Решение № 1746 от 08.05.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1746 гр. Варна, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Лефтерова при участието на секретаря Росица В. Трендафилова като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело № 20253110111217 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на О. В., с адрес: **, представлявана от ** Б. К., с която против „П. К. В.“, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: **, представлявана от М. Г. Г., по реда на чл.422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, са предявени обективно кумулативно съединени искове за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №** г. по ч.гр.д.№ ** по описа на ВРС за 2020 г., а именно: 528,27 евро (1033,20 лева) - обезщетение за разполагане без правно основание на обект – павилион – търговска дейност, върху общински терен, с адрес: **, за периода от 01.11.2019 г. до 31.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2020 г. до окончателно изплащане на вземането; 10,32 евро (20,18 лева) лихва за забава, начислена върху сумата от 1033,20 лева, за периода от 01.11.2019 г. до 04.03.2020 г.; 52,68 евро (103,04 лева) - обезщетение за предоставена, без правно основание, услуга „сметоизвозване“, за периода от 01.11.2019 г. до 31.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2020 г. до окончателно изплащане на вземането; 0,94 евро (1,83 лева) – лихва за забава, начислена върху сумата от 52,68 евро (103,04 лева), за периода от 01.11.2019 г. до 04.03.2020 г.

Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца 1 права:

Въз основа заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № ** по описа на ВРС за 2020 г., за претендираните в настоящото производство суми, както и сторените в заповедното производство разноски.

Заповедта е връчена на длъжника, който с възражение в законоустановения срок, оспорва същата. На заявителя е указана възможността да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК, като в изпълнение разпореждането на заповедния съд, ищецът представя искова молба, с която предявява иск за установяване на вземането си по издадената заповед.

В исковата молба се сочи, че ответникът дължи на ищеца заплащането на месечна цена за дължимо обещетение, за право на разполагане за обект върху общински терен, без правно основание, от 344,40 лв. на месец и цена на услугата сметоизвозване, в размер на 0,02 лв. на кв.м/ден. Към датата на подаване на исковата молба в съда, ответникът продължава да ползва земя общинска собственост, без основание, за разполагане на обект, като същевременно не заплаща дължимото на О. В. обезщетение. Твърди, че по този начин ищецът е лишен от гражданските плодове на имота. О. В. се легитимира като собственик на въпросния терен въз основа на Акт за частна общинска собственост №**

Заявява, че от многократните проверки, извършени от длъжностни лица към район „**“, резултатите, от които са обективирани в констативни протоколи №№ ** г., ** г. и ** г., се установява, че разположеният от ответника обект –павилион, продължава да заема общински терен с адрес: **, без издадено разрешение за поставяне. Сочи, че от справка в административно-информационната система ИМЕОН, за задължените физически и юридически лица на О. В., се установява, че за периода от 01.11.2019г. до 31.01.2020 г. ответникът не е заплатил сборна главница в размер на 1136,24 лева, представляваща дължимо обещетение за право на разполагане за обект върху общински терен, без правно основание и цена на услугата сметоизвозване, за преместваем обект, както и сумата от 22,01 лева обща лихва върху главницата, изчислена към 04.03.2020 г.

Заявява, че до ответника е отправена покана за доброволно плащане рег.

2

№ ***, с която ищецът изрично се противопоставя на поведението на ответника, изразяващо се в ползване на общински терен, без да заплаща цена на разполагане. Твърди, че са правени опити за разрешаване на спора по пътя на преговорите, чрез изпращане на покани за доброволно плащане до ответника, но същите са останали без резултат, поради което ищецът е инициирал провеждане на заповедното производство.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК, ответникът представя писмен отговор, с който оспорва основателността на предявените искове. Намира, че претенцията за заплащане на услугата сметоизвозване и мораторна лихва върху същата, е недопустима, доколкото при спор между ** и субекта, който дължи такса смет, производството следва да се разгледа по реда на ДОПК, от административния съд. Заявява, че след получено съобщение за дължимите данък сграда и такса смет, за 2019 г. и 2020 г., ответникът е внесъл на каса в ** начислените суми, при приспадане на 5% от дължимия данък. Сочи, че таксата „битови отпадъци“, в която по закон се включвала и „сметоизвозване“ била много различна и по-малка по размер. В останалата част намира претецията за неоснователна. Твърди, че П. К. „**“ ЕИК ** е правоприемник на РПК „Н.“, която е преименувана на ПК „Н.” през 1986 г., а при последващи промени, разпределяне на капитал, този магазин **, ведно с много други материални активи преминава в собственост на сегашната П. К. „**“. Заявява, че описаният в исковата молба магазин не е преместваем обект по смисъла на чл.

56 ЗУТ. Той не е поставен по процедурата описана в Наредбата на Общински съвет Варна, която регулира поставянето на преместваеми обекти, а е построен от РПК Н., на два етапа, с две отделени разрешителни. На 21.12.1971 г. е издаден позволителен билет ** за изграждане на „железен павилион за „храна и стоки", а с отделно разрешение № ** г. е достроен санитарен възел и две от стените на павилиона са изградени с тухли и измазани. Твърди, че според техническите му характеристики, магазинът представлява „строеж“ по смисъла на пар.5, т.38 ДР на ЗУТ и не отговаря на определението за „преместваем обект“, обективирано в т. 80 на същите допълнителни разпоредби от същия закон. Заявява, че обектът не представлява незаконен строеж. „Позволителният билет“ (по смисъла на ЗПИНМ - действал през 1971 г.) бил равностоен правно на „разрешение за строеж“ и той, както и разрешението от 1992 г. трябвало да се пазят от О. В. поне 100 години.

Ищецът сам можел да направи справка в архивите си дали съществували тези 3 документи.

Сочи, че във връзка с този обект са били образувани съдебни производства пред ВРС, като пълномощникът на ищеца е участвал при разглеждане на делата. Заявява, че след проведена обстоятелствена проверка, в хода на която ищецът е признал, че магазинът не е негова собственост.

Обектът е нанесен в кадастралната карта, има идентификационен номер и О.

В. начислява и получава данъци за него. Той не е нанасян в схемата на „преместваемите обекти“, подписана от главния архитект на ** никога, защото не било правено искане за такова нанасяне.

Твърди, че с искания направени на 29.11.2007 г. и 18.08.2017 г. председатели на кооперацията са поискали от ** на О. В. да спази Закона за Общинската собственост и §26 от ПЗР към ЗИД на Закона за кооперациите ДВ бр.41 от 2007 г. да деактува като общинска собственост земята, върху която е построен магазинът и прилежащия към обекта терен. Заявява, че кооперацията е получила само „мълчалив отказ“ от ** на **, който е бил обжалван и е бил отменен, но произнасяне по това искане нямало. Сочи, че на основание чл. 2 ал. 3 от ЗОбС /отм./, според който сградите и постройките на кооперативните организации, чието строителство е извършено от тях до 13.07.1991 г., включително и прилежащият терен, не са общинска собственост.

Пред ВРС са били образувани идентични съдебни производства, като исковете на О. В., за заплащане на суми за неплатена цена за разполагане на преместваем обект от 56 кв. метра в района на **, върху общинска земя включително; за услуга сметоизвозване; мораторни лихви върху тези две суми и законна лихва, са били отхвърлени - гр. д. № **; гр. д. № ** и гр.д. № ** г.

Сочи, че основният извод на всички състави на ВРС, а в един от случаите и състав на ВОС е, че постройката не е с режим на преместваем обект, а на „строеж“ и е собственост на ПК „**“. Твърди, че освен сградата, кооперацията е собственик и на земята под сградата, както и на прилежащата площ на сградата. При тези доводи настоява за отхвърляне на предявените искове.

Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното:

Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК вр. чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Исковете 4 са допустими, поради което съдът дължи произнасяне по основателността им.

Исковата молба е подадена след успешно проведено заповедно производство. Въз основа на заявление на ищеца е образувано ч.гр.д.№ ** по описа на ВРС за 2020 г., по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №** г., за следните суми, а именно: сума в размер на 1136,24 лв., дължима съгласно Счетоводно извлечение от сметка №** г. издадено от район „**” при О. В., представляваща главница за дължимо обезщетение за разполагане на обект върху общинска земя без правно основание, павилион - търговска дейност, находящ се в кв. „***“*****, без издадено Разрешение за право на разполагане върху общинска земя, с площ на обекта - 56.00 кв.м; **; Ед.цена - 6.15 лв/кв.м/месец, съгласно решение на ОбС - Варна №**, Протокол №** г., в сила от 01.05.2009 г. и т.13.5, Раздел XIII на Приложение 2 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на О. В., както и Дължима цена услуга сметоизвозване, съгласно решение на ОбС - Варна **, Протокол №17/25.10.2010г. и т.13.6, Раздел XIII на Приложение №2 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на О. В., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 24.07.2020г. до окончателно изплащане на вземането, сума в размер на 22.01 лв. /двадесет и два лева и една стотинка/, представляваща обща лихва /право на разполагане и дължима цена на услуга сметоизвозване/, както и сторените разноски в заповедното производство.

Заповедта е връчена на длъжника, който в законоустановения срок от съобщаването, депозира възражение срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл.414 ГПК, поради което на заявителя е указана възможността да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК. В изпълнение разпореждането на заповедния съд, заявителят представя искова молба, с която предявява иск за установяване на вземанията си по издадената заповед за изпълнение.

Правната квалификация на предявените главни искове се определя въз основа на твърденията на ищеца, според когото, ответникът ползва без правно основание общински терен, като е разположил свой търговски обект – павилион, като чрез спестяване на средства за заплащане на наем или други 5 суми за ползване на имота, той се обогатява за сметка на собственика, който обеднява, доколкото не може да реализира приходи от собствената си вещ.

Съгласно установената практика на ВКС, намерила отражение в съдебни актове, като: решение ** г. по гр.д. **, 3 г.о.; определение №** г. по гр.д. №** г. 4 г.о.; определение № ** г. по гр.д. ** г., 3 г.о. и др., искът за заплащане на обезщетение за разполагане на обект върху терен – общинска собственост, без правно основание за това, се квалифицира като иск по чл.59 ЗЗД.

На основание чл.59, ал.1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание, за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. С това право обеднелият разполага, когато няма друг иск, с който да може да се защити. Общият фактически състав на неоснователното обогатяване включва следните елементи, които следва да са едновременно налице: обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, причинна връзка между двете, както и невъзможност ищецът да се защити с друг иск. В тежест на ищеца е да докаже всеки от елементите на фактическия състав на неосноснователното обогатяване, в т.ч., че е собственик на терена, върху който е поставен търговският обект на ответника, който го ползва без основание. На установяване подлежат периодът на ползване, както и размерът на дължимото обезщетение; доставяне на услугата по сметоизвозване и размер на дължимото плащане. Ищецът следва да установи период на начисляване и размер на лихвата за забава. В тежест на ответника е да установи всички въведени правоизключващи и правопогасяващи възражения.