Определение № 579 от 29.09.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 579 гр. Монтана, 29.09.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елизабета Кралева

Членове:

Таня Живкова

Александра Нанова като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно частно гражданско дело № 20251600500408 по описа за 2025 година Производството е въззивно и e по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл.

248, ал. 3, изр. 2 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на частна жалба подадена от Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, БУЛСТАТ ***, чрез съдружника Е. И., последната адвокат на ищцата В. Г., срещу Определение № 1062 от 29.07.2025 г., постановено по гр. д. № 2852/2024 г. по описа на Районен съдгр. Монтана, 1 -ви състав, с което молбата му за изменение в частта за разноските, чрез увеличение на определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), в крайния по делото съдебен акт, е оставена без уважение.

В обстоятелствената част на частната жалба се излага, че обжалваното определение е неправилно. Настоява се, че казусът касае различни правоотношения. Изразява се мнение, че разноските се определят за всеки отделен иск. Счита се, че е неправилно разсъждението на районния съд процесуалният представил на едно лице да бъде санкциониран, с определяне на по-ниско възнаграждение, по съображения, че в същия съд има множество образувани дела от него между същите страни. Изразява се несъгласие с изтъкнатия от районния съд аргумент, че възнаграждението следва да бъде в по-малък размер поради липсата на фактическа и правна сложност. Сочи се, че намаляване е допустимо само ако претендираният размер значително надхвърля обичайното възнаграждение за подобен вид дела, в противен 1 случай то би било необосновано. Конкретно в случая се посочва, че районният съд бил определил възнаграждение в размер на 80 % по-нисък от заложения в наредбата. Въз основа на така изложеното, частният жалбоподател прави искане определението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което адвокатското възнаграждение да бъде определено съобразно цената на иска и наредбата.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК, ответникът по частната жалба „Н.” ООД, ЕИК ***, действащо чрез процесуалния си представител младши юрисконсулт Д.Д., е подало отговор на частната жалба. Същата се намира за неоснователна. Твърди се, че възнаграждението се определя в зависимост от правната и фактическа сложност на делото, които се счита, че са ниски и правилно отчетени от районния съд. Определеният от него размер се приема за разумен. Настоява се, че в случая въпреки упълномощаването липсвало реално процесуално представителство.

Настоящият въззивен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена по пощата на 26.08.2025 г., т. е. в законоустановения по чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок за обжалване (започнал да тече от същата дата видно от разписка намираща се на гърба на л.

103 от първоинстанционното дело), от процесуално легитимирана странаищец в исковото производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител (на гърба на л. 20 от първоинстанционното дело), при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Същата е редовна и отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание съгласно чл. 275, ал. 2, във връзка с чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Държавна такса не е внесена, но в случая такава не се дължи, тъй като ищцата е освободена с акт на районния съд от заплащането на такива (л. 57 от първоинстанционното дело), а съгласно изложеното в мотивите на т. 12 към Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., по тълк д. № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции. Разгледана по същество въззивният съд намира частната жалба за основателна.

Окръжен съд-гр. Монтана, след подробно запознаване със съдържанието на исковата молба, извършените от страните процесуални действия, постановения от съда процесуален акт, изложеното в частната 2 жалба и отговора по нея, при съобразяване на разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Исковото производство пред Районен съд-гр. Монтана е образувано по повод на искова молба подадена от В. Р. Г., в качеството й на ищец, действаща чрез процесуалния си представител адвокат Е. И., срещу „Н.” ООД, в качеството му на ответник. С нея са предявени първоначално обективно съединени положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл.

2 от ГПК, с правно основание чл. 26 от ЗЗД, за прогласяване на нищожност на договор за кредит (в цялост) и осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД , за осъждане на дружеството ответник да заплати на ищцата сума в размер на 50,00 лв., представляваща недължимо платена сума по процесния договор за кредит.

Към исковата молба е представен договор за правна защита и съдействие (л.

20 от първоинстанционното дело), в който изрично е посочено, че ищцата се представлява безплатно от адвокат Е. И. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА.

Гражданскоправният спор е разгледан и решен от районния съд.

Постановено е решение, с което предявените искове са уважени изцяло, като е признато за установено, че договор за кредит № 202008310345080102 от 31.08.2020 г., сключен между „Н.” ООД и В. Р. Г., е нищожен, и ответникът „Н.” ООД е осъден да заплати на ищцата В. Р. Г. сума в общ размер на 50,00 лв. представляваща недължимо платена сума за неустойка по посочения договор за кредит.

В решението е налице произнасяне и по въпроса за отговорността за разноските включително тези за адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищцата. Дружеството ответник, на основание чл. 38, ал. 2 от ГПК, е осъдено да заплати на процесуалния представител на ищцатаадвокат Е. И., едноличен съдружник в адвокатското дружество, адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв.

След постановяване на решението, в срока за въззивно обжалване, е подадена молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК от адвокат Е. И., с която се прави искане районният съд да ревизира становището си относно определения в нейна полза размер на адвокатско възнаграждение и да бъде присъдено такова в разумен и справедлив размер.

Районният съд, след запознаване с тази молба, в обжалваното в 3 настоящото производство определение е препратил към изложеното в мотивите към решението, поддържайки го и допълвайки, че същият този адвокат е предявил пред него още десетки идентични искове, с искови молби с еднакво съдържание и без да се явява лично в откритите по тях заседания. По тези съображения е оставил молбата без уважение.

След постановяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 от ГПК, българската съдебна практика приема, че разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с наименованието й към 2024 г., когато е сключен договорът за правна защита и съдействие), не съответства с правото на ЕС, поради което същите не представляват правила обвързващи съда.

Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (Определение № 2436 от 30.07.2025 г., постановено по к. ч. т. д. № 743/2025 г., т. к., І т. о. на ВКС, Определение № 972 от 28.02.2025 г., постановено по гр. д. № 856/2024 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908/2022 г., т. к., І т. о. на ВКС).

В случая възникналият между страните спор е гражданскоправен. За разрешаването му с искова молба, изготвена чрез адвокат Е. И., е инициирано исково производство. Към нея са приложени различни документи, събрани с помощта на този адвокат, приети впоследствие от съда като писмени доказателства по делото и послужили за установяване на твърденията изложени в сезиращия документ. Всичко това е изисквало полагане на усилия, прилагане на правни знания и отделяне на време от този адвокат.

Подадени са две отделни молби с искане за освобождаване от заплащане на държавна такса и на разноски предвид недоброто материално състояние на ищцата.

Проведени са две открити съдебни заседание, в които процесуалният 4 представител на ищцата не се е явил. Преди всяко от тях обаче от него са подавани молба за даване ход на делото в негово отсъствие (общо три на брой). Това показва, че той е следил стриктно датите за насрочени открити съдебни заседания. При необходимост, в тях е изразявал, макар и кратки, писмени становища, в които е поддържал своите доказателствени искания.

Казусът е класически по повод възникнал правен спор свързан с предоставен бърз кредит. Във връзка с това той не поставя трудни за решаване материалноправни и процесуалноправни въпроси. Делото не се характеризира с правна и фактическа сложност.

С исковата молба са предявени два самостоятелни иска. С нея се претендира за нищожност на целия договор за кредит, поради което цената на иска е стойността на договора и неоснователно обогатяване, поради заплатена по нищожен договор неустойка. Понятието „цена на иск“ е легално дефинирано в чл. 68 от ГПК и това е паричната оценка на предмета на делото, като в отделните точки на ал. 1 на чл. 69 от ГПК нормативно са установени конкретни размери на цената на исковете в зависимост от техния предмет.

Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК по искове за съществуване на договор размерът на цената на иска е стойността на договора. Тази стойност не е паричното изражение на всички права и задължения, възникнали въз основа на договора (обща сума, дължима от потребителя) (в този изричен смисъл е Определение № 1368 от 05.05.2025 г., постановено по к. ч. т. д. № 596/2025 г., т. к., І т. о. на ВКС). Определянето на стойността на договора се основава на неговото съществено съдържание-минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид. При договор за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 от ЗПК това е общият размер на кредитазаемната сума, която кредиторът се е задължил да предостави на ищеца потребител и която той се е задължил да върне при условията на договора.

Размерът на цената на иска е стойността на договора, т. е. размерът на уговорения кредит (Определение № 60505 от 20.10.2021 г., постановено по т. д. № 72/2021 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС). Следователно стойността на договора не се формира като сбор от главница, лихви и всички други възможни начисления (комисионни, такси, разходи и т. н.), а представлява всъщност размерът на чистата стойност съгласно чл. 23 от ЗПК, предоставена в заем от кредитора (в този смисъл е Определение № 134 от 22.01.2024 г., постановено по ч. т. д. № 1958/2023 г., ТК, I т. о. на ВКС). Останалите суми (лихви, такси и 5 др.) не са предмет на разпореждане, а условия по договора.

При съобразяване на практиката за начина на определяне на цената на иска, следва, че размерът й по чл. 26 от ЗЗД е 1000,00 лв., тъй като в съответствие с диспозитивното начало това е твърдяната в исковата молба за получена сума за главница по кредита, а на този по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е 50,00 лв. Ergo исковете са с малък материален интерес.

Определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, дължимото адвокатско възнаграждение по иска по чл. 26 от ЗЗД е в размер на 400,00 лв.

Дължимото адвокатско възнаграждение по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е в размер на 400,00 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата.

Исковете обаче произтичат от едно и също правоотношение и са в защита на един и същ материален интерес. Те са взаимно свързани.