Определение № 199 от 20.01.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 199 гр. София, 20.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20248002101425 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 410/29.11.2023 г. по в. гр. д. № 88/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 260020/12.10.2022 г. по гр. д. № 1320/2020 г. на Районния съд Пещера, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Н. и Т. С. Начева срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, иск за приемане за установено, че ответната страна не е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски в размер на 2 371,00 лева, а по сметка на районния съд - 70,00 лева, съставляващи доплащане за възнаграждение на вещо лице; решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на ищците В. Л. В., Т. И. В. и Д. Н. Говедарска.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания за неправилност - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, са подали ищците П. Г. Н. и Т. С. Начева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Следва ли държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, като ответник по предявения отрицателен установителен иск, при осъществяване на пълно и главно доказване да противопостави на ищците всички основания, по силата на които държавата е придобила правото на собственост върху процесния имот, в т. ч. да индивидуализира претендираната част от ПИ с идентификатор [№].

Касаторите са обосновали този въпрос с довода, че по делото няма доказателства процесният имот - част от ПИ с идентификатор [№]9, да е собственост на държавата, а върху скиците, представени по делото, Службата по ГКК - П. е отбелязала, че държавата не 1 притежава идеални части и че целият имот има за собственик П. Н. с ид. ч. 1:1. Сочат, че не са представени доказателства за индивидуализацията на частта от ПИ с идентификатор [№], претендирана от държавата; тази част не е индивидуализирана и от експертизата по гр. д. № 38/2011 г., както и от двете експертизи, приети от първоинстанционния съд, а твърденията, че процесният имот бил гора-балталък, не съставлявали такава индивидуализация; дори да се приеме, че процесният имот е част от ПИ с идентификатор [№], не е установено да е извършена делба по реда на чл. 66 ППЗДС вр. чл. 36 ЗС.

2. Допустим ли е косвен съдебен контрол върху влязлото в сила решение № 2300А/18.05.2005 г. на ОСЗГ - Б. с приложена към него скица и удостоверение по чл. 13, ал.

4 и 5 ППЗСПЗЗ, постановено по влязлото в сила решение на Районен съд - Пещера на основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ.

Според касаторите неправилно решаващият съд е приел, че решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не препятства косвения съдебен контрол по смисъла на ТР № 5/14.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, в което не се посочвало, че то има приложение само по отношение на решенията по чл.

14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Позовават се на частта от мотивите към ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВКС, в която се посочва: „Възможно е искът по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ да има за предмет установяване правото на собственост“, като добавят, че този предмет се припокрива с предмета на жалбата по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ при постановен отказ за възстановяване поради недоказано право на собственост на заявителя преди внасянето му в ТКЗС, и считат, че в настоящия случай с влязлото в сила решение по гр. д. № 364/2004 г. е установено, че ищците са собственици на процесния имот и имат право да им бъде възстановена собствеността.

3. Допустимо ли е урбанизирана територия да се възприема като част от държавния горски фонд.

Като се позовават на определението „гора“ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за горите от 1958 г. (отм.), касаторите сочат, че в противоречие с посочената разпоредба въззивният съд е приел, че е допустимо урбанизирана територия, каквато е селищното образувание „Дълбок дол-Цигов чарк-Конрастената“ при язовир „Б.“, да съставлява горски фонд, като изцяло погрешно било становището на съда, че поради липса на осъществена процедура за промяна на предназначението посоченото образувание е горски фонд.

Като подвъпрос е поставено питането: Може ли да се прилагат разпоредбите на Закона за горите (ЗГ) от 1997 г. за урбанизирани територии с утвърдени РЗП и ОГП, влязъл в сила на 29.12.1997 г., т. е. допустимо ли е обратно действие на законовите норми на чл. 14-14г ЗГ от 1997 г. по отношение на процесната урбанизирана територия с утвърден ОГП през 1973 г. и утвърдени кадастрални, застроителни и регулационни планове през 1980 г., одобрени съгласно действащото законодателство в този период за устройство на територията по ЗТСУ.

Въпросът е обоснован с тезата на касаторите, че въззивният съд е нарушил забраната за обратно действие на законовите норми - в случая на ЗГ от 1997 г. (отм.), както и не е направил разлика между липсата на административна процедура по чл. 14-14г ЗГ от 1997 г.

(отм.) за промяна на предназначението на част от горския фонд от гора в урбанизирана територия и реално променено предназначение на територията, тъй като не можело вече 2 урбанизирана територия да се променя последващо в гора.

4. Има ли обвързваща сила диспозитивът на влязлото в сила решение на Районния съд Пещера по гр. д. № 364/2004 г., с което е признато на праводателите на ищците правото на собственост и правото на възстановяване на собствеността върху процесния имот, за решаващия състав на ПРС, постановил решението по гр. д. № 1320/2020 г., и за въззивния съд, постановил обжалваното решение по гр. д. № 88/2023 г.

Касаторите твърдят, че въззивният съд е пренебрегнал задължителната за съдилищата сила на влезлите в сила съдебни решения, в случая на влязлото в сила решение по гр. д. № 364/2004 г., с което е установено, че процесният имот е земеделска земя, съставляваща културен вид ливада, собственост на Н. П. - наследодател на праводателите на ищците, на които е възстановено правото на собственост с решение на ОСЗГ- Б. № 2300А/18.05.2005 г.

5. Допустимо ли е решаващият съд да пренебрегне доказателствената сила на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, който е представен като писмено доказателство с исковата молба и е приет от съда.

Според касаторите това е писмо № 450/12.04.2013 г. на директора на ГС - Р. до ищеца П. Н., според което процесният имот не попада в територията на държавния горски фонд, стопанисван от посоченото горско стопанство.

Като подвъпрос е формулирано питането: Допустимо ли е да се изключи от доказателствения материал СГЕ на вещото лице Е. М., към която е приложена скица и описание на отразените в нея имоти, попадащи в ГФ, и същите са приети като неразделна част от диспозитива на решението по гр. д. № 38/2011 г., приподписани от съдебните състави на ПРС и ПОС.

Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като към изложението прилагат копия от ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС и ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

От ответника по касация - ответник по делото, представляван в производството пред ВКС от Й. Х. - гл. юрк. на Регионалната дирекция по горите - П., е постъпил писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. От третите лица-помагачи не е постъпил писмен отговор.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Iво г. о., намира следното:

За да приеме, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим, а исковата молба е редовна, въззивният съд се е позовал на влязлото в сила определение № 278/17.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 363/2023 г. на Апелативния съд - П.. Исковата претенция е приета за допустима, доколкото с уточненията на иска се твърди, че държавата е призната за собственик на част с площ от 4 093 кв. м. от ПИ с идентификатор ***, въз основа на което е инициирала промяна на кадастралната карта и обособяването на посочената част в самостоятелен поземлен имот с идентификатор [№]. Съдебното признание на правото на собственост и последвалите действия обосновават наличието на правен спор, с които реално са засегнати правата на ищците.

По делото е установено, че с влязло в сила решение № 127/09.12.2004 г. по гр. д. № 364/2004 3 г. на Районния съд - Пещера, в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, е признато правото на наследниците на Н. П. - Л. Д. П., П. Н. П. и Д. Н. П., да възстановят правото си върху ливада от 5,190 дка, находяща се в местността „Цигов чарк“ в землището на [населено място], при посочени съседи. Въз основа на това решение е постановено решение № 2300А/18.05.2005 г. на ОСЗГ - Б., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на П. върху ливада от 4,756 дка, седма категория, по кадастрален план от 1980 г. в населено място на курорт „Язовир Б.“, местността „Цигов чарк“, и попадащ в кв. 23, УПИ [№]-Индивидуално и обществено вилно застрояване, с пл. № 1901.

Впоследствие посочените наследници на П. са се снабдили с н. а. № 52, том VI, рег. № 9132, н. д. № 929/09.11.2005 г., а с н. а. № 65, том VI, рег. № 7206, н. д. № 372/11.11.2005 г. Л. Д. П. и П. Н. П. са продали на Д. Н. Говедарска 1/6 ид. ч., а на В. Л. В. - 3/6 ид. ч. от имота.

Ищците, сега касатори, са придобили имота в режим на съпружеска имуществена общност, чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 134, том IV, рег. № 5555, н. д. № 675/26.06.2008 г., с В. Л. В., Т. И. В., Д. Н. Говедарска и А. Д. Говедарски.

През 2011 г. е възникнал спор за собственост между [община] и държавата по отношение на имоти, част от държавния горски фонд, сред които попада и имотът, придобит от ищците. С влязло в сила решение № 427/31.07.2013 г. по гр. д. № 38/2011 г. на Районния съд - Пещера, потвърдено с решение № 614/21.12.2013 г. по в. гр. д. № 899/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 261/12.06.2014 г. по гр. д. № 2597/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието за установено по отношение на общината, че държавата, чрез Министерството на земеделието и храните, е собственик на недвижими имоти, един от които е имот в отдел 194, част от подотдел И, идентичен с имоти от масив 02837.503, както и части от имоти, сред които имот 369, съгласно скица на вещо лице, приподписана от съда. Като категорично установено от данните по делото въззивният съд е приел, че сред имотите, за които е прието, че са собственост на държавата, попада и имотът, върху който претендират права ищците. Съдът е посочил, че последните не са обвързани от влязлото в сила решение по гр. д. № 38/2011 г., тъй като не са участвали в това производство, но съдебният акт представлява писмено доказателство, чиято доказателствена сила не може бъде отречена и пренебрегната.

Съобразявайки вида на предявения иск - отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е посочил, че в това производство ответникът следва да докаже отричаното от ищеца право, поради което е обсъдил доказателствата, на които държавата като ответник се позовава, за да обоснове своите права върху имота, съответно - да отрече правата на ищците.

В тази насока въззивният съд е обсъдил влязло в сила решение № 234/1886 г. по гр. д. № 54/1884 г. на Т.-Пазарджишкия окръжен съд, с което е установено, че спор за собственост между общините Р. и Б. е решен в полза на Община - Р., през 1907 г. е извършен въвод, видно от въводителен протокол от 12.07.1907 г. по изп. д. № 1170/1907 г. С решение по гр. д.

№ 509/1928 г. на Пловдивския апелативен съд е признато правото на изключително ползване на жителите на Р. върху горите и жителите на Б. са осъдени да се въздържат от препятстване жителите на Р. да ползват гората. От дефинитивен стопански план на Раковскатата общинска 4 гора, съставен през 1930 г., утвърден с Указ № 129/26.07.1930 г. (обн. ДВ, бр. 103 от 1930 г.), е видно, че горите са предоставени като „балталъци“ от старо време на жителите на Р. за общо ползване. С протокол от 02.10.1941 г., издаден по реда на чл. 20 от Закона за горите, Ракитовската общинска гора е включена в горското стопанство. Въз основа на съставения протокол е издадено Постановление № 19727/07.11.1941 г. (обн. ДВ, бр. 17 от 1942 г.) на Министерството на земеделието и държавните имоти.