1 е договорена наказателна лихва при забава на плащането на месечните анюитетни вноски – 5 пункта над договорения размер в чл.5 ал.1, т.е. 12.7, а в чл. 18 е предвидено, че при неплащане на две погасителни вноски кредитът става автоматично предсрочно изискуем. Приел е, че към договора е приложен погасителен план от 23.11.2007 г., видно от който падежът на анюитетните вноски е 23то число на месеца. Въззивният съд е приел, че към договора са сключени две допълнителни споразумения съответно от 19.07.2010 г. и от 18.02.2019 г., в които страните са предоговорили броя и размера на погасителните вноски, а във второто е променена и лихвата за олихвяване на остатъчната главница – с променлив годишен лихвен процент, формиран от РЛФ на Банката и фиксирана надбавка от 4.3 пункта, при посочване на методика за изчисляване на РЛФ. Приел е и че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което е уведомила кредитополучателя с писмо, получено на 20.10.2020 г. от съпругата му – негов пълномощник. Въззивният съд, кредитирайки изслушаната съдебносчетоводна експертиза, е приел, че на 23.11.2017 г. банката след удържане на първоначална такса в размер на 0.33 %, е отпуснала договорения кредит, 4 който кредитополучателят изцяло е усвоил, както и че до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, той е извършил погашения в размер общо на сумата от 289 630.36 лв. с последно плащане на 01.09.2020г. Приел е, че съгласно допълнителното заключение банката няколко пъти едностранно е променяла лихвения процент, като първата промяна е още към датата на фактическото предоставяне на кредита и подписването на погасителния план, по който лихвата е 8.3 %. Въззивният съд е посочил, че според заключението на вещото лице разплащателната сметка по кредита е обслужвала и дейности на фирма на В. и не всички суми, които са влизали по нея, са погасявали кредита, а има и наредени от кредитополучателя или негови пълномощници изходящи преводи от наличностите по нея към трети лица за над 28 000 лв.,както и погашения по кредитна карта. Въззивният съд се е позовал и кредитирал изслушаното пред него допълнително заключение на ССЕ, като е приел, че дължимата от В. към датата на предсрочната изискуемост 23.10.2020 г. главница, възлиза на 53 330.18 лв., от която е погасена сумата 44 040.67 лв., дължимата договорна лихва възлиза на 176 878.95 лв., а е погасена по-голяма сума – 185 119.68 лв., наказателната лихва за просрочени плащания възлиза на 963.95 лв., а е погасена по-голяма сума – 1 566.68 лв. За да кредитира заключението, апелативният съд е приел и че оспорването на кредитополучателя, че не са взети предвид всички направени от него погашения, е недоказано, както и че непредставянето от банката на изискани платежни нареждания от 2007 г. и 2008 г. не може да обуслови последиците на чл.161 ГПК, тъй като банката не е създала пречки за събиране на поисканите доказателства, а е в обективна невъзможност да ги представи, тъй като съгласно чл.124 ЗПУПС платежните нареждания се съхраняват от участниците и операторите на платежни системи 5 г., а съгласно чл. 42 и сл. от ЗСчет. първичните счетоводни документи, каквито са вносните бележки се съхраняват 10 г., т.е. към датата на искането за представянето им този срок отдавна е изтекъл. АС-Велико Търново е посочил, че на 27.12.2013 г. пълномощникът на В. – съпругата му Е. В.а е внесла по разплащателната сметка, обслужваща и кредита, сумата 8 000 лв., отразявайки във вносната бележка като основание „вноска по кредит“, като от тази сума 5 155.30 лв. служебно са инкасирани за погасяване на задълженията по кредитната карта на В., а 2 844.70 лв. са отнесени за погасяване по кредит, което е станало в съответствие с представените два договора от 2007 г. за издаване на кредитна карта и златна кредитна карта, в които е посочено, че ОУ на „ОББ“ АД за дебитни и кредитни карти са неразделна част от договорите и с подписване на договора клиентът потвърждава, че ОУ са му предадени и ги приема, и в частност с чл. 39 от ОУ, регламентиращ, че с подписване на договора за банкови карти картодържателят дава съгласие за служебно инкасо в полза на банката – да удържа на падежа дължимите суми от сметки на клиента, както и да задължава служебно сметките му при просрочие или неизпълнение.