Решение № 13039 от 01.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13039 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от М. ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20251110154739 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба на М. Д. Ц., чрез адв. Л. Б., с която срещу "Ай Ти Еф Груп“ АД е предявен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19 и чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № *** ***/*** *** г., а в условията на евентуалност – че е нищожна клаузата от договора, предвиждаща начисляването на неустойка за непредставяне на обезпечение по договора.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът й е предоставил сумата 5000 лева, като в договора е бил посочен размер на ГЛП 48,92 % и ГПР 65 % . Уговорено е било заемът да се върне в 24 месечен срок, за който в тежест на потребителя е била начислена неустойка в общ размер на 7319,52 лева (размерът на погасителната вноска от 36,77 лева нараснал до 642 лева), а общата дължима сума възлизала на 15 401,82 лева. Твърди договорът да съдържа клауза за обезпечение задълженията на кредитополучателя чрез осигуряване на поръчителство или банкова гаранция в срок до края на деня, следващ сключването на договора (съгласно приложение № 5 към договора). Поддържа неустойката да е била посочена по начин, по който за потребителя е било на практика да е било невъзможно да я изчисли. Доколкото процесната неустойка по съществото си представлявала скрита договорна лихва, но не е била включена като разход по кредита, съответно не е участвала при формиране на ГПР, то и договорът за кредит се поддържа да е нищожен поради противоречието му с императивни норми на ЗПК, с оглед което и от съда се иска да прогласи тази недействителност. В условията на евентуалност излага доводи за нищожност на клаузите за неустойка поради противоречието им с добрите нрави, както и че има неравноправен характер. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски.

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът, чрез адв. В. Б.

– К., оспорва предявения иск. Оспорва договорът да е нищожен, като в тази насока 1 излага подробни доводи. Счита, че начислената неустойка за непредставяне на обезпечение не следва да се включва в ГПР. Възразява срещу твърденията на ищцата неустойката да е нищожна като противоречаща на добрите нрави или клаузите, с които е уговорена, да са неравноправни. В обобщение заявява, че договорът намира за напълно и изцяло действителен, с оглед което моли за отхвърляне на иска.

В срока за отговор, ответникът е предявил срещу ищцата насрещен осъдителен иск за сумата 1157.18 евро (2263,25 лева), част от претенция с общ размер 2556,46 евро, като твърди ищцата да не е изправна страна, да е изпаднала в забава, с оглед което и обявява вземането за предсрочно изискуемо. В случай че съдът уважи първоначално предявения иск и прогласи нищожност на договора, иска потребителят да бъде осъден на основание чл. 23 ЗПК за сумата 1157,18 евро, представляваща остатъка от чистата стойност на кредита. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски.

Ответникът по насрещния иск чрез адв. Б. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва насрещния иск.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните в първото и единствено по делото открито съдебно заседание, за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 5000 лева, която последният се е задължил да му върне, че е била начислена неустойка за непредставяне на обезпечение по договора, платима разсрочено с погасителните вноски по кредита, че неустойката не участва при формиране на посочения в договора ГПР, че ищецът по първоначалния, ответник по насрещния иск, е заплатила на дружеството сумата 2736,75 лева по договора за кредит.

Следва да се посочи също така, че съдържанието на процесния договор за кредит не е спорно между страните. Независимо от това, за пълнота и яснота на изложението съдът намира за необходимо да акцентира върху следното:

С договор за потребителски кредит № *** ***/*** *** г., ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 5000 лева при посочен в договора ГЛП 48,92 % и ГПР 65 %, която сума потребителят се е задължил да върне за срок от 24 месеца (24 месечни вноски) съгласно погасителния план в договора с краен падеж 26.03.2026 г. Посочено е в договора, че общата сума, която потребителят се задължава да плати на кредитора е в размер на 15 401,82 лева (като сбор от дължими главница, договорна лихва и неустойка в размер на 7319,52 лева).

Предвидено е съгласно приложение № 5 към договора задълженията на кредитополучателя по договора да бъдат обезпечени чрез банкова гаранция в размер на 8082,48 лева със срок 30 дни след крайния падеж на договора или поръчителство от страна на две физически лица, отговарящи на изискванията на чл. 2 от това приложение към договора – нетен осигурителен доход над 1500 лева, над 20 годишни, работещ по безсрочно трудово правоотношение, поне 5 години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители, да няма активни експозиции с просрочие в ЦКР и др. Обезпечението е следвало да се предостави до края на деня, следващ деня на сключването на договора и предаването на заемната сума на потребителя.

С клаузата на чл. 4 от приложение № 5 към договора е предвидено възникване 2 на вземане за неустойка в неясен съгласно посочването в договора размер, а съгласно представения погасителен план неустойката е в размер на сумата 7319,52 лева за двугодишния срок на договора.

Не е спорно, че така начислената неустойка не участва в ГПР, посочен в договора, а при включването й като разход по кредита, то ГПР би възлизал на 289 %.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца потребител е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, а в условията на евентуалност, че е нищожна клаузата за неустойка за неосигурено обезпечение като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си.

В тежест на ищеца по насрещния осъдителен иск е да установи, че е предоставил на ответника потребител във връзка с процесния договор за кредит сумата 5000 лева, което обстоятелство не се оспорва.

В тежест на ответника по насрещния иск е да установи, че е върнал на кредитора сумата за главница, като между страните не е спорно, че е погасена сума в размер на 2736,75 лева.

С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК.

По отношение на доводите на ищеца за нищожност на договора за кредит съдът приема следното:

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави банкова гаранция или физически лица – поръчители, всяко от които отговарящо на завишени изисквания към възраст, доход, финансов и кредитен статус, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер от 5000 лева със срок на погасяване 24 м. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в размер поголям от този на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума.

Следва да се акцентира също на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. Ако кредиторът е преценил, че би сключил договор за кредит с конкретния длъжник само при условията 3 на осигурено обезпечение, то изискването за предоставяне на обезпечение следва да е било изпълнимо преди сключването на договора, а не след него. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона чл. 16 ЗПК.

Основателно също така от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че договорът за кредит не съдържа реалният ГПР, както и че същият надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като увеличава нетния размер на дълга. Както се посочи, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно и сами по себе си клаузите за неустойки се явяват нищожни с оглед нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК.