Решение № 405 от 19.07.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 405 гр. К., 19.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20235510101347 по описа за 2023 година

Ищцата М. З. чрез процесуалния си представител сочи, че на ***г. сключила договор за потребителски кредит № *** със „С." ООД. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1900 лева, видът на вноската - седмична, броят на погасителните вноски - 37, размерът на месечния лихвен процент не бил посочен.

В чл. 5 от Договорът било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия.

В чл. 11 страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1300 лв.

Твърди, ч е още със сключване на договора, на ищцата била начислена неустойка в размер на 1300 лв. тъй като не представила в срок обезпечение.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

1

Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен като процент, но без изрично да са описани и основните данни, послужили за неговото изчисляване.

Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл.

10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи водили до различен размер на ГПР от посочения. Цитира Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС.

Счита, че в договора за потребителски кредит бил грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от посочения, над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В договора не било посочена каква е договорната лихва, която ищцата ми следвало да заплати.

В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочени в договора.

В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Счита, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, затова считам, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за потребителски кредит, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Сочи, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Цитира Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити.

Счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, не свързано пряко с претърпени вреди било пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

2

Сочи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното било изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение.

Считам, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ад. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „С." ООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.

Счита, че с тези действия „С." ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите.

Обстоятелството дали правилно е изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка"/ попадали в изискванията на Директивата — били предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и били предварително заложени.

Смята, че от гореизложеното било изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита 3 на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Посочва съдебна практика.

Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 1 1, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка") за висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водила до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.

Съществувала разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата реално следвало да върне на ответното дружество.

Липсвали условия за прилагането на ГЛП. Липсвало уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.

Счита, че клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици.

Не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Процесният договор съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не била посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.

Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен, счита, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита".

Моли съда да приеме, че е надлежно сезиран с възражение за нищожност на целия договор за потребителски кредит и моли в мотивите на постановения съдебен акт да се позове на нея. Дори и целият договор да не е 4 нищожен, то твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищцата е наложена процесната неустойка.

Моли съда да постанови решение, с което:

Да признае за установено в отношенията между страните „С." ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., *** представлявано от Н.П.П. и М. С. З. с ЕГН **********, че чл.11 ал.1 - неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски кредит № *** е нищожна.

Претендира за разноски по делото. За съдебно заседание ищцата е редовно призована не се явява и не изпраща процесуален представител.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ответното дружество.

Счита иска за допустим, моли съда да отхвърли същия като неоснователен и недоказан.Не оспорва релевираното обстоятелство, че между М. С. З. и „С.“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № *** от ***г. г. за сумата от 1 900 лв. Не оспорвам и обстоятелството, че заемните средства са предоставени от „С.“ ООД на потребителя съобразно посочените в договора условия. Предвид това, моли съда да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите относно възникване на валидно облигационно правоотношение и предоставяне на заемната сума в размер на 1 900 лв.

Сочи, че ищецът неправилно твърдял, че клаузата, определяща ГПР по кредита е нищожна, тъй като ГПР бил посочен в договора като абсолютна стойност.