Решение № 1806 от 15.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1806 гр. София, 08.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Ж, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Татяна Костадинова

Членове:

Радостина Данаилова

Владимир Вълков като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20221100505745 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 435 ГПК.

Образувано е по жалба на ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ срещу постановление за разноски по изпълнително дело 20228600400403 по описа на ЧСИ В.М. досежно определения размер на адвокатското възнаграждение и начислената такса по т. 26 ТТРЗЧСИ върху оспорваната разлика. В жалбата се твърди, че единствените извършени от процесуалния представител действия са подадена молба за образуване на изпълнителното дело и не са предприемани действия за удовлетворяване на паричното вземане. Застъпена е теза, че дължимото възнаграждение е по чл. 10 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) и оспорва да е приложима нормата на чл. 10 т. 2 от Наредбата. Иска се постановлението да бъде отменено в обжалваната част. Претендират се и разноски, направени по повод на жалбата както и юрисконсултско възнаграждение.

По жалбата не е постъпил отговор от взискателя в изпълнителното прозиводство П.К..

В мотивите си, относими към повдигнатия в процеса спор, частният съдебен изпълнител В.М. приема, че всеки взискател има право да ползва пълномощник за образуване на изпълнително дело и процесуалното му представителство. Сочи, че при сключване на договора за правна защита и съдействие взискателят не би могъл да знае как ще се развие производството, какви действия ще се наложи да се предприемат и какъв ще е обемът на ангажиментите за адвоката. Смята също така, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се редуцира само при установено несъответствие с фактическата и правна сложност на делото. В случая се твърди, че по молба на процесуалния представител 1 на взискателя е наложено обезпечение. Смята и че делото е усложнено поради дадения от длъжника повод за образуването му –липсващо доброволно плащане преди образуване на изпълнителното производство, както и на доброволно плащане на дълга дори и след като длъжникът е узнал за образуваното изпълнително производство. Сочи, че плащането следва наложен запор върху банкови сметки. Застъпва теза, че адвокатското възнаграждение е определено в минимален размер при отчитане на установения механизъм за фиксирана сума и половината от сумата, предмет на изпълнение. Застъпена е и теза, че нормата на чл. 78 и сл. ГПК не намират приложение в случая, тъй като предмет на производството е съдебен контрол за процесуалната законосъобразност на действията и актовете на органа по принудително изпълнение.

По допустимостта на жалбата

Жалбата е подадена в предписания от закона срок, изхожда от лице, овластено да търси защита от принудително изпълнение и касае изрично указано от закона като подлежащо на обжалване действие – разрешеният от съдебния изпълнител въпрос за отговорността за разноските в изпълнителното производство.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Изпълнителното производство е образувано по искане на П.Д.К. да бъдат събрани две парични вземания от по 2346 лв.

Поканата за доброволно изпълнение до длъжника ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ е връчена на 11.05.2022 г.

На 13.05.2022 г. процесуалният представител на взискателя е поискал да бъде наложен запор по банковите сметки на длъжника в две посочени банки за сумата 5926,32 лв..

На същата дата е издадена сметка за размера на дълга, в която се сочи като дължима с пропорционална такса с ДДС в размер на 520,42 лв. каквато сума е посочена и в поканата за доброволно изпълнение.

На 17.05.2022 г. по сметка на ЧСИ от името на длъжника е преведена сума в размер на 5926,32 лв. с указание да съставлява служебен превод.

На 18.05.2022 г. по сметка на ЧСИ е постъпила сумата 5843,82 лв. с указано основание CLAIM. ЧСИ С оглед и посоченото от ЧСИ М. съдът приема, че тази е и доброволно заплатената от длъжника сума.

При тези факти от правна страна съдът намира следното:

Макар и законът да ангажира пряко съдебния изпълнител да приведе в изпълнение предходно установено вземане, като ръководещ принудителното изпълнение орган нему е възложено да разреши и материалноправния въпрос – възниква ли отговорност за разноски и ако – в какъв обем следва да бъде възложена в тежест на длъжника. При все, че нормата на 2 чл. 79 ГПК утвърждава като правило отговорността на длъжника за разноските, съпътстващи принудителната реализация на вземането, изрично определя границата й – длъжникът отговоря за разноските, които са били необходими за събиране на вземането (чл.

79 ал. 1 т. 3 ГПК). Израз на този принцип е и правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК, поради което очертаните в нормата критерии са напълно приложими и в изпълнителното производство.

Предвид ангажимента за адвокатурата да обезпечи защита на правата и законните интереси на частноправните субекти по силата на законова регламентация с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) висшият орган на самоуправляващата се професионална общност огласява суми, гарантиращи възможност за търсещия защита да я получи. Както отбелязва и съдебният изпълнител договореното възнаграждение в случая съответства на предвидения минимум в Наредбата. Освен по размер обаче наредбата очертава и процесуалните действия, оправдаващи съответния размер на възнаграждение.

Нормата на чл. 10 т. 1 от Наредбата еднозначно разграничава образуването на изпълнителното производство от процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания (чл. 10 т. 2 от Наредбата). Доколкото представителството е неизбежно и при образуване на изпълнителното производство.еднозначно се налага извод, че водеща при диференцирането на тези две хипотези е спецификата на двете самостоятелни фази в изпълнителното производство. Макар и липсващото доброволно изпълнение да дава повод за пристъпване към принуда, законодателят ангажира съдебния изпълнител да осигури възможност за доброволно изпълнение и в рамките на изпълнителното производство – чл.

428 ГПК. Тази предварителна фаза е задължителна, но и ограничена във времето и по отношение на възможното въздействие. Възможностите на съдебния изпълнител са ограничени до обезпечаване на изпълнението, което неизбежно рефлектира и върху ограничените възможности за взискателя, съответно неговия адвокат да поиска налагане на обезпечение. Следователно, тази фаза на изпълнителното производство обективно предполага представа за ангажимента на адвоката, логично обуславящо и определеният размер на възнаграждение от 200 лв. (чл. (0 ал. 1 т. 1 от Наредбата).

Бездействието на длъжника в очертаната предварителна фаза на изпълнителния процес обуславя следващия етап на същинско принудително изпълнение. Този етап се характеризира с очертаната и от съдебния изпълнител неустановеност както във времето, така и досежно очаквания ангажимент за адвоката. Именно на тази специфика е призван да отговори механизмът за определяне минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен с чл. 10 т. 2 от Наредбата. Нормата изрично предвижда кумулативност на процесуалното представителство и присъщата за тази фаза цел – извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания.

Както е посочил и съдебният изпълнител, а видно и от отбелязването върху изпълнителния лист дължимото в случая вземане е събрано още в първата фаза. Събраната сума за взискателя препятства развитието на фазата по същинско принудително изпълнение.

3

Поисканото обезпечение не е действие, насочено към удовлетворяване на вземането, а съставлява средство за осигуряване тази възможност.

Затова и постъпилата сума включително и въз основа на наложен запор по силата на чл. 508 ал. 3 ГПК не сочи на изпълнително действие с очертаната специфична цел, за да бъде третирано в контекста на чл. 10 т. 2 от Наредбата. Обстоятелството, че процесуалният представител на взискателя е депозирал самостоятелна молба, вместо да включи искането още в молбата за образуване на изпълнителното производство сочи на реализиран избор на процесуално поведение, който обаче не разкрива усложнение на делото от фактическа или правна страна.

От друга страна взискателят е в правото си да избере дали ще ползва адвокатска защита и съдействие, но и е свободен да определи възнаграждението, което му гарантира участие на конкретен избран адвокат. В контекста на очертаната разлика изключително от взискателя зависи и дали ще ангажира адвоката за евентуалната фаза на принудително изпълнение и кога ще направи това – преди или след като производството я достигне. По аргумент от чл. 79 ал. 1 т. 3 ГПК длъжникът не носи отговорност за направени разноски по неприложени изпълнителни способи и следователно на по-голямо основание няма причина да възстановява контролиран от взискателя разход, който, предвид изпълнението в указания с поканата срок, обективно не може да се развие. Следователно, този разход пряко произтича от предпочитанието на взискателя, а не допринася за удовлетворяване на притезанието, за да бъде сметнат за необходим.

По изложените съображения няма основание за кумулиране на минималните размери на възнаграждение за адвокат по чл. 10 т. 1 и т. 2 от Наредбата. Изпълнението в срока по чл.

428 ГПК ангажира длъжника да възстанови направения от взискателя разход в определения размер с чл. 10 т. 1 от Наредбата. Ето защо основателно е възражението за прекомерност за сумата над 200 лв., което обуславя и отмяна на обжалваното постановление в тази му част.

По оспорената такса по т. 26 ТТРЗЧСИ

С оглед нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК е обвързан от търсената защита, ограничена до съответстващата част от таксата по т. 26 ТТЗЧСИ на оспорения размер на приетото в изпълнителното производство адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 78 ЗЧСИ таксите осигуряват изпълнение на изпълнителни или други действия, в което именно се изразява съдържанието на дължимата от частния съдебен изпълнител услуга. Изрично е указано, че размерът им се определя нормативно. Тарифата разграничава отделните действия като определя и съответна такса, а по т. 26 ТТЗЧСИ изрично е посочено, че тя произтича от събрана сума. С оглед принципа, че съдържанието на услугата, осъществявана от съдебния изпълнител е определена в закона, а размерът на разноските по изпълнението, ангажиращи отговорността на длъжника е лимитативно установен, понятието събрана, предполага реализирани от частния съдебен изпълнител действия и определя това възнаграждение като резултатно. Предвид и очертаната двуфазност на производството съдебният изпълнител е задължен да осигури възможност за 4 длъжника да плати преди да пристъпи на упражняване на принуда, за да събере дължимото. Съответно на това му задължение е и забраната в тази фаза на производството да осъществи принуда, за да удовлетвори вземането, а единствено да подготви условията за това, ако и когато бъде поискано от взискателя. В тази фаза частният съдебен изпълнител е ангажиран да изчака доброволно изпълнение.

Освен това, таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е типична за частния съдебен изпълнител.

Такава не се дължи, ако взискателят потърси съдействието на държавен съдебен изпълнител.

Понеже ефективността на изпълнението се проявява едва в същинската фаза на производството резултативната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ е принципно защитим стимул за частния съдебен изпълнител, осъществяващ услугата за собствена сметка за разлика от държавния съдебен изпълнител. Понеже тази такса е за сметка на длъжника няма причина да бъде държан отговорен за нея само защото взискателят е предпочел да се възползва от услугите на частния съдебен изпълнител. След като изпълняемото право е удовлетворено стимулът, произтичащ от очертаната резултативна такса, остава безпредметен. Макар и сумата да е постъпила по сметка на частния съдебен изпълнител, плащането е резултат на очакваното от законодателя длъжникът да поеме отговорност и да осигури в кратък срок удовлетворяване на вземането. С други думи, сумата макар и получена по сметката на ЧСИ не е резултат от негови изпълнителни действия, а от поведението на длъжника било пряко, било опосредено чрез неговия длъжник.