Решение № 2819 от 06.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2819 гр. Пловдив, 06.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330100531 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правната квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата Ц. А. М., ЕГН: **********, от *******************, чрез пълномощник ЕАД Е.И., е предявила против „Кредит Тайм” ЕАД, ЕИК: 203615520, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Анна Ахматова” № 9, представлявано от ******* А.С.Г., иск за признаване на установено, че договор за паричен заем № ******/ 08.02.2024 г. е нищожен, като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ материално- правните изисквания на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № ******/ 08.02.2024 г. на лицето се отпуснала сумата от 300 лева, при ГПР- 50, 41 %, за срок от 5 месеца. Съгласно чл.

16 от договора се предвиждало обезпечение, чрез поръчителство, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 384 лева. Посоченият в договора ГПР от 50, 41 % не отговарял на действителния, защото неустойката представлявала добавък към договорната лихва. Това била скрита печалба за кредитора, който така се обогатявал за сметка на длъжника, като по този начин се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията на добросъвестността. Възнаградителната лихва представлявала цената на ползване на заетата сума, като съдебната практика приемала, че при формиране на размера й обективен 1 критерий за добросъвестното й определяне бил размерът на законната лихва. Противоречие с добрите нрави имало, когато уговорката за лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. В случая реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното неравноправие и тази клауза била нищожна, защото обогатявана неоснователно кредитора, а като нищожна, тя не произвеждала никакво действие. За да заобиколят изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика за поставяне на кандидатстващите за кредит лица изискванията, на които не могат да отговарят- поръчителство при неизпълними условия или банкова гаранция. При неизпълнение се предвиждали санкции- заплащането на неустойки или такси за услуги. Така небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която била калкулирана във възнаградителната лихва. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти равен на този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК целият договор се явявал недействителен. Моли да се признае за установено нищожността на договора. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, със съображения за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед преценка на риска, кредиторът можел да обезпечава заема с поръчителство, както и да предвижда неустойка при това неизпълнение. Неправилно било твърдението, че с неустойката се заобикаляла нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК, защото в случая не ставало въпрос за забавяне на погасяването на заема, а за непредставяне на обезпечение. Неустойка не представлявала и възнаградителна лихва. Мораторната лихва касаела забавяне на вноски, т.е. отнасял се до друга санкция. Потребителят имал право и да се откаже в 14- дневен срок от договора и тогава нямало да дължи неустойка. Тя не се включвала и в ГПР, защото била свързана с неизпълнение на задълженията по договора, а в ГПР били само предвидимите разходи.

Цитира се съдебна практика в тази насока. Клаузите на договора били и индивидуално 2 уговорени. Отделно, от ищеца не било претендирано заплащане на неустойка. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната също не се явява, но представя писмена защита.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ******/ 08.02.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: фиксиран годишен лихвен процент по заема- 38, 90 %, при ГПР- 50, 41 % и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 384 лева, платима разсрочено на вноски.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит и договор за предоставяне на допълнителни услуги към него.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 50, 41 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и 3 следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на 4 когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от ЕАД Е.И., като материално затруднено лице, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, трайната съдебна практика по потребителските спорове и решение на СЕС по дело С-438/ 22, следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., използвана в случая като ориентир и предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 480 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, тъй като адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС), платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.