Решение № 1488 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1488 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20231100513984 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 200099276 от 02.08.2023 г., постановено по гр. дело №29518/2020 г. на СРС, ГО, 47-ми състав са осъдени собствениците от етажна собственост, находяща се в сграда „Ултима“ с адрес гр. София, ул. ****, да заплатят на Л. В. Е., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж.к. „Красно село“, ул. ****, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата от 23 400,00 лева, заявена като частичен иск от общо 36 800 лева, представляваща обезщетение за ползване от ответниците без основание на собственото на ищеца строително скеле в периода от 01.06.2015 г. до 25.03.2019 г.; сумата от 10 450,00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на собственото на ищеца строително скеле в периода от 26.03.2019 г. до 08.07.2020 г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на подаване на исковата молба - 08.07.2020 г. - до окончателното изплащане, както и сумата от 1 186,00 лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, представляваща направени по делото разноски.

Срещу решението на СРС е постъпила въззивна жалба вх. № 25035058/20.09.2023 г., подадена от етажните собственици в етажна собственост на сграда „Ултима“ с адрес: гр.

София, ул. ****, представлявани от членовете на управителния съвет на етажната собственост И.И.К.-Ж., К.Д.К. и Е.М.М., чрез пълномощника им адв. Г. С.. Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и постановено в нарушение на процесуалните правила, по съображения подробно изложени в жалбата. Поддържа се, че първостепенният съд неправилно се е позовал на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение № 20103092 от 23.04.2021 г„ постановено по гр. д. № 22655/2019 г. по описа на СРС, I-во г. о., 173- ти състав, тъй като то се отнася за осъждане на съсобствениците в етажна собственост на сграда „Ултима“ да заплатят на ищеца в настоящото производство сумата от 3 600 лева, представляваща част от обезщетение в общ размер 36 800 лева, за ползване без основание на съвкупност от вещи - 1 комплект за строително скеле, за периода от 01.06.2015 г. до 25.03.2019 г. С обжалваното решение СРС се е произнесъл по иск за ползване не на съвкупност от вещи, а на една вещ строително скеле. Счита се, че става въпрос за различни обекти, поради което не е налице обвързаност на страните и съда от силата на присъдено нещо. Навежда се още, че в мотивите на обжалваното решение не са обсъдени никакви доказателства за това, че процесното скеле се е намирало в държане на ответниците и след 25.03.2019г. На последно място се прави оплакване, че неправилно е определен размерът на дължимото обезщетение.

В тази връзка се изтъква, че определеното обезщетение надвишава самата стойност на въпросното скеле. Моля т обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират присъждане на направените разноски по делото.

Въззиваемата страна - ищец Л. В. Е. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд.

Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от Л. В. Е., срещу етажните собственици от етажна собственост на сграда, находяща се в „Ултима“ с адрес гр. София, ул. ****, обективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за сумата от 23 400,00 лева частична претенция - част от вземане в общ размер от 36 800,00 лева, представляваща обезщетение за ползване от ответниците без основание на собственото на ищеца строително скеле за периода от 01.06.2015 г. до 25.03.2019 г. и за сумата от 10 450,00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на собственото на ищеца строително скеле в периода от 26.03.2019 г. до 08.07.2020 г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на подаване на исковата молба - 08.07.2020 г. - до окончателното изплащане на сумите. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от 2

ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи и при преценка на правилността на постановеното решение, настоящият съдебен състав намира следното:

Предмет на разглеждане в настоящото производство са предявените от Л. В. Е., срещу етажните собственици в жилищна сграда, находяща се в сграда „Ултима“ с адрес гр.

София, ул. ****, два обективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за сумата от 23 400,00 лева - частична претенция от общо вземане в общ размер от 36 800,00 лева, представляваща обезщетение за ползване от ответниците без основание на собственото на ищеца строително скеле за периода от 01.06.2015 г. до 25.03.2019 г. и за сумата от 10 450,00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на собственото на ищеца строително скеле за периода от 26.03.2019 г. до 08.07.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба - 08.07.2020 г. - до окончателното им изплащане.

Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, следва да бъде доказан следния фактически състав: увеличение на имуществото на ответника за сметка на намаляне на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и същи факти. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова разпоредба се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

Общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е налице в случаите, когато лице- несобственик ползва вещ без правно основание за това и препятства собственика да си служи с нея съобразно нейното функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на вещта препятства възможността собственика лично да я ползва или да я отдава под наем /на правно основание/ и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от ответника, който не е собственик на процесната вещ произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на вещта за процесния период. Възникването на спорното материално право, предмет на предявените искове по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, предпоставя осъществяването на следните материални предпоставки: 1. ответниците да са ползвали през релевантния период без правно основание процесната вещ; 2. ищецът да е собственик на тази вещ и не е могъл да я ползва лично или е бил лишен от възможността да получава граждански плодове от тази вещ; 3. ответниците да са се обогатили със спестеното наемно възнаграждение за ползване на вещта; 4. ищецът да е обеднял, поради невъзможността лично да ползва вещта или да получава от нея граждански плодове; 5. връзка между обедняването и обогатяването, която е обусловена от общи факти и 6. за ищеца да липсва друг ред за защита на съдебно предявеното субективно право.

Правилно първинстанционният съд е приел, че ищецът е носител на правото на 3 собственост на процесното строително скеле, както и че са налице правопораждащите факти на спорното материално правоотношение по първият иск, заявен като частичен, като се е позовал на обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо на решение № 20103092 от 23.04.2021 г., постановено по гр. д. № 22655/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 173ти състав, влязло в сила на 26.05.2021 г. С този съдебен акт въззивниците - ответници в настоящото производство са осъдени по предявен частичен иск да заплатят на въззиваемата страна - ищец по настоящото дело - Лю. В. Е. сумата от 3600,00 лева, представляваща част от обезщетение в общ размер от 36800,00 лева за ползването без основание на съвкупност от вещи - комплект за строително скеле, за периода от 01.06.2015 г. до 25.03.2019 г. Със същото решение въззивниците - ответници – етажни собственици в етажна собственост на сграда „Ултима“, находяща се в гр. София, ул. „****“ № 6, са осъдени и да предадат на въззиваемата страна - ищец Л. В. Е. съвкупност от вещи - комплект за строително скеле, съобразно спецификация по фактура № 207/05.05.2012 г., издадена от „Стройтек“ ЕООД, при отчитане на демонтираните негови части по приемо-предавателен протокол от 11.05.2013 г.

Обвързващото действие на решението, с което е уважен частичния иск се разпростира върху всички юридически факти, от които произтича спорното материално правоотношение. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по тълкувателно дело №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение при уважаване на частичен иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.