Определение № 5627 от 04.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5627 гр. София, 03.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

М. Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002101651 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Ю. С. срещу решение № 26/06.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 511/2023 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 113/27.10.2023 г. по гр. дело № 255/2023 г. на Маданския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Основно училище (ОУ) „Н. Й. В.“ - [населено място], обективно кумулативно съединени: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразна, на заповед № 281/02.06.2023 г. на директора на ответното училище, с която трудовото правоотношение на касатора-ищец е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност; иск с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 11 152.05 лв. за оставане без работа за периода от 6 месеца след уволнението, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; и иск за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 1 415 лв. за времето, през което бил в отпуск по болест – в периода 05.06.2023 г. - 05.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ищеца С. е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен осъдителния му иск за заплащане на обезщетение в размер 1 415 лв. за времето, през което бил в отпуск по болест, ведно със законната лихва върху тази сума. Цената на този иск за обезщетение по трудово правоотношение, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по него, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като този иск не попада в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба на ищеца С. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете му по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради съществено нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какви са правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения на първата инстанция в доклада по чл. 312, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – при пропуск да се дадат указания за кои факти страните не посочват надлежни доказателства съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК; 2) длъжен ли е въззивният съд в случаите на непълен доклад и недадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК да допусне заявените от въззивника в жалбата му доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК; 3) настъпва ли преклузия за доказателствените искания на страните, когато в доклада не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК, и в кой момент, и може ли такива доказателствените искания да се направят за първи път пред въззивни съд с жалбата; 4) какво е правното значение на емоционалното състояние на ищеца към момента на подаване на предложението му за прекратяване трудовото правоотношение (това – в светлината на твърдението за порок във волята на ищеца, при направата на това волеизявление по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД); 5) необходимо ли е лицето, сторило процесното волеизявление за освобождаване от работа с прекратяване на трудовото му правоотношение, да е в състояние на трайна невъзможност да разбира и ръководи действията си, за да може да се позове на унищожаемост на волеизявлението по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, или същото може да обосновава унищожаемост, дори и ако в момента на волеизявлението е било в кратковременно състояние на неспособност да разбира и ръководи постъпките си; 6) заплашването, като основание за унищожаемост на сделка по чл. 30 от ЗЗД, задължително ли следва да бъде неправомерно (непозволено) деяние; и 7) какво следва да бъде съдържанието на волеизявлението на служител, отправено до работодателя, за да се приеме, че същото съставлява предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с 2 практиката на ВКС, и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 14/01.02.2022 г. по гр. дело № 2048/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 341/14.10.2011 г. по гр. дело № 1168/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 105/02.10.2020 г. по гр. дело № 4648/2019 г. на ІІІто гр. отд. и решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. дело № 362/2021 г. на ІV-то гр. отд.; четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 265/15.11.2013 г. по гр. дело № 1383/2012 г. на ІV-то гр. отд.; петия въпрос – в противоречие с ТР № 5/2020 от 30.05.2022 г. на ОСГТК; шестия въпрос – в противоречие с решение № 50029/07.03.2023 г. по гр. дело № 2279/2022 г. на І-во гр. отд.; седмия въпрос – в противоречие с решение № 171/15.10.2020 г. по гр. дело № 171/2020 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50173/23.03.2023 г. по гр. дело № 4041/2021 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 714/13.12.2010 г. по гр. дело № 68/2010 г. на ІІІ-то гр. отд.

Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка излага подробни доводи, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като трикратно е отказал да допусне съдебно-психиатрична експертиза, поискана с въззивната жалба на ищеца.

Ответното ОУ „Н. Й. В.“ - [населено място], в отговора си на касационната жалба поддържа становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца за незаконност на процесното уволнение, са свързани с оспорването, че волята му за прекратяване на трудовото правоотношение не е била формирана и изразена свободно и безусловно, а под натиск от работодателя, както и че към момента на подаването на молбата за прекратяване на трудовия му договор ищецът не могъл да разбира извършеното и да ръководи действията си. Съдът е приел, че от обсъдените от него доказателства безспорно се установява, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение по безсрочен трудов договор за длъжността „учител по общообразователен предмет в прогимназиален етап“, като с процесната заповед работодателят е прекратил трудовото правоотношение, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. Окръжният съд е приел за установено и че на 02.06.2023 г. ищецът е подал молба до директора на ответното училище за прекратяване на трудовия му договор, считано от 05.06.2023 г., като ищецът признава, че той е попълнил бланката и я е подписал. Позовавайки се на практика на ВКС по приложението на чл. 325, ал 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че предложение за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи всяка от страните по него, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание по КТ, като волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена форма, която е такава за действителност, без да е нужно да е посочен точния текст от закона – достатъчно е от изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. В тази връзка съдът е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца, че в подаденото от него заявление за прекратяване на трудовия му договор не е посочено, че е по взаимно съгласие.

3

Въззивният съд е установил и че върху молбата на ищеца с вх. № 165/02.06.2023 г., работодателят (директорът на ответното училище) е написал резолюция: „Да, съгласно чл.

325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 05.06.2023 г.“, с оглед което съдът приел, че ответникът е изразил писмено съгласието си за прекратяването на трудовия договор на ищеца от посочената от последния дата и на посоченото основание. Съдът установил, че на същата дата е издадена и процесната заповед № 281/02.06.2023г. за прекратяване на трудовия договор; приел е, че работодателят е взел отношение по отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, в деня, в който е сезиран, като е издал и оспорената от ищеца заповед. Съдът е приел и че работодателят е предприел действия, за да стане това обстоятелство известно на другата страна, като заповедта е връчена на ищеца на 05.06.2023 г., но същият е отказал да я получи, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели. Съдът е обобщил, че по този начин волеизявленията на двете страни по правоотношението имат едно и също съдържание, като жалбоподателят е уведомен в рамките на законоустановения седмодневен срок, че предложението му е прието, а трудовият договор е прекратен на посочената от него в молбата дата. Съдът е посочил и че уведомяване за приемането на предложението не е равнозначно на връчване на писменото волеизявление на работодателя, с което приема предложението, което в случая е станало с издаването на заповедта от 02.06.2023 г. Приел е и че уведомяването за приемането на предложението е станало в рамките на законоустановения седмодневен срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което последващото връчване на заповедта за прекратяване е ирелевантно, тъй като последиците на прекратяването вече са били настъпили. За ирелевантно е намерено и обстоятелството, че със заявление от 05.06.2023 г. ищецът е оттеглил молбата си от 02.06.2023 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че за да породи действие това волеизявление, е необходимо да е достигнало до своя адресат преди или най-късно с достигане на предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Доколкото в КТ не е предвидено нищо различно по отношение оттеглянето на даденото съгласие, то по аналогия следва да се приложи общата норма на чл. 13, ал. 4 от ЗЗД, според която приемането на предложението няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него. В случая предложението и приемането са осъществени в един и същи ден – на 02.06.2023 г., а последващото изявление на ищеца от 05.06.2023г. за оттегляне на предложението е достигнало до ответното училище след приемане на предложението, поради което не е породило действие.

Относно поддържаното и във въззивното производство възражение на ищеца, че е депозирал молбата за прекратяване на трудовия договор под натиск, упражнен от работодателя, въззивният съд на първо място е посочил, че мотивите за отправянето на предложението, както и за неговото приемане, нямат значение за законосъобразността на уволнението, извършено на разглежданото основание. Предвид нормата на чл. 154 от ГПК, съдът е приел, че в тежест на релевиралата възражението страна е, при условията на главно и пълно доказване, да установи твърдените и изгодни за нея факти от състава на чл. 30 от 4