Решение № 261014 от 05.11.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....... гр. София, 05.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на седми август две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:

СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 9262 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 75563 от 26.03.2019 г. по гр. д.

№ 49710/2018 г., Софийски районен съд, ГО, 124 - и състав, е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Т.Я.Д., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж. к. „*****, дължи на „К.“ ООД, ЕИК *****, с адрес: гр. София, бул. „*****, сумата от 4 187,18 лв. по запис на заповед от 02.03.2017 г., ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 04.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 124 - и състав.

Отхвърлена е молбата на Т.Я.Д. за обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК и изпълнителния лист от 04.01.2018 г., както и за издаване на обратен изпълнителен лист за сумите, събрани по изпълнително дело № 20188380400671 на ЧСИ, рег. № 838 при КЧСИ.

Осъдена е

Т.Я.Д. да заплати на „К.“ ООД сумата от 133,74 лв. - разноски в заповедното производство, и сумата от 183,74 лв. - разноски в първоинстанционното производство.

В законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Т.Я.Д., чрез адвокат Н.П., с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че районният съд неправилно е преценил фактите по делото, касаещи изпълнението на договора, поради което неправилни са и изводите относно дължимата сума. Сочи се, че съдът е следвало да разгледа възражението за нищожност на неустойката - чл. 12, ал. 4 от индивидуалния договор за заем, с доводи, че чрез нея се заобикаля Закона за потребителския кредит (ЗПК) и се накърняват добрите нрави. Отделно от това, в погасителния план е посочена сумата от 480 лв. и че същата се дължи на основание чл. 6, ал. 4 от индивидуалния договор за заем, но в договора ал. 4 към чл. 6 не съществува. Предвид изложеното, се моли въззивният съд да уважи възражението за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в индивидуалния договор за заем с код 186040/02.03.2017 г., тъй като сумата по тази клауза е включена в цялостния размер по записа на заповед, и да отмени решението.

Въззиваемата страна - „К.“ ООД (с ново наименование „М.п.м.“ ООД), не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от третото лице помагач на страната на ищеца - „А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез юрисконсулт П.П., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че въззивникът не е доказал твърденията си за недължимост на претендираната сума поради плащане на задължението, както и не е доказал възражението за нищожност на процесния договор за заем поради противоречие с добрите нрави и морала. Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.

Претендират се разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение, прави се и възражение срещу адвокатското възнаграждение на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно поради допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, поради което следва да бъде отменено, по следните съображения:

Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ.

С издадената на 04.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на СРС, 124 - и състав заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК съдът е разпоредил длъжникът Т.Д. да заплати на „К.“ ООД сумата от 4 187,18 лв. - главница по запис на заповед от 02.03.2017 г. с падеж - 22.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.12.2017 г. до окончателното изплащане, както и 133,74 лв. - разноски.

Допуснато е незабавно изпълнение и на 04.01.2018 г. е издаден изпълнителен лист. На 25.05.2018 г. длъжникът - ответник е подал в срок възражение по чл.

414 ГПК и с разпореждане от 14.06.2018 г. съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск по чл.

422 ГПК в едномесечен срок.

В исковата молба се излагат твърдения, че на

02.03.2017 г. Т.Д. е издала в полза на ищеца процесния запис на заповед за сумата от 5 700,01 лв., падежът е настъпил, като сумата не е платена изцяло. Посочва се, че записът на заповед е редовен от външна страна, издаден е от ответницата Д. и е предявен за плащане именно на последната.

Образувано е изпълнително дело № 20188380400671 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838, с район на действие Софийски градски съд, като към момента на подаване на исковата молба вземането е в размер на 4 187,18 лв. Поради изложеното, ищецът моли да бъде установено вземането му.

Ответницата, в подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, оспорва предявения иск. Твърди, че процесният запис на заповед обезпечава сключен между нея и ищеца индивидуален договор за заем с код: 186040/02.03.2017 г. Сочи, че сумата, определена в договора за заем не съответства на посочената в записа на заповед сума (съгласно чл. 3, ал. 6 общият размер на всички плащания по заема е 3 770 лв.). Твърди, че в договора за заем са налице клаузи, които противоречат на закона, заобикалят го и накърняват добрите нрави. Прави възражение за нищожност на клаузите в индивидуалния договор за заем, с които се определя лихвеният процент на 41,22 % и ГПР на 42,80 %. Твърди, че сумата от лихвения процент и ГПР е 84,02 %, която значително надхзвърля петкратния размер на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК), поради което съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите на чл. 3, ал. 7 и ал. 8 от индивидуалния договор за заем са нищожни. Твърди, че нищожна е и клаузата на чл. 12, ал.

4 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Отделно от това, в погасителния план е посочена сумата от 480 лв. и че същата се дължи на основание чл. 6, ал. 4 от индивидуалния договор за заем, но в договора ал. 4 към чл. 6 не съществува. Според ответницата сумата от 3 770 лв., уговорена в чл. 3, ал. 6 от договора, е действително дължимата сума по него, като от нея следва да се приспаднат вече платените суми в размер на 1 816 лв. (като се приеме, че дължима е само сумата от 1 954 лв.).

От фактическа страна се установява следното:

Не се спори между страните и от представените по делото доказателства се установява, че на 02.03.2017 г. между ищеца и ответницата е сключен индивидуален договор за заем код: 186040 за сумата от 1 533,88 евро и за срок от 13 месеца. Договореният фиксиран годишен лихвен процент е 41,22 %, а ГПР - 42,80 %. Месечната погасителна вноска е в размер на 148,27 евро (290 лв.), а общият размер на всички плащания - 1 927,57 евро (3 770 лв). В чл. 12, ал. 1 от договора е предвидено, че Заемателят се задължава на основание чл.

23 ЗЗД, в срок от 3 дни след сключването на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. В ал. 4 на същия член е посочено, че неизпълнението на задължението на Заемателя ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката, посочена в тази алинея следва да обезщети в размер на 986,79 евро (1 930 лв.). Съгласно ал. 5 от договора страните се съгласяват, че размерът на неустойката е договорен в индивидуални преговори между тях и същият отразява напълно постигнатите договорки, както и че договореният размер не е прекомерен, като в случай, че посочената неустойка стане дължима от страна на Заемателя, същият следва да я заплати на части, съгласно инкорпорирания в договора за заем погасителен план. В приложения към договора погасителен план е посочено, че сумата по кредита е 3 000 лв., размерът на вноската -

290 лв., а срокът на кредита -

13 месеца (13 месеца х 290 лв., общо за връщане 3 770 лв.).

Не се спори между страните, че ответницата е получила уговорения заем по горепосочения договор.

Не се спори между страните, че на датата на сключване на договора за заем ответницата по делото е издала процесния запис на заповед за сумата от 5 700,01 лв. с падеж - на предявяване, както и че ценната книга е предявена за плащане на ответницата на 22.11.2017 г.

От приложеното копие от изпълнително дело № 20188380400671, представените по същото платежни нареждания и отбелязвания в изпълнителния лист, се установява, че н.ищеца е заплатена сумата от общо 170 лв. (три вноски от по 50 лв. и една вноска от 20 лв.).

Безспорно по делото е и обстоятелството, че в хода на първоинстанционното производство вземането е прехвърлено от „К.“ ООД н. „А.з.с.на в.“ ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.08.2018 г., като цедентът „К.“ ООД е потвърдил на основание чл.

99, ал. 3 ЗЗД извършената цесия. Не е спорно и обстоятелството, че длъжникът е уведомен за цесията.

При така установената фактическа обстановка настоящият състав намира от правна страна следното:

Искът по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК е положителен установителен и неговата цел е да се установи наличието на вземането, за което е издадена в случая заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, със сила на пресъдено нещо, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането ѝ в сила. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този момент се считат настъпили както материалноправните, така и процесуалноправните последици от предявяването му. Процесът се смята висящ от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а предметът на делото е да се установи съществуването на вземането, предмет на вече издадената заповед за изпълнение. Тоест, искът по чл.

422