Решение № 467 от 11.01.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. Пазарджик, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Петя Кр. Борисова като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20245200500723 по описа за 2024 година

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №253/05.07.2024г., постановено по гр.д.№1301/2023г. по описа на РС- Велинград е прогласен за нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, във чл.11, ал.1, т.9 и т.10, във вр.22, ал.1 ЗПК, сключения между М.

М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Велинград, ул.„Йорданка Чанкова“ 20А и „Неткредит“ ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет.10, представлявано от И. Н. Х., Договор за потребителски кредит №201911110847070005 от 11.11.2019г.

Осъден е на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА, Неткредит“ ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет.10, представлявано от И.

Н. Х.-С. да заплати на адв.Д. Ф., САК, с адрес на кантората: гр.София, ул.“Петър Парчевич“ №1, ет.5, ап.14, сумата 600лв., представляваща адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Осъден е „Неткредит“ ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет.10, 1 представлявано от И. Н. Х.-С. да заплати на М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Велинград, ул.„Йорданка Чанкова“ 20А, сумата от 495,64лв., представляваща заплатена държавна такса и депозит за възнаграждение за вещо лице.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от „Неткредит“ ООД, чрез мл.юриск. Д. Д..

Твърди се в същата, че постановеното съдебно решение е неправилно. В тази насока се сочи, че не изводът на съда за нищожност на клаузата уреждаща договорения годишен лихвен процент поради превишаване на трикратния размер на законната лихва е неправилен. В тази насока се визира, че за възнаградителната лихва /годишния лихвен процент такъв горен, максимално допустим праг, пряко и изрично не е въведен. Такъв максимален допустим горен праг на размера на възнаградителната лихва, косвено се счита за въведен с повелителната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по кредита до размер не по- висок от пет пъти размера на законната лихва

Сочи се, че с поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на длъжника /кредитополучател/ от едностранен произвол на по- силната страна, каквато е кредидодателят.

Визира се, че за да изведе посоченото нарушение, съдът по недопустим начин е „трансформирал“ договорената неустойка във вземане за възнаградителна лихва. Цитират се нормите на чл.19, ал.1 и ал.3 от ЗПК.

Твърди се, че неустоечната уговорка, дори да бъде прието, че е договорена в противоречие с добрите нрави, не се превръща във възнаградителна лихва и не съставлява такава.

Счита се, че неправилно и незаконосъобразно е да се прибавя към размера на ГПР и съответно към размера на възнаградителната лихва вземането за неустойка, уговорено в чл.6, ал.1 от договорите, представено като допълнителна печалба към лихвата с идеята тяхното обединение да доведе до извод за нарушаване на повеленото с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК ограничение.

Твърди се, че неустойката по чл.6, ал.1 от договорите не е елемент от ГПР на кредита и от същественото съдържание на договора /т.е. и без нея 2 договорите биха били сключени, за разликата от уговорката за лихва, като неотменима част от същественото съдържание/, понеже представлява разход при неизпълнение по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК. Цитират се разпоредби на чл.19, пар.2 и пар.3 от Директива 2008/48ЕО.

Сочи се, че липсва, както правна, така и житейска логика, законодателят да заложи правилото, че навсякъде в Европейския съюз, ГПР се изчислява при базово допускане, че страните изпълняват задълженията си по договора и същевременно да включи във формулата компонент, свързан с неизпълнение на задълженията по кредита. Дори и да се приеме, че неустойката е елемент от същественото съдържание а договор и е трябвало да бъде включена в ГПР, невключването й не води до недействителност на целия договор и съответно не лишава от действие уговорката за възнаградителната лихва.

Надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до нищожност на целия договор- чл.19, ал.5 и ал.6, във вр. с ал.4 от ЗПК.

Твърди се, че съдът не се е произнесъл по искането на дружеството за спиране на производството, на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, като в тази насока се твърди, че при постановяване на акт по същество по гр.д.

№31675/2020г. на РС- София, последния ще се произнесе инцидентно и по отношение на действителността на договора и неустоечната клауза.

Искането е да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което се отхвърли, като неоснователен предявения иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит от 11.11.2019г.

Моли се за присъждане на сторените деловодни разноски, включително 100лв.- юрисконсултско възнаграждение.

В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от М. М. С., чрез процесуалния й представител адв.Д. Ф. от АК- София.

Твърди се в същия, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. В тази насока се излага подробни съображения в неоснователността на изложените във въззивната жалба възражения.

Искането е да се потвърди решението на първоинстанционния съд.

Моли се за присъждане на съдебно- деловодни разноски.

3

С Определение №750/10.09.2024г., постановено по гр.д.№1301/2023г. по описа на РС- Велинград е оставена без уважение молба с вх.

№5062/12.07.2024г. от „Неткредит“ ООД, с която се иска от съда да измени Решение №253/05.07.2024г., по гр.д.№1301/2023г. по описа на РС- Велинград, в частта за разноските.

Против това определение е постъпила частна жалба от „Неткредит“ ООД, чрез процесуалния му представител мл.юриск. Д. Д..

Твърди се в същата, че постановеното определение е неправилно. В тази насока е налице позоваване на Решение C-438/2022 на СЕС и на база на което, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба №1 от 2004г. на ВАдС при определяне на адвокатското възнаграждение, а следва да го определи, съобразно фактическата и правна сложност на делото.

Сочи се, че производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което определеното адвокатско възнаграждение се счита за прекомерно.

Искането е да се отмени обжалваното определение, като присъденото адвокатско възнаграждение бъде намалено, поради неговата прекомерност.

В срок е постъпил писмен отговор на тази жалба от страна на М. М. С., чрез пълномощника й адв.Д. Ф.. Визират се в същия подробни доводи в насока неоснователността на подадената частна жалба.

Искането е последната да се остави без уважение и се потвърди обжалваното определение, тъй като присъдения, съобразно минимума по НМРАВ от първата инстанция хонорар в размер на 600лв. не е прекомерен.

В съдебно заседание, жалбоподателят „Неткредит“ ООД, редовно призовани, представител не се явява. От страна на процесуалния му представител е постъпило писмено становище в което се поддържа подадената въззивна жалба. Моли се същата да бъде уважена, по съображения изложени в нея, като се потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски. Прави се възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на въззиваемата страна.

Ответникът по жалбата- М. М. С., редовно призована, не се явява. От страна на процесуалния й представител- адв.Ф. е постъпило писмено 4 становище, в което се иска да се остави без уважение въззивна жалба, като неоснователна и се потвърди обжалвания съдебен акт. Моли се за присъждане на направените по делото съдебно- деловодни разноски. Прави се възражение за прекомерност.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:

Производството пред РС- Пазарджик е образувано по повод на подадена искова молба от М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Велинград, ул.„Йорданка Чанкова“ 20А, против „Неткредит“ ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет.10, представлявано от И. Н. Х.-С. с която са предявени обективно евентуално съединени искове, с правно основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, във чл.11, ал.1, т.9 и т.10, във вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, с които се иска да се прогласи недействителността на Договор за потребителски кредит № 201911110847070005 от 11.11.2019г., евентуално за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.6, ал.1 от договора.

Твърди се от ищцата, че по реда на ЗПФУР сключила с ответника Договор за потребителски кредит № 201911110847070005 от 11.11.2019г., по силата на който ищцата е усвоила заемен ресурс в размер на 1000лв. за срок от 12 месеца, с първа падежна дата 12.12.2019г. и последна падежна дата 12.11.2020г., при годишен лихвен процент- 41.05% и ГПР- 49.72%. Уговорено е, че общата сума, дължима от потребителя е 1236лв.

Сочи се, че съгласно чл.4, ал.3 от договора, заемополучателят се задължава в срок до края на деня, следващ сключването на договора да предостави гаранция, която да бъде за сума в размер на 1236лв. и със срок до 13.11.2020г., а съобразно чл.6 от договора, при неизпълнение на условието за предоставянето на гаранция кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1080лв., която се начислява месечно, считано от изтичане на срока по чл.4, ал.3 от договора.

Твърди се, че е изплатила изцяло чистата стойност на кредита, но на основание чл.23 от ЗПК не дължи престирането на лихва и на неустойка поради изначалната недействителност на договора за потребителски кредит.

Договорът е нищожен, съгласно чл.22 от ЗПК, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, 5 ал.1, т.9 от ЗПК- договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/, на основание чл.21 ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл.143, във вр. с чл.146 от ЗЗП. Излага, че в настоящия случай, договорната лихва надхвърля три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с добросъвестността кредиторът използва материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс.

Твърди се, че извършеното договаряне създава неравноправност в правоотношението като размерът на записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй като в нея не е включено вземането за възнаграждение за заплащане на пакет допълнителни услуги. Излага, че последното представлява скрита договорна лихва и твърди, че подобно договаряне е неравноправно, тъй като се заобикалят изискванията на чл.10. ал.1, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което е осъществено и основанието по чл.21 от ЗПК.

Визира се, че кредиторът не е изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1 във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 с произтичащите правни последици по чл.21 и по чл.22 от ЗПК, тъй като разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, като в него не е включена скритата под формата на неустойка и на такса експресно разглеждане на искането за кредит договорна лихва.

Сочи, че по силата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. Вземането от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Посочването в договора на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП- така решение 6 по дело С453/10 на СЕС.