Решение № 195 от 19.05.2023, Окръжен съд - Плевен
- Съд
- Окръжен съд - Плевен
- Дело
- Въззивно гражданско дело 236/2023
- Вид
- Решение № 195
- Подписан
- 19.05.2023
- Състав
- ВЕСЕЛА ЛЮБОМИРОВА САХАТЧИЕВА, КРАСИМИР ИВАНОВ ПЕТРАКИЕВ, РЕНИ МИХАЙЛОВА СПАРТАНСКА
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.3 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.171 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.103 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.76 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11 · Закон за местните данъци и такси
- чл.64 ал.1 · Закон за местните данъци и такси
- чл.51 · Семеен кодекс
- чл. 57 ал. 1 · Семеен кодекс
- чл.57 ал.2 · Семеен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 195 гр. Плевен, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:
РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря МАРИ СЛ. ЙОНЧОВСКА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно гражданско дело № 20234400500236 по описа за 2023 година Производство по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 913/16.06.2022 г., постановено по гр. дело № 1691/2021 г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е признал за установено, на основание чл.439 ГПК, по отношение на В. К. Н., ЕГН **********, гр.
Плевен, ул. ***, че Й. Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. *** не дължи плащане на сумата 1634,00 лв. /от които 975,00 лв. като погасени по давност и 659,00 лв. погасени чрез прихващане/, за която сума е издаден изпълнителен лист № 3745 от 29.05.2017 г. по гр.д. № 2159/2017 г. по описа на РС – гр.
Плевен, като за разликата от 1634,00 лева до предявения размер от 5625,67 лв. е отхвърлил иска, като неоснователен и недоказан.
Осъдил е В. К. Н., ЕГН **********, гр. Плевен, ул. *** да плати на Й.
Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. ***, направените деловодни разноски в размер на 245,44 лева.
Осъдил е Й. Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. *** да плати на В.
К. Н., ЕГН **********, гр. Плевен, ул. ***, направените деловодни разноски в размер на 911,06 лева.
Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е постъпила въззивна жалба от В. К. Н. чрез процесуалния му представител – адв. М. К. от Пл.АК в частта, в която частично е уважена исковата молба на Й. Б. М. и е признато за установено по отношение на В. К. Н., че същата не 1 дължи плащане на сумата 1 634,00 лева, от които 975,00 лв. като погасени по давност и 659,00 лв. като погасени чрез прихващане, за която сума е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 2159/2017 г. по описа на ПРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20218140400005 на ЧСИ Н. В..
По отношение на сумата 625,00 лв., въззивникът счита, че ищцата в първоинстанционното производство Й. Б. М. е заплатила тази сума преди образуване на изпълнителното дело /за месеците юни, юли, август, септември и октомври 2017 г./ и след като е представила надлежни доказателства с прилагането на платежни нареждания, изрично в приложеното становище до ЧСИ, В. К. Н. е заявил, че с оглед представените доказателства за плащането, не възразява тази сума да бъде приспадната от дълга по делото.
Това приспадане и изчисляване на размера на дълга е извършено от ЧСИ и следва да се извърши по закон от него при изплащане на вземането и извършване на разпределението и при определяне на размера на дълга. Видно от изготвеното разпределение на 01.07.2021 г., което към момента не е влязло в сила, поради обжалване от страна на Й. Б. М., направено след образуване на настоящето дело, тази сума изрично е записана, че е сторнирана от размера на задължението, като призната от взискателя, тъй като за нея са представени доказателства по изпълнителното дело. В този смисъл, въззивникът счита, че за въззиваемата Й. Б. М. липсва какъвто и да било правен интерес да води отрицателен установителен иск и да се претендират съдебни разноски.
По отношение на възражението за недължимост на суми, представляващи месечни вноски, поради погасяване по давност за периода месец юни 2017 г. до месец октомври 2017 г., въззивникът счита същото за абсолютно неоснователно, тъй като е платено, а за месеците ноември 2017 г., декември 2017 г. и януари 2018 г. за неоснователно, тъй като не е погасено по давност.
Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че решението по иск по чл.57 ал.2 СК няма за предмет претендирано субективно материално право и по отношение на размера не се формира сила на пресъдено нещо, поради което въззивникът счита, че давността е петгодишна, тъй като е определена със съдебното решение по предявен иск по чл. 57 ал.2 от СК и одобрена съдебна спогодба. Въззивникът счита, че решението в частта за сумата от 975,00 лв., с което се уважава иска за недължимост, поради погасено по давност вземане е незаконосъобразно и неправилно, като моли, същото да бъде отхвърлено.
По отношение на сумата в размер на 659,00 лв., която съдът е приел, че е погасена чрез прихващане с настоящия съдебен процес, въззивникът В. К.
Н. счита, че е неоснователно и недоказано по размер. Сумата от 659,00 лв. въззиваемата Й. Б. М. е заплатила за данъци и такси, като тази сума е сбор от заплатени такива на дата 29.08.2019 г., но за периода 2012 г. до 2019 г. За 2012 г. и 2013 г. данъците са погасени по давност към датата на плащане и са недължими, а ищцата ги е заплатила доброволно, но няма право да ги прендира, тъй като не е следвало изобщо да ги плаща. Въззивникът счита, че няма как да се обогати неоснователно, тъй като не дължи погасено по давност 2 вземане. Това са данъци и такси битови отпадъци в периода, в който страните са били женени, поради което представената бележка за сумата от 378,16 лв. е абсолютно неотносима и неоснователна, тъй като касае данъци в периода 2015 г., 2016 г. и 2017 г., както и бележката за имотите в с. *** на обща стойност 58,13 лв., от която сумите за периода от 2012 г. до 2017 г. са недължими.
По отношение на имота в гр. Плевен, на ул. ***, представляващ бившето семейно жилище, което и понастоящем се ползва от въззиваемата Й.
Б. М. и тя дължи обезщетение, предмет на изпълнителното производство, въззивникът счита, че не дължи суми, тъй като таксата смет и данъка следва да се заплащат само от ползвателя и дори да се приеме, че В. Н. дължи половината от данък сгради за недвижимият имот за 2019 г., то сумата, която му се припада е 22,00 лв., а такса битови отпадъци в размер на 34,35 лв. следва да е дължима само за ползвателя на целия имот, а именно от Й. Б. М.
.
Въззивникът твърди, че вземането за обезщетение продължава да е изискуемо, тъй като имотът продължава да се ползва еднолично от въззиваемата Й. Б. М. и към настоящия момент, което се потвърждава и от факта, че тя плаща на кредитора по лична сметка, а не през съдия изпълнителя вземането всеки месец. Изпълнителното производство не е приключило и генерира допълнителни разходи, които длъжницата дължи с привилегия, тъй като са разходи за ЧСИ и такси по изпълнителното производство и разноски на взискателя .
С оглед на това, въззивникът В. К. Н. моли Окръжния съд, да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира направените разноски за двете инстанции, съобразно представен списък на разноските.
Постъпил е писмен отговор от въззиваемата Й. Б. М. чрез процесуалния й представител адв. П. М., в който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваната му част, като правилен, законосъобразен и кореспондиращ на установената фактическа обстановка и приобщения по делото доказателствен материал.
По отношение на сумата от 625,00 лв., представляваща сборът на заплатените преди образуване на изпълнителното дело месечни вноски от по 125,00 лв. за периода месец юни – месец октомври 2017 г., в писмения отговор от страна на въззиваемата се излага становище, че независимо от направеното признание, към момента на инициирането на настоящото производство нито от страна на взискателя, нито от страна на ЧСИ обективно са предприети някакви действия или да са постановени актове, от които да е видно, че дългът е редуциран с тази сума. Няма каквато и да е официално обективирана промяна в сумите, фигуриращи в изпълнителния лист и в поканата за доброволно изпълнение. В този смисъл, въззиваемата счита, че за нея към момента на предявяване на иска е съществувал правен интерес от завеждане на делото, съобразно действията на насрещната страна, а 3 обстоятелството, че в извършеното на 01.07.2021 г. разпределение е била сторнирана тази сума е напълно ирелевантно, тъй като това е направено много след депозиране на исковата молба.
На следващо място, по отношение на възражението във въззивната жалба досежно настъпила погасителна давност по отношение на наемните вноски за периода 29.05.2017 г. - 28.01.2018 г., въззиваемата Й. Б. М. изразява становище, че въззивникът не е навел конкретни аргументи за неправилност на решението, а е изразил единствено несъгласие със становището на съдебния състав, което, според въззиваемата, съответства изцяло с указаната в съдържанието му задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.
290 от ГПК. Съдебният акт не обективира присъдено по съдебен ред вземане и последното не се ползва от изключението, въведено с нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Безспорно е, че задължението на въззиваемата има характер на наемна вноска, а съгласно чл.111, б.„в“ от ЗЗД, наемните вноски се погасяват по давност с изтичане на три години от настъпване на падежа. Въззиваемата счита за напълно неразбираеми възраженията на въззивника, касаещи наемите за месеците ноември 2017 г., декември 2017 г. и януари 2018 г., тъй като същият признава, че първата от тях следва да се счита погасена на 02.12.2020 г., което не е съображение за неправилност на решението, след като давността е прекъсната едва на 28.01.2021 г. и в този смисъл, не са налице основания за ревизиране на съдебния акт в посочената част.
На следващо място, досежно прихванатата сума от 659,00 лв., за която въззивникът твърди, че голяма част от погасените публични задължения са натрупани преди развода на страните, въззиваемата счита, че това обстоятелство е напълно ирелевантно. Безспорно е, че същите са се формирали като ангажимент и на двамата съпрузи и съсобственици, като след разтрогването на брачната връзка непогасените такива са се трансформирали в разделни задължения и всеки един от тях отговаря за частта, съответстваща на квотата му в собствеността. В случая е от значение само факта, че плащането е извършено през 2019 г., след влизане в сила на развода. Сумата от 659,00 лв. представлява единствено частта от данъците и таксите, съставляваща личното задължение въззивника.
По отношение на възражението във въззивната жалба за това, че данъците за 2012 г. и 2013 г. са били погасени по давност, въззиваемата счита, че това е ново възражение, наведено едва с въззивната жалба и същото се явява преклудирано. В случай, че това възражение не бъде преценено като преклудирано, въззиваемата заявява, на първо място, съобразявайки нормата на чл.171 от ДОПК, че давностният срок за задълженията за 2013 г. започва да тече на 01.01.2015 г., тъй като тя следва 2014 г. - годината, през която е следвало да бъдат заплатени данъците за 2013 г. и този 5-годишен отрязък от време е приключил в края на 2019 г., след извършеното от нея плащане.
Независимо от това, дори и вземанията действително да са били погасени по давност, то това съвсем не означава, че същите не са дължими. С настъпването на давността единствено се погасява възможността за принудителното им събиране, но самото притезание не се заличава автоматично.
4
Напълно неоснователно е и възражението във въззивната жалба, че такса смет и данъкът за недвижими имоти следва да се заплащат само от ползвателя. Частта от имотите, за които са заплатени въпросните публични задължения се ползват от ищцата по силата на възникнало по чл.57 ал.2 от СК наемно правоотношение, а не на учредено вещно право на ползване. Съгласно Закона за местните данъци и такси, такса смет и данъкът за недвижими имоти се заплащат от собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване, а в случая, въззиваемата се явява фактически ползвател по облигационно отношение.
Според въззиваемата, неоснователно е и възражението, че същата е следвало изрично да посочи кои точно насрещни права се считат за погасени.
Прихващането е извършено по отношение на парични задължения, като законодателят не изисква допълнителна детайлизация на същите.
Моли Окръжния съд, да остави без уважение депозираната въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно. Претендира направените деловодни разноски.
Разпечатката съдържа 39 от 93 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f44b9e4f-25a8-436c-b7ae-71627a30e847