Решение № 15346 от 21.09.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15346 гр. София, 21.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ........ при участието на секретаря ......... като разгледа докладваното от ........ Гражданско дело № 20221110170992 по описа за 2022 година

Производството е образувано е по следните предявени от А. Г. А. срещу ....... обективно съединени искове:

- иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечната клауза, регламентирана в нормата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит с № ......./24.10.2022г., като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави;

- иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждане на ответника да заплати сумата от 145.41 лв., представляваща платена без основание договорна неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.12.2022г.

/датата на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането.

Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит с № ......./24.10.2022 г., по силата на който на ищеца, в качеството на кредитополучател е предоставена главница в размер на 500 лева. В чл. 5, ал. 1 от договора било предвидено, че кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Ищецът релевира, че още със сключването на договора му била начислена неустойка в размер от 145.41 лева, тъй като не e предоставил в срок нито едно от посочените обезпечения.

В ИМ се твърди още, че с неустоечната клауза се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума, без каквато и да е насрещна престация. На следващо място, ищецът заявява, че процесният договор бил нищожен, поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвидената неустойка следвало да бъде отразена в определения ГПР. Със сключването на процесния договор се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че сключеният договор е недействителен, на основание чл. 143 ал.1 и ал. 2, т.19 ЗЗП. Релевира, че същият бил сключен във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и по този начин водел до неравновесие в правата на страните. Изтъква още, че процесният договор не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Ето защо счита, че е налице 1 нееквивалентност между престациите. Претендира разноски. Заявява, че процесното вземане е заплатено на 27.10.2022г. (съобразно УМ на 27.10.2022г.). С оглед изложените съображения намира предявените искове за основателни и доказани изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна. Счита исковете за неоснователни и необосновани като в тази връзка са изложени следните твърдения: по силата на сключения договор ищецът бил длъжен да даде подходящо обезпечение на своето задължение, чрез предоставяне на банкова гаранция или двама поръчители, което ищецът не изпълнил. Счита, че вземането за неустойка не следва да се включва в ГПР. В тази връзка заявява, че и ГЛП, и ГПР са законосъобразно начислени. Заявява, че ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, поради което същият очевидно е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени установителни искове при условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП в тежест на ищеца е докаже, че неустоечната клауза за непредоставяне на обезпечение, предвидена в договор за потребителски кредит с № ......./24.10.2022 г. противоречи на закона и добрите нрави, както и твърденията си за нищожност на договора за заем. В тежест на ответника е да докаже, че неустоечната клауза за непредоставяне на обезпечение, предвидена в договор за потребителски кредит с № ......./24.10.2022 г. е индивидуално уговорена, както и че е равноправна.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е докаже, че е заплатил претендираната сума на основание оспорената клауза от договора за паричен заем.

С доклада по чл. 140 ГПК, приет при липса на възражения, съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с № ......./24.10.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемни средства в размер на 500 лева - главница, както и че на 27.10.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 145.41 лева, представляваща заплатена договорна неустойка. Предвид отделеното за безспорно, съдът следва да приеме, че твърдението на ищеца, включително във връзка с изявлението на ответника, че не оспорва твърдението за сключен договор за заем, при главница 500 лева, при задължение да я върне ведно с възнаградителна лихва от 40.05 %, уговорена неустойка от 145.41 лева при неизпълнение на задължението на ищеца да предостави на кредитора: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, е доказано по делото. Видно от твърденията на ответника, ГПР посочен в договора е 49.93 %, което твърдение се цени, на основание чл. 175 ГПК.

Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Относно твърденията, направени в исковата молба –че разпоредбата заобикаля закона.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК препраща към чл. 143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1. е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2. не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3. води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя. Клаузата, въпреки че е включена в договора, е типизирана, следователно не може да се приеме, че е била индивидуално уговорена с ответника. Съдът намира, че 2 вземането е за неустойка, а не „оскъпяване“ – термин, непознат за правото, доколкото уговорката отговаря на всички предвидени в чл. 92 ЗЗД белези – предварително изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на конкретно задължение. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.

Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.

На следващо място, неустоечната клауза от договора не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала“. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави съдът следва да преценява действителната воля на страните, 3 защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки, като се отчита взаимната им връзка и целта на договора.

Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с 1/3, като не предвижда насрещно задължение за кредитора.

Предвид изложеното, съдът намира, че процесната неустоечна клауза не удовлетворява значим законов интерес, не изпълнява обезпечителната си функция и води до неоснователно обогатяване на кредитора, поради което същата е нищожна, с оглед на което искът за признаване нищожността на разпоредбата е основателен.

Доколкото не е спорно плащането на договорната неустойка от ищеца на ответното дружество, то и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, искът за връщането на платената сума от 145.41 лева е основателен.

По разноските:

Ищецът претендира заплащането на разноски, включително адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лева за всеки иск. В отговора на исковата молба е релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ищецът е заплатил сумата от 130 лева за държавна такса.