Решение № 6062 от 30.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6062 гр. София, 27.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100505929 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 12.04.2022 г., постановено по гр. дело № 72139/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 151 състав е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК от „Софийска вода“ АД иск с правна квалификация по чл. 79, вр чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът А. Д. дължи сумата от 3 871,29 лв., представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от 19.03.2012 г. до 23.03.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 765,09 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 19.04.2012 г. до 23.03.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.05.2019 г. по ч. гр. дело№30500/2019 г. по описа на СРС, 151 състав.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Софийска вода“ АД, с която същото се обжалва като неправилно – постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Въззивникът поддържа, че още с исковата молба е било поискано по реда на чл. 186 ГПК съдът да изиска от Столична община удостоверение за данъчнозадължено лице за процесния имот, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по него. Заявява, че настоящото производство не касае вещноправен спор и страните не спорят дали ответникът притежава право на собственост върху същия. Предвид изложеното моли въззивния съд да се произнесе с решение, с 1 което да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да уважи предявените от ищеца искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата А. Д., с която оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Поддържа се, че ищецът е следващо при условията на пълно и главно доказване да докаже, че ответникът е собственик или ползвател на недвижимия имот по смисъла на. §1,т.2, б.“б“ от ЗРВУК, което не било сторено, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като недоказани. Предвид така изложеното становище моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

2

В настоящия случай основният довод, изложен във въззивната жалба е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото не е доказано наличието на облигационно правоотношение между ищеца и ответника.

Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ), обществените отношения, свързани с услугите за ВиК, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ, ВиК услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии (населените места и селищните образувания), както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения. Според дадената в § 1, т. 2, б. "а" от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието "потребители на ВиК- услуги", това са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти.

С въззивната жалба въззивникът е релевирал оплакване, че делото е останало неизяснено поради допуснато от съда процесуално нарушение, а именно, че не се е произнесъл по искането на ищеца за изискване по реда на чл. 186 ГПК от Столична община удостоверение за данъчнозадължени лица, поради което е направил това искане повторно с жалбата. Искането е допуснато с определение на СГС от 04.07.2022 г., като на основание чл. 186 ГПК е изискано от Столична община да представи удостоверение за данъчнозадължено лице за процесния имот. С писмо вх. №46893/22.07.2022 г., депозирано от Столична община е изпратено Удостоверение за декларирани данни, от което се установява, че за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. **** е подадена декларации по чл. 14 ЗМДТ от лицето А. С.

Д.. Това писмо обаче не е годно доказателство за установяване правото на собственост, доколкото съгласно константната съдебна практика данъчната декларация не е предвиден в закона способ за доказване на право на собственост върху недвижим имот (решение № 972 от 6.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 г., IV г. о., ГК). По делото не са представени други доказателства касателно титулярството на правото на собственост по отношение на процесния имот.

При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и на събраните в процеса доказателства се налага извод, че по делото не е установено ответницата да е имала качеството потребител на ВиК услуги по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. "а" от ДР на ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т.

2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. през исковия период, тъй като по делото не се установява при условията на пълно и главно доказване, че същата е била 3 собственик, респективно ползвател на имота през процесния период.

Предвид изложеното и при съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.

272 ГПК, а подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.

По разноските:

Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на основание чл.

38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата за предоставена безплатна адвокатска помощ в претендирания размер от 300 лв.

Воден от горното, съдът:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.04.2022 г., постановено по гр. дело № 72139/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 151 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Софийска вода“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, ул. ****, сграда 2А да заплати на адвокат К. И. Б., ЕГН **********-САК сумата от 300 лв. за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4