Определение № 690 от 12.03.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 690 гр. Бургас, 12.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Радостина П. Иванова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500205 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.274, ал. 1 т. 1 от ГПК и е образувано пред настоящата съдебна инстанция по частната жалба на ищцата В. Д. В., ЕГН:**********, действаща чрез упълномощения си процесуален представител адв. Деян Стойков- БАК против определение № 6794 от 30.11.2023 г., постановено по гр. дело № 5383/2023 г. по описа на РС-Бургас, с което е върната исковата й молба и е п рекратено производството по делото поради недопустимост на исковете й.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното прекратително определение. Счита се, че в случая е налице основание за ангажиране на деликтната отговорност на първата ответница по чл. 45 от ЗЗД и евентуално обективната отговорност на втория ответник по чл. 49 от ЗЗД. Възразява, че отправените срещу нея обидни слова не касаят и не са в рамките на въпросите по делото, за да се приеме,че те са служебно действие по смисъла на чл. 132 от КРБ, което е обхванато от функционалния имунитет на първата ответница. Сочи се, че от мотивите в обжалвания акт не става ясно защо се приема, че втория описан в исковата молба деликт също е счетен за служебно действие, обхванато от фукнционалния имунитет, макар то да представлява сигнал за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищцата като адвокат, който е подписан от първата ответница в лично качество, а не като прокурор. На трето място счита, че преценката дали процесните действия, за които се иска ангажиране на отговорността на ответниците представлява деликт следва да се извърши след анализ на доказателствата по делото. По подробно изложените в частната си жалба съображения се иска отмяна на атакуваното прекратително определение като неправилно и незаконосъобразно и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия 1

В предоставените едноседмични срокове по чл. 276, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците е депозирал писмен отговор на частната жалба.

В писмения си отговор първата ответница Г. Ч. е изложила съображения за неоснователност на жалбата с искане за оставянето й без уважение. Излага се, че доводите, съдържащи се в нея преповтарят обстоятелствената част на исковата молба, като сочи, че поддържа изложените в първата инстанция доводи за неодпустимост на исковете. Счита, че прекратителното определение е правилно и законосъобразно.

В писмения си отговор вторият ответник Прокуратурата на Република България е посочила, че функционалния имунитет на първата ответница като магистрат не допуска ангажиране на личната й отговорност по повод служебни действия в това й качество, което е процесуална пречка за предявения срещу нея иск по чл. 45 от ЗЗД. Сочи, че това от своя страна съставлява и пречка за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на прокуратурата по реда на чл. 49 от ЗЗД. Счита за правилни мотивите на районният съд, че се касае за действия, свързани с изпълнение на служебните задължения на първата ответницата, които са обхванати от функционалния й имунитет по чл. 132 от КРБ, което води до недопустимост както на предявения срещу нея иск по чл. 45 от ЗЗД, така и на предявените в условията на евентуалност искове по чл. 49 от ЗЗД. Моли за оставяне без уважение на частната жалба и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство по чл. 37 от ЗПр.П.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в жалбата, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК от легитимирано лице и против подлежащ на обжалване акт на съда, поради което е допустима.

Разгледана по същество, настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на В. Д. В. , с която е предявила искове против ответниците Г. Д. Ч. – посочен като главен ответник и Прокуратурата на Р.България – посочен като евентуален ответник искове по чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД и искове по чл. 49 и чл. 86 от ЗЗД.

По главните искове с правно основание чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД се претендира осъждане на първата ответница да заплати на ищцата сумата от 5001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – понесени и претърпени от ищцата душевни страдания, терзания и емоционален срив вследствие на извършени от ответника неоснователни действия, представляващи заявени спрямо ищцата и в нейно присъствие обидни слова и внушения на 10.09.2018 г. в съдебно заседание по НОХД №1092/2018 г. по описа на РС-Бургас „че не е трезва, че е пияна и вони“, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на непозволеното увреждане 10.09.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 5001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – понесени и претърпени от ищцата душевни страдания, терзания и емоционален срив 2 вследствие на извършените от ответника неоснователни действия, представляващи подаден сигнал срещу ищцата до АК-Бургас с вх.№243/25.09.2018 г. с искане да й бъде ангажирана дисциплинарната й отговорност на адвокат за случаят от 10.09.2018 г., в който са заявени неистини и който е приет за неоснователен с решение, изх.№1752/23.10.2019 г. на Висшия адвокатски съвет на Република България, както и за „очернянето“ на ищцата в този сигнал пред Административния ръководител на ОП-Бургас, Административния ръководител на Апелативна прокуратура – Бургас, Главния прокурор на Република България и Председателя на Районен съд – Бургас, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на непозволеното увреждане 25.09.2018 г. до окончателното й изплащане.

По евентуалните искове, насочени срещу втория ответник се иска осъждането му да Й заплати горепосочените суми при условията на евентуалност на чл.49 от ЗЗД в качеството му на работодател на първата ответница.

С обжалваното определение, районният съд е прекратил производство по предявените главни и евентуални искове като недопустими. Позовавайки се на цитираната от него съдебната практика на ВКС по тълкуване на чл.132 от Конституцията на Република България съдът е приел, че функционалният имунитет е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск и наличието му е пречка за разглеждане на иск за вреди, насочен срещу лице, което се ползва с такъв. Предвид това е съдът счел, че предявените искове, доколкото касаят търсене на гражданска отговорност от действия на лице, извършени в качеството му на прокурор в рамките на дадените му правомощия са недопустими. Що се отнася евентуалните искове, насочени срещу Прокуратурата на Република България, съдът е приел, че претендираните от този ответник обезщетения за вреди са в качеството му на работодател на първата ответница – прокурор и доколкото отговорността на втория ответник като възложител по чл.49 от ЗЗД е функционално свързана с отговорността на прекия причинител по чл.45 от ЗЗД, то предявените в условията на евентуалност искове по чл.49 от ЗЗД за вреди от действия, обхванати от функционалния имунитет на магистрат също са недопустими, поради недопустимост на исковете по чл. 45 от ЗЗД.

Настоящата съдебна инстанция намира, че в случая правилно районният съд е прекратил делото поради недопустимост на искове, като напълно споделя изложените от него доводи, а в допълнение по изложените в жалбата оплаквания следва да се отбележи и следното:

Съгласно чл. 132 от КРБ при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.

Предвидената в горепосочената норма гражданската неотговорност е материалноправен елемент от правното положение на магистрата, която се прилага както по време на изпълнение на служебните м у задължения в това качество, вкл. и след освобождаване от заеманата длъжност. Същата представлява фунционалния имунитет на магистрата, който е гаранция за неговата независимост и съставлвява пречка за ангажиране на гражданската му отговорност за действията му при изпълнение на служебните му задължения, с едно изключение - ако извършеното не е умишлено престъпление от общ 3 характер. В случая не се твърди, а и няма данни първата ответница да е осъдена с влязла в сила присъда за което и да е от посочените в исковата молба действия. Спорен е въпросът дали същите представляват служебни действия, обхванати от функционалния имунитет или лични действия на първата ответница.

Видно от съдържанието на исковата молба и последващите й уточнения ищцата търси ангажиране на гражданската отговорност на първата ответница за отправени обидни думи, които се твърди, че са казани в съдебно заседание и за действия по подаване на писмен сигнал до Адвокатския съвет при АК-Бургас за търсене на дисциплинарна отговорност на ищцата. Първата група действия, свързани с отправена обида доколкото се сочи, че са изречени в съдебно заседание от първата ответница,а в това време тя е действала като прокурор при изпълнение на служебните си задължения, явявайки се пред съда именно в това качество, са безспорно в служебно, а не лично качество. Такъв характер има и второто описано в исковата молба действие, представляващо писмен сигнал на Ч. до АС на АСК-Бургас, доколкото се сочи, че този сигнал е предприет вследствие първото действие на ответницата като прокурор от РП-Бургас и предвид обстоятелство,че качеството на лицето,подало сигнала „прокурор“ изрично е посочено в заглавната му част. По тези съображения настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията на ищцата, че действията, описани в исковата молба не следва да се считат за служебни, а за такива извършени от първата ответница в лично качество, доколкото всички описани в исковата молба действия на първата ответница са свързани с осъщестяване на нейните правомощия по време на изпълнение на служебните й задължения в качеството й на прокурор.

Възражението, че тези действия са лични, а не служебни води и до вътрешно противоречие относно обосноваване на правния интерес на заявената от ищцата защита по евентуалните искове по чл.49 от ЗЗД, тъй като въпреки, че тя твърди, че желае да ангажира личната гражданска отговорност на първата ответница за действия извън служебните й задължения, същевременно е предявила евентуални искове срещу работодателя й – втори ответник, с мотив, че от него търси обезвреда на причинените й от първата ответница вреди именно като служител на прокуратурата. В случая следва също да се има предвид, че за отговорност на вторият ответник не се сочат каквито и да е фактически твърдения по смисъла на ЗОДОВ. Освен това следва да се отбележи, че преценката за наличието на процесуална пречка за разглеждане на исковете и тяхната недопустимост в случая е направена въз основа на твърденията, изложени в исковата молба и уточненията й, като евентуалното събиране на допълнителни доказателства, извън приложените към исковата молба не би могло да промени този извод, доколкото предмета на спора вече е очертан от изложените от ищцата фактически обстоятелства.

С оглед гореизложеното, настоящата инстанция намира за правилен и напълно съобразен с данните по делото изводът на районният съд, че наличието на функционален имунитет за първата ответница като магистрат, в рамките на който се твърди, че е извършила процесните действия изключва възможността да й се търси гражданска отговорност за тези действия в това й качество по чл. 45 от ЗЗД, което се явява абсолютна процесуална пречка за образуване и разглеждане на предявените срещу нея имуществени искове. Недопустимостта на главните искове по чл. 45 от ЗЗД води до недопустимост и на евентуалните искове по чл. 49 от ЗЗД, както правилно е приел първоинстанционният съд, доколкото отговорността на работодателя/възложителя е обусловена от възможността за търсене на отговорност от неговия служител поради извършен деликт, а в случая поради обстоятелството, че е налице забраната по чл. 132 от КРБ за ангажиране на отговорност на служителя-магистрат, то недопустимо се явява и искането за ангажиране на обективната отговорност на неговия работодател. Предвид това предявените искове се явява недопустими и производството по тях правилно е прекратено от районния съд.