Решение № 370 от 28.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 370 гр. Пловдив, 28.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330117617 по описа за 2024 година

Предявени са от К. Б. К. против „Кредирект” ЕООД главен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се иска да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит № ***** от 13.05.2024 г. е недействителен, а в условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл. чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, с който се иска да бъде признато за установено, че клаузите на чл. 6, чл. 18 и чл. 3, ал. 2, т. 4 от него, са недействителни.

В исковата молба се твърди, че на 13.05.2024 г. ищцата като заемател и „Сити Кеш“ ООД са сключили Договор за потребителски кредит Кредирект № *****. По силата на договора й била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева, при общо дължима сума в размер на 1189,62 лева, при ГПР в размер на 62,37 %, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50,00 %, при срок на кредита от 6 месеца, на 6 броя месечни вноски, с падеж на първата вноска 13.06.2025 г. и падеж на последната вноска 13.11.2024 г., платими на 2 вноски по 41,67 лв. и 4 вноски по 276,57 лв. Съгласно чл. 6, ал. 1 договорът следвало да бъде обезпечен с поне едно от подробно посочено от ищцата обезпечения в срок до 2 дни от сключване на договора. В чл. 18 от договора било предвидено, че при непредоставяне на обезпечение се дължало неустойка в размер на 640,38 лв., която се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. По този начин месечната вноска ставала в размер на 305,00 лева, а общата дължима сума по договора била в размер на 1830,00 лева.

Страните по договора имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а договорът представлявал договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, по отношение на формата и съдържанието на който били въведени императивни изисквания в чл. 10 и чл. 11 от закона. Спрямо правоотношението намирали приложение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

1

Ищцата счита, че процесният договор бил изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Клаузата, предвиждаща неустойка, била нищожна по смисъла на ЗЗД, като според ищцата свободата на договаряне не можело да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата. Уговорката за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер, близък или равен по размер на отпуснатия кредит и общия размер на възнаградителната лихва по него, не отговаряло на изискванията за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито оскъпяване на кредита. Позовава се на ЗПК по отношение на дефиницията, дадена в закона, за понятието общ разход по кредита, както и за задължението на кредитора да извършва оценка за кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договор за кредит. Излага, че уговорената в чл. 18 от процесния договор, според която се дължи неустойка в размер на 640,38 лв. при неосигуряване на обезпечение се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Посоченото вземане, макар и наречено неустойка, нямало характерът на такава, тъй като нямало типичните за неустойката обезпечителна и обезщетителна функция и било адресирано към акцесорно задължение, а не към главното такова. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него и водели до допълнително увеличаване на задълженията, като по този начин се заобикалял законът. Кумулиране на неустойка с мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК било недопустимо. Посочената неустойка фактически представлявала договорна лихва и допълнителна печалба на кредитора. Налагането на посочените специфични изисквания препятствало всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията в срок, като изпълнението на изискванията изначално било трудно, ако не и невъзможно. Според ищцата неустойката била уговорена като сигурна част от дълга, която следвало да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.

Видно било, че неустойката излиза от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Тя противоречала на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави, поради което била нищожна. Счита, че процесната неустойка следвало да бъде включена в общия разход по кредита, което в случая не било сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договор бил значително по-висок от обявения в него.

Посочването на ГПР, който не отразявал точно всички разходи по кредита, лишавал потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин като непосочването на този процент.

Съгласно чл. 19 ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по договора за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в него не се включвали разходите, които потребителят дължал при неизпълнение на договора. Неустойката била включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, като същата била предвидена в размер, който не съответствал на вреди от неизпълнението, тъй като представлявал над 60 % от предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая неустойката била възнаградителна лихва- печалба на кредитора, тя била част от ГПР и следвало да се посочи друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това не било сторено и било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ограничавала ГПР до пет пъти размера на законната лихва. При включване на неустойката в размера на ГПР, то той значително щял да надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Нарушението следвало да бъде приравнено на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК договорът в цялост следвало да бъде обявен за недействителен. Посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както и по смисъла на правото на Европейския съюз. Твърди, че процесният договор за заем противоречал на част от императивните постановки на ЗПК.

В случая следвало да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, според който всяка клауза, имаща за цел 2 или резултат заобикаляне на закон, била нищожна.

Посочва, че в случая не била приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото нищожните клаузи относно определяне на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не можели да бъдат заместени по право от повелителните норми на закона. Позовава се на практика на СЕС, че националните съдилища били длъжни да не прилагат неравноправните договорни клаузи.

Налице било и заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Счита, че действително приложенията ГПР в процесния договор надвишавал 100 %, а максималният размер на ГПР към дата 13.05.2024 г. бил 68,90 %. Излага подробни аргументи, че процесната неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като невключването й в ГПР въвежда потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение потребителят нямал възможност да прецени икономическите последици от сключването на сделката. Предвид изложеното, твърди, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и в този случай потребителят не дължи лихви или други разходи по него.

Поддържа се, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора, като посочването му само в цифрово изражение не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора следвало да е посочена пълна, точна и максимално ясна информация относно разходите, които следва потребителят да стори във връзка с кредита.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът бил недействителен, както и недействителна била и клаузата за неустойка.

Ищецът твърди още, че така формулираните клаузи се явяват и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие във вреда на потребителя, а от друга страна се явяват нищожни и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.

Посочва, че при получена сума от 1000 лева, с изключително кратък срок за връщане от 6 месеца, потребителят е следвало да върне сумата от 1830,00 лева, като било ясно, че тази сума включвала в себе си разход далеч над вписания в договора: ГПР в размер на 62,37 % и ГЛП в размер на 50,00 %. Този договорен размер на връщане на заема не можел да бъде измерим с разходите, които е направил заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Във връзка с изложените съображения, смята, че договорът за кредит следва да бъде прогласен за изцяло недействителен и да се приеме, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Излага подробни аргументи в подкрепа на искането да не бъдат присъждани разноски на ответната страна.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че оспорената клауза за неустойка е действителна. Позовава се на разпоредбата на чл. 11, т.

18 ЗПК, като твърди, че предоставянето на обезпечение при потребителското кредитиране представлявало съобразена със закона практика, която не водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че договорът е сключен по воля 3 на ищеца и същия е имал възможност да се запознае с всички клаузи от договора и е имал право да се съгласи или не с отделните уговорки, както и да предложи различни формулировки. Освен това потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора, без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Твърди, че чрез възможността за отказ се гарантирали в пълна степен правата на потребителя. Поддържа, че потребителят е разполагал и с възможност да продължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение с предоставяне на молба до кредитора, респ. представяне на друго заместващо обезпечение - например запис на заповед. Счита, че потребителят не е имал намерение да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, а е имал за цел да се обогати неоснователно със завеждане на последващи искове. В този смисъл поддържа, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД.

Твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и фиксирани параметри за срока на договора. Предвид изложеното счита, че клаузата за неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, като преценката за това следва да бъде осъществена във всеки конкретен случай. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която тази неустойка е уговорена. Неоснователно ищецът се позовавал на чл.33, ал.1 ЗПК доколкото в настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за забавено изпълнение на потребителя. Смята, че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК и че на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея.